Гьорги Калайджиев

превод: Наталия Недялкова

НЕДОСЕТЛИВОСТ

Скарани са ни
копчетата и илиците,
а ние, като пияни произведения
на трезви творци,
хукваме срещу вятъра,
замервайки се с топки
от ланшния сняг.

Нито лоши болежки
са хванали подметките ни,
нито ни е кабатлия земната кора,
ама ние не сме достатъчно тежки
да притиснем следата
под нашите стъпки.

Има ли слънчева светлина,
няма ли слънчева светлина
отвъд мястото
до което стига умът ни,
отвъд гробницата от
дъбови и букови пънове,
върху които раздаваме
приказки за задушница.

Пътуват спътници
в безпътието,
до последната гара,
където се сърба попара
от една и съща паница.

МОНОЛОГ

Добро ти утро,
Госпожо Геновева.
Не чакай от мен
да салютирам
пред твоята корона
от върбови пръчки,
защото съм
рядък свидетел
на бримката и възела
между късият път
до далечината
и дългият път
до близостта.
С чудна глухота
Господ ме е дарил,
да не чувам
тракането на
надмените ти токчета,
а да долавям
и най-тихото ти шепнене
с твоите Лимби, Сирми
и Филимени.

Оставете ме
да общувам със себе си
и с моя
ментален архив,
миг преди да зърна
как изглежда света
през призмата на омразата
ваша.
Лека ти нощ,
Госпожо Геновева.

СРОДНОСТ

Ако можех да видя
падащата звезда
как оставя
следа в безследието,
пак бих поискал
опитомен вулкан
да прегърна,
Божи делник
да празнувам,
„жив е светът”
да оповестя.
Само с една
глътка вода
ставаме по-жадни,
само с един
залък хляб
по-гладни сме.
Защо
да зачеркваме себе си,
когато можем
себе си да подчертаем.