Лъчезар Селяшки

Предметите са образи на интимното пространство на дома или неща, с които човек си служи. Те крият в себе си поетично излъчване. Предметите са органи на психическия живот на личността. Те съдържат в себе си интимност, излъчват интимност, каквато има човекът; влизат във връзка и отношение с него, съществуват чрез него и за него. Така че предметите могат да бъдат едновременно субекти и обекти. Като образи те са дарители на същности. Предметите говорят за историята на семейството, за отделната личност, за отишли си от живота и за сегашни обитатели на дома; те са една интересна повест за тях.

Поетът Атанас Далчев по своеобразен начин приема действителността. Поетическите си вълнения той отразява чрез конкретното, всекидневното, прозаичното, дори грубото, грозното, неестетичното, непоетичното. ,,Новият поет, отбелязва в статията си ,,Размишления върху  българската лирика след войната”, обичаше дори да се подиграва с предишния естетически вкус, като поставя наред с поетичните думи най-долни прозаизми.” Далчевата поезия в дълбоката си същност е едно пътуване-завръщане към живота, към действителността. Но това в никакъв случай не е завръщане към канона на класическия реализъм. Поет с модерно творческо съзнание - Далчев упорито, с постоянство утвърждава и развива една съвременна постсимволистична поетика, противопоставяйки на езика на символистите обективността на предметния свят. Скривайки се зад света на предметите, на вещите, той намира форми на обективизация на лирическия изказ. Това всъщност е една депоетизация, вглеждане в реалността на живота без илюзии.

Далчевият поетически свят наистина е богат на предмети. От една страна, те са съвсем обикновени, свързани с ежедневието на човека. Но от друга страна, съдържат в себе си психологическо и философско богатство, което ги прави необикновени. Те ,,говорят” с гласа на спомените, излъчват необятната тъга на отминалото време. Предметите, особено в стихосбирките ,,Париж” (1930) и ,,Ангелът на Шартър”(1943), са натоварени  с функцията да изразяват както философско-естетически, така и социални идеи.

Предметите ,,помнят” и “говорят”. Те изграждат един затворен свят. Но само на пръв поглед той е затворен. Предметите са само привидно мъртви, със семантика на граничност. Някаква невидима сила оживява мъртвата материя: прозорецът се разтваря с трясък, за да се втурне в стаята със застоял въздух бурният вятър; вратите се удрят в мрака като крила на смъртно ранена черна птица; огледалото не е просто огледало, а прозорец, ,,отворен в друг предишен свят”. Тази особена, трансцендентна същност на предметите в Далчевата поезия е видима проява на невидимото. Вещите неи са просто мъртва материя, а съсредоточие на Духа. Симбиозата на материално и трансцендентно провокира с въпроса: кое е действително, щом като видимостта е привидна? Предметният свят на Далчев подвежда с илюзията за реалност. Но тази илюзия се оказва разобличена, когато един друг свят нахлуе във видимостта. Съзнанието преминава през плътността на материята, за да постигне, за да открие отвъдното. Една игра с действителността. Видяна по този начин, реалността умножава своите фантазни образи. Погледът, преминал през оскреженото стъкло на прозореца  (,,Прозорец”), отвежда в друг свят - света на сребърната гора, на вълшебната птица със златни пера, където две деца вървят, повикани от своята мечта. Ето защо стъклото вече ,,не е сякаш същото”. Реалното в своята грозота и в непривлекателността си е провокирано и преобразено в приказно.

Чрез предметността Далчев постига многопластовост на образите. Така е например в стихотворението ,,Младост”. С отражението си в нощния прозорец лампата размножава своя образ. И вече не реалният предмет, а отражението му е източник на поетичното:

Над мен една горяща лампа
и две в стъклата на прозореца,
и за да виждам ясно сънищата,
аз лягах си със очила.

Без съмнение важни са значението и функциите на предметите в поезията на Атанас Далчев. Лирическият човек общува с предметния свят, за да надмогне самотата. Ала предметите сами по себе си навяват самота, те са спомени за самота. И отвеждат пак към самота. Предметите в поезията на Далчев най-често са неподвижни и покрити с прах. Прахът е отрицател на живота, на блясъка; той е самата забрава. Очилата обаче имат друг смисъл - те са помощници да се ,,влезе” в друг, интелектуален свят. Всъщност има и други предмети, които са отрицание на самотата: дъждобранът, аленото чадърче, пътното наметало… Преобладават обаче тези, които внушават затвореност, спряло време, отчуждение: огледало, часовник, портрети, книги. По отношение на честотата, (фреквентността) на употреба рекорд бие прозорецът - в поетичното творчество на Далчев той се среща като пряко наименование трийсет и три пъти. Следва вратата - среща се двайсет и седем пъти. Най-характерни за поезията на Далчев са следните предмети: огледало, портрет, книги, часовник, дъждобран, чадър, очила. Думи, които назовават предмети като комод, огледало, портрет, звучат тежко. Вътрешното пространство на комода е дълбоко, съкровено. Този предмет подхожда на затворения, интровертен характер на лирическия герой. А жълтите зимни дюли, наредени върху него, светят като кехлибарени зърна на голяма броеница и препращат към свидните емоционални пространства на детството. Огледалото в поезията на Далчев е лишено от обичайната си функционалност. В него не се оглежда всекидневно човешката суета, забързаността. В ,,Повест” лирическият изповедник признава: ,,Понякога аз се оглеждам в огледалото,/ за да не бъда винаги самотен”. Огледалото е нещо повече от история. Така е и в душата на стопанина на къщата. Тя не се разкрива изцяло, а само пестеливо загатва за своите състояния.

Предметите в поезията на Атанас Далчев съдържат богата интимност. Портретите са прозорци към миналото. Ъглите, комодът, масата, портретите са начални представи на застоя, на мъртвото време. Те често символизират физическо затваряне в собственото същество, алиениране. Сам по себе си ъгълът е отрицание на света. Лирическият Аз на Далчев в редица стихотворения прекарва дните си в  мълчание, в пасивно съзерцание, в размисъл, сякаш сврян в ъгъла на битието… Унинието идва като резултат от трагичното усещане за преходността на човешкото съществуване. Аз-ът е обкръжен от предмети, които пораждат самота. Макар че има и моменти, в които те помагат лирическият герой да бъде изведен от самотата. Например прозорецът от едноименното стихотворение, лампата и очилата в ,,Младост”. Предметите са неподвижни. Статична е и позицията, от която те са наблюдавани. Стаята е пространство, където Аз-ът се раздвоява вътрешно. Той прави преценка на живота си. И тя е печална. Копнежът за пътуване, за излаз от затвореното пространство, за спасение угасва сред мъртвилото на стаята. И не само човешкото съществуване е ,,зла измислица”. Зла измислица е сякаш и съществуването на предметите. Те не излъчват топлота, съкровеност, очарование. Те са елементи, арсенал на един изпразнен от съдържание и смисъл свят, който съществува сред прах, мълчание, покой, на границата на битието и небитието. Така Далчев внушава вечния философски мотив за преходността на човешкото съществуване, за затворената, алиенирана екзистенция.

Предметите в поезията на Атанас Далчев (с малки изключения) са в конфигурация, т.е. в архитектониката на една поетическа творба участва не само един, а няколко предмета, разположени по определен начин, като активно си взаимодействат. Показателни в това отношение са стихотворенията ,,Стаята” (където могат да се отбележат следните предмети: врата, килими, дюли, комод, огледало, прозорец, часовник, портрети); ,,Повест” (прозорци, врата, лист, книги, портрети, часовник, огледало); ,,Болница”, ,,Старите моми”, ,,Дяволско”. И това не е случайно. Посочените стихотворения са написани в началото на творческия път на Далчев, когато поетът засяга една основна тема - темата за отчуждението, за самотата на човека, заключен в затвореното пространство на дома, заобиколен от познати до болка предмети, където ,,еднички гости са годините”.

Не е възможно, пък и не е необходимо да се анализират поотделно значението и функциите на всеки предмет в поезията на Далчев. Ще се спра само на отделни, най-характерни предмети, като ще анализирам философско-психологическото и естетическото им значение и функциите им в емблематични стихотворения на поета.

ПРОЗОРЕЦ. Приема се като символ на връзката на душата със света. Много често отвореният прозорец символизира сливането на реалното с трансцендентното. Ако прозорецът се приеме не като отделен предмет, а като вграден елемент в конструкцията на дома, трябва да се посочи важната роля, която той има в поезията на Далчев. Поетът извежда заглавието на първата си самостоятелна стихосбирка от заглавието на едно свое много характерно стихотворение - ,,Прозорец”. Характерно с това, че образът на прозореца изразява копнежа на лирическия Аз на Далчев да преодолее затвореното пространство на дома, на стаята; да преодолее алиенацията, мъчителните терзания на ума и да види чудото на битието.

Още в ,,Болница” - първата творба от стихосбирката ,,Прозорец” - Далчев проявява верен усет за ролята и значението на прозореца като архетипен образ. Предметите в болничната стая: прилепените до стените бели легла, белите покривки, прозорците ,,със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът” контрастират много ярко на меланхолния цвят на лицата на болните, на техните черни като зимни клони ръце, на техните ,,разкривени усмивки” и на очите им - ,,може би вече вгледани в другия свят”. Предметите в ,,Болница” са просмукани с психологизъм образи, които дават възможност на поета да изобрази по-вярно и по-дълбоко мъчителното състояние на болния човек, намиращ се в гранична ситуация - на прага на живота и на смъртта. Цветовата символика на белите покривки припомня езическото време. Траките например са свързвали белия цвят със скръбта. Белият саван (покров, плащаница) означава смърт, погребение. Покровът е ,,задължителен елемент в облеклото на мъртвеца… Според поверието мъртвите се явяват пред Божия съд, облечени само с този покров. Понякога се вярва, че с помощта на покрова душите им прелитат в отвъдния свят” (Българска митология. Енциклопедичен речник. С., 1994, стр. 270 - 271). Белият и черният цвят са най-често срещаните в книжнината във връзка с идеята за доброто и злото. В българската средновековна апокрифна литература праведниците са облечени в бели дрехи, ангелите - също. Бялото е знак за вечен живот, израз на желание душата на мъртвия да отиде в Рая. ,,В своето Поучение как не бива да се плаче много за умрелите Дамаскин Судит обяснява защо мъртвецът се обвива в бяло платно - защото приема ново облекло. Бялото платно следователно е знак за новото облекло, което душата облича.” (Петканова, Донка. Средновековна литературна символика. Време, С., 1994, с. 39).

Черният цвят пък още в дълбока древност става символичен знак на нежеланото, на смъртта. Също така той е символ на подземния, хтоничен свят в противоположност на светлото небе. Бял свят - черен ад. ,,В средновековната литература черното се явява изключително като отрицателен знак. Ако белият цвят е живот, черният означава смърт - в прекия и в преносния смисъл на думата (пагуба на душата)… В кръговете на ада, на които дяволът е господар, владее вечна тъма, хората се чуват, а не могат да се видят… Ако праведниците са обличани в бяло или самите те са със светли лица, грешниците при Второто пришествие ще станат тъмни и черни като смола.” (Петканова, Донка. Цит. по-горе съч., стр. 40 - 41). Всичко отрицателно, греховно, пагубно в българския фолклор, по-специално в народната песен, е черно - черна чума, черно робство, черно предателство и т.н. Магията за зло е ,,черна магия”, умрелите се жалят с черно облекло. Тази древна символика съществува и до ден днешен.

Заедно със здрача и звъна на големия стенен часовник в болничната зала идва Смъртта. Вглеждайки се внимателно в един конкретен, реален свят - толкова реален, колкото и човешката болка, Далчев разчита неговите метафизични знаци и извежда философския мотив за преходността на човешкия живот, за изпитанието на човека пред прага на смъртта.

Черни са прозорците и в ,,Хижи”, ,,Повест” и ,,Дяволско”. Те са свидетели на човешката драма, на самотата, на отчаянието. Ако в ,,Повест” прозорецът закрива пътя на смъртно отчуждения Аз към външното и го зазижда в ада на пределно затвореното пространство, то в ,,Дяволско” прозорецът на стаята ,,под покрива/ близо до самия небосвод” е позиция, от която един алиениран индивид предизвикателно замерва хората по улицата ,,със пръст от старите саксии без цветя”. Черният  прозорец е мястото, откъдето, напук на смеховете и крясъците, долитащи от профанните пространства на кръчмите и публичните домове, напук на безсмисления карнавал на живота, увиснал на въжето с дяволски изплезен език, лирическият изповедник ще изпрати своето проклятие към убийственото всекидневие, към хората и света, към самата смърт.

Съществена е ролята на прозореца в едноименното стихотворение на Далчев. ,,И тук в изкуството на Далчев личат типичните му похвати, между които един е особено натрапчив и изразява филтъра, или разстоянието, което поетът поставя между себе си и действителността - това е ролята на прозореца в неговия поетичен свят. За това пише Самойлов, озаглавил своята работа за Далчев ,,Прозорец към света”. Но не става ли дума за един свят, поставен на прозореца?

Прозорецът поставя света в рамка, превръща реалното в картина на реалното. Но в същото време преобразява реалното или го пресъздава в приказно измерение. ,,Ето нашето зимно стъкло”: бяла гора от сребро, братчето и сестричето търсят птичето с блестяща златна перушина, появата му на седмия ден между дърветата, които се възпламеняват, изпускащи разтопено сребро, в същото време се появяват къщите и улицата (,,Прозорец”)” (Грачоти, Санте. Пътят на катарзиса. В: Атанас Далчев. Критически прочити. Просвета, С., 2000, стр. 76 - 77).

В поезията на Далчев най-често присъства образът на затворения прозорец (,,прозорци тъжовни/ със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът” в ,,Болница”; ,,чер прозорец изпочупен” в ,,Хижи”; ,,прозорците - затворени и черни” в ,,Повест”). А в ,,Метафизически сонет” душата е представена като монада ,,без прозорци”.  Затова е интересно да се види към какво е ,,отворен” прозорецът в ,,Прозорец”. Отговорът е, че е отворен към чудесата на зимата, на живота, на света. Отворен е към необичайното, приказното; към друго време и други пространства. Вълшебното зимно стъкло на прозореца е преобразило познатата картина на света. Това е едно великолепно остранностяване, което променя погледа, възприятията; извиква радостен трепет, спомени, асоциации:

Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.

Ефектно е повторението: ,,то не е”. Сякаш в началото свикналият със сивото ежедневие човек не може да повярва, че при него е дошло едно вълшебство… Изчезват внезапно знаците на тривиалния човешки свят. Картината, която се появява : ,,посребрената бяла гора”, през която минават ,,прегърнати/ мойто братче и мойта сестра”; ,,сребърен път”; ,,дъждове от листа”, които валят над главите на двете дечица; ,,вълшебната птица/ с лъчезарните златни пера”, която те с упорита детска надежда търсят дълго, дни наред. А когато на седмия ден най-сетне я намират, приказната гора се запалва ,,от горящите нейни пера”. И само миг преди чудото да свърши, удивените човешки очи виждат как запалените дървета ,,на капки сребро се разтапят”. В ,,Прозорец”  приказният мотив за бродещи из гората братче и сестриче, които търсят вълшебна птица, е всъщност пътуване към сърцевината на копнежа за красота и намиране на истинското човешко име. Прегърнатите деца са символ на преодоляване на страха, на мечтата по чудесното.

Монада без прозорци - такъв е поетичният образ на душата, който Далчев създава в стихотворението си ,,Метафизически сонет”. Тя, душата, не би могла да притежава сила и богатство без сетивата на ,,нерадостната плът”. И не би могла да излезе ,,от себе си навън”, ако Бог не я е затворил в бедното и тленно тяло. Далчев в един метафизичен план изразява идея, която го занимава и в други негови стихотворения - копнежа по пълноценен живот, преодоляване на затвореното пространство, както и единството на тяло и душа.

В стихотворението ,,44, Avenue du Maine” прозорецът е слепец, обърнат с лице към ,,прихлупен двор”, където денят изглежда двойно по-кратък. Близката гара Монпарнас дими като ,,угаснало огнище”. Зад този прозорец самотният човек дочува как безспирно звънят релси и сякаш сънува, че е от месеци на път. С ,,44, Avenue du Maine” започва стихосбирката на Далчев ,,Париж”. В тази творба поетът изразява тъжния си размисъл за човешката съдба. Това екзистенциално състояние често съпътства Далчев - чак до края

на живота му. И ако от трудните въпроси и самотата на ,,културната столица на света ” - Париж -  все пак може да се избяга, то бягството от света е невъзможно: ,,не като чужденец ли вечен/ минава през света човекът?” (,,Нейде в Русия”).

Разтворен е прозорецът в стихотворението ,,Смърт”. Но човекът в стаята не вижда нищо през него, защото е обречен скоро да умре. Като насън той чува звуците на латерна, които го връщат към детството, към ,,светлия живот”. Но безгрижните звуци не ще го спасят от ,,вечната разбойница” - Смъртта:

Латерната звучи безгрижно
в натегналия огнен зной.
Лежи студен и неподвижен
и вече я не чува той.

Посредством прозореца лирическият субект на Далчев може да види реалността на нощната градска картина през собственото си отражение в студените стъкла: ,,Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам/ през себе си нощта.” (,,Нощ”). Художественият образ в това стихотворение, благодарение на прозореца, става многопластов.

Може би единствено в ,,Пладня” прозорецът има бял цвят. Провокация към човешката страст има в него, радостна игра, вдъхновение и копнеж по взаимност. Немирният блясък на отсрещния прозорец, който една жена мие с песен, преобразява в миг сенчестата стая и сенчестите мисли на един самотен човек; изпълва това убежище с мълнии и със страстен копнеж, от който съхнат устните и кръвта. ,,Блясъкът на стъклото също може да служи за филтър между вън и вътре, наблюдател и наблюдавано, както прозорецът, помагащ впоследствие за разграничаване на поетичната ,,картина”, усетена от художник. В удивителното стихотворение ,,Пладня” (1929), към което ще трябва да се върнем, защото въплътява по особен начин един от моментите на митическия катарзис, отблясъците на прозореца, който жената мие на двора,  влизат в сянката на стаята на поета и показват разстоянието между платоническата пещера, от която той гледа света, и тази победоносна изнурителнна езическа светлина. ( Грачоти, Санте. Пътят на катарзиса. В: Атанас Далчев. Критически прочити. Просвета, С., 2000, с. 77).

Така Далчев е уловил магията на един миг и е разкрил чрез образа на прозореца интимни вълнения на човека:

Съхнат устните, кръвта ми съхне.
Пее младата жена: разклатен
от ръката ?, прозорецът немирно
свети срещу слънцето и пълни
сянката на стаята ми с мълнии.

ВРАТА. Като традиционен символ вратата означава ,,надежда, възможност, отваряне, преход от едно състояние в друго или от един свят в друг, влизане в нов живот, инициация…Отворената врата означава освобождаване и възможност… Трите врати на катедрала или църква означават вяра, надежда и любов”. (Купър, Дж. Енциклопедия на традиционните символи, С., 1993, с.29).

В Библията (Евангелие от Йоан,10: 9) Христос казва: ,,Аз Съм вратата, през Мене ако влезе някой, ще бъде спасен.” Вратата ,,според традиционните представи е място за определени обредно-магически действия… След настъпването на смъртта отварят вратата и стои така до погребението. Изнасянето на мъртвеца през вратата  съвпада с един от върховите моменти в обредното му оплакване… Тук стопаните посрещат коледари, сурвакари, лазарки, пеперударки… Вярванията и обредите около вратата разкриват нейното митологично значение на граница между дома и пространството извън него, между своето и чуждото пространство.” (Българска митология. Енциклопедичен речник. С., 1994, стр. 66 - 68).

Вратата според Речника на библейските символи е ,,метафора за пътя, по който грешниците могат да бъдат помирени (примирени)  с Бога. Портата е метафора за средствата, чрез които се получава достъп до дадено място, до определен човек или множество хора”. (Оуен, Стюарт. Речник на библейските символи, стр. 52 и 153).

Според културната традиция вратата е връзката между две пространства. ,,В символизма този символ най-често представя връзката на душата с бленуваните битийни радости… Отворената врата е символ и на връзката с истинския свят на трансцендентното, с истинското битие… Отключената врата е атрибут на божествените сили, на които е подвластен вечният живот… Затворените, заключените врати символизират невъзможността за щастие. (Добрев, Д. Справочник на символите в българския символизъм. Глаукс, Шумен, 1996, с. 46). Вратата е топос, т.е. постоянно място в дома. В обредната практика  се свързва с прага и е неотделима от него.

Фактът, че Далчев озаглавява едно от стихотворенията си от първата стихосбирка ,,Вратите”, е показателен. Тази творба кореспондира с ,,Прозорец”, ,,Стаята”, ,,Старите моми”, ,,Вятър” и др. Чрез архетипния образ на вратата Атанас Далчев внушава философската идея за безсилието на човешкото същество пред Злото, пред смъртта. Това са пътните врати на ,,старите прогнили къщи”. Те напомнят с гласовете и песните си за детството. В цялото стихотворение ,,Вратите” човекът не присъства. На преден план са пътните врати. Те са посрещали и изпращали много хора. Хиляди резби има по тях и знаци без име. Видени с очите на един самотен човек, те вече не са същите врати, които вечер ,,ви сторват път и сякаш казват: - Минете, моля, господине!” Те не пеят, а тракат в бурната нощ  ,,като криле на черна птица,/ ранена смъртно в мрачините”. Времето е еднакво безмилостно както за живата, така и за мъртвата материя: червеи гризат вратите, ръжда подобно кръв прокапва от тях. Така и човекът старее, отслабва и отива към своя край. Напразно хората заключват своите врати през нощта, когато се чува лай на сепнати кучета. Пътните врати не могат да ги спасят от ,,вечната разбойница”. Черната раззината врата и черният изпочупен прозорец в ,,Хижи” неочаквано придобиват особена художествена изразителност. Далчев навлиза в дълбочина и намира истината за човешкото страдание. В тези ,,вехти ниски хижи/ на бедността и на глада” има само мъка и печал. Там никога не се чува празничен звън на камбани. Денят като година е протяжен и тягостен. Там, колкото и да е абсурдно, едва ли не живите завиждат на мъртвеца, че вече не изпитва глад и мъка. Убийствена е силата на бедността. И земята като ,,молитвен тимиам” изпраща ,,зловоние към небесата”.

Безсилни са вратите на напора на бурния вятър (,,Вятър”). Нито те, нито прозорецът могат да спрат нечакания гостенин, който превръща сърцето на самотния човек в леден камък.

Сред множеството от предмети в ,,Стаята” е и вратата. В стаята, където властва миризма на вехто ,,и прах по всичките неща”, вратата допълва усещането за спряло време и за самота. Тя е заключена отдавна. През нея са си отишли завинаги близки хора. Това е врата на дом, в който времето с бавен и неумолим ритъм ,,превръща във прах безжизнен сякаш всичко”.

В ,,Повест” се появява отново образът на черната врата (наред с този на черния прозорец). Тук вратата носи особен знак - на нея е поставено съобщение, което всъщност е разколебано в своята сигурност: ,,Стопанинът замина за Америка”. За хората отвън, които биха могли да потърсят обитателя на дома, или за самия него е това съобщение, изписано на пожълтял от времето лист? Защото Стопанинът на този дом зад заключената черна врата отникъде не се е връщал и никъде не е заминавал. Но разбираме от разказаната повест, че всъщност и никой, освен отминаващите години и накрая Смъртта, не се интересува от него. Той може само по пожълтелите градини отвън да усети, че все пак времето тече. Но ще си остане затворен в този дом, зад черната заключена врата. Сам със прашните портрети, с ,,коварното и празно огледало”.

Но ето че в ,,Младост” заедно с вратите от долните етажи се отваря и вратата на един замислен млад човек с очила и нехаен вървеж. Той търси съприкосновение с хората, с живия живот. И макар че не се сприятелява с никого, щастлива е тази врата, която отвежда към света навън. И чудакът, излязъл през тази врата, е щастлив. Като в някакъв унес той върви из улиците на града и сплита ,,в дълъг ритъм/ внезапно звъннали слова”. Той среща погледите на момичетата и макар че в тях вижда по-скоро присмех, отколкото интерес и възхита, това вече е нещо ново, това е вече самият живот - прозаичен и поетичен едновременно. Лирическият Аз на Далчев непрекъснато се самонаблюдава и дистанцира от обективната действителност с една овладяна самоирония. От тази самоирония блика лирическата струя в ,,Младост”. Далчев възприема света в неговата цялост, в неговата хармония.

Копнежът на алиенирания индивид в ,,Нищий духом” да изпита радостта на обикновените хора му дава възможност (макар и насън) да види ,,на рая портите разтворени”. Далчев е привлечен от битието на ,,всички хора”, защото вижда в него смисъл. Но го приема все пак със скрита ирония: едва ли би живял такъв еднообразен, безгрижен, ала безкнижен, безпаметен и неинтересен живот. Чувството за сливане с ежедневието го изпълва с особен трепет. Но него го интересуват предимно прозренията за живота.

Във ,,Вечер” широко разтворените порти на Люксембургската градина в Париж, преди да бъдат заключени в края на деня, пропускат деца и възрастни - весели и шумни, заслушани в тръбата на ,,чудесния тръбач”. И хубав, и тъжен е споменът за тези врати. И той заедно със спомена за Париж и Неаполския залив с ,,шумното и зад?мено пристанище”, където ,,както стадо привечер, мучат/ и тежко се завръщат параходи”, пораждат печалната екзистенциална констатация:

Защо не можем наведнъж да бъдем
и тук, и там - навсякъде, където
могъщо и безкрайно бий животът?
Ний непрестанно мрем и бавно чезнем
веднъж от туй место, подир от друго,
докле изчезнем най-подир съвсем.

БАЛКОН. Този предмет е непосредствено свързан със символиката на дома. Интересно е това, че в стихотворение на Далчев ,,Балконът” той се оказва непотребен за човека. Балконът е ,,железен, каменен, старинен”, на пръв поглед съвсем обикновен. Необикновеното се състои в това, че е зазидан, т.е. отнета му е функцията на полезност. Няма излаз към него, той не дава простор за очите на стопаните на дома. Те ,,дори не подозират,/ че къщата им имала балкон”. Но това, което е невидимо за забързания минувач; това, което е непотребно и изгубило смисъл за човека, пленник на ежедневните си грижи и суети, е видимо и потребно за птичките, които ,,спокойно/ от вазите му пият хладен дъжд”  и за клетите скитници, които се събират и намират подслон под него в мрака и пустотата на дъждовната нощ ,,след дълга и невесела раздяла”. Зазиданият и забравен балкон е всъщност значим и ценен, защото е източник на чудеса и на смисъл:

Кой знай кога и от кого построен,
е станал непотребен изведнъж,
но не за всички: птичките спокойно
от вазите му пият хладен дъжд

и неговата четвъртита стряха
събира в някоя дъждовна нощ
след дълга и невесела раздяла
отново двама скитника ведно.

,,Балконът” деликатно, индиректно внушава нерадостната истина, че човекът, увлечен в своите амбиции и страсти, пленен от сивите мрежи на своето ежедневие, не вижда красотата, вълшебството и смисъла на дребните, незабележими за ,,празното око” неща в живота; подминава малките, прости, но много важни истини.

ОГЛЕДАЛО. Символиката на огледалото е една от най-сложните. Ето някои от традиционните символи, с които се свързва то: истина, самосъзнание, мъдрост, ум, душа, ,,огледало на вселената”, чистата блестяща повърхност на божествената истина, висшия интелект, отразен в слънцето, луната и звездите.

Отражението в огледалото представлява проявление на преходния свят, а също и познание на човека за самия себе си. Огледалото е както соларен, така и лунарен символ. Соларен, защото наподобява слънчевия диск, небето, светлината; лунарен, защото и то отразява, както и луната блести с отразена светлина. Също така огледалото е душата в пречистен вид, отразената истина, просветленият ум, искреност, чистота, самоосъзнаване. Като отразена светлина огледалото символизира самсара (дървото на познанието). Представлява едно от осемте съкровища на китайския будизъм. Когато човек се вглежда в природата си, убива злото, защото се отвращава от грозното му, отвратително отражение: ,,Когато злото се саморазпознае, то се самоунищожава.” В исляма: ,,Вселената е огледало на Бога…, човекът е огледалото на вселената.” В християнството чистото, лъснато огледало отразява Богородица, затова носи и наименованието ,,Огледало на справедливостта”.  (Купър, Дж. Енциклопедия на традиционните симвили, с. 144). В българската митология може да се намери представата, че небето е стъкло, в което се отразява целият земен живот. Вярва се, че месечината е огледало на дядо Господ. С него Той наблюдава всичко на Земята. ,,Народните вярвания сочат, че огледалното изображение е своеобразен двойник (близнак) на оглеждащия се обект. Затова образът на огледалото има двояко митологично значение.” (Българска митология. Енциклопедичен речник. С., 1994, с. 240). Вярва се също така, че ако някой се оглежда в полунощ в огледало, при него ще дойде дяволът, за да го прелъсти.

,,Огледалото (огледалното отражение) e символна илюстрация на идеята за проникване в тайните на битието, за откриване на Истината. Това е централната функция на огледалото в културната практика на човечеството… Още в дълбока древност е широко разпространена вярата, че видимият свят е огледало на божеството. Представата на римляните за истината също е свързана с темата за огледалното отражение. Съгласно тяхната митологична традиция Истината е дъщеря на Времето (символизирано чрез течащата вода) и майка на Добродетелта. Истината е изобразявана като девойка без облекло, права в дъното на кладенец, с огледало в ръка. В мистичната практика на

Средновековието пък огледалото е символ на откриването на по-висшата, скрита реалност. Според Я. Бьоме самият Бог е огледало на вечността, а в алегоричната традиция на XV и XVI в. Дева Мария е характеризирана като ,,огледало без петно”… Огледалото (огледалното отражение) е средищен символ в художествената практика на символизма. Той присъства в творчеството на повечето български символисти… В символистичните текстове мотивът за огледалото (огледалното отражение) изпълнява функцията на обединяващ смислов център… Огледалото може да бъде определено като символ на прозрението, на проникването в същността на нещата.” (Добрев, Д. Справочник на символите в българския символизъм., стр. 161 - 162).

В Стария завет огледалото е образ на Божествената мъдрост и синоним, с който се означава. То показва великолепието на Бога, в което човекът открива собствения си лик. Огледалото има помощна функция - очите не могат да видят себе си, освен в огледалото. Както книгата и портретът, огледалото е верен знак за човешкия живот; за състоянието, в което се намира личността, за съдбата. Огледалото е посредник на човека в акта му на себеосъзнаване като субект, различен от Другия. С него е свързано понятието нарцисизъм, което използва и Зигмунд Фройд в своята психоанализа.

Многобройни са алегоричните функции на огледалото в живописта. В книгата си ,,Истории на любовта” Юлия Кръстева прави исторически преглед на културните аспекти на огледалото като психически, социален и литературен рефлектор на Аз-а като субект.

Интересна е статията, посветена на проблема за функциите на огледалото в поезията на Атанас Далчев, на Клео Протохристова ,,Можеш ли да видиш сънищата си през очила?”, включена в изследването ,,През огледалото в загадката”.

„В предметния свят на Далчев, отбелязва в началото на статията си Клео Протохристова, огледалото е вещта, която по най-интригуващ начин съчетава огромен спектър от значения - от пряката референция до усложнени и необгледни философски импликации. То присъства с тиха, но осезателна настойчивост и в стихотворенията, и във фрагментите на поета. Присъства както с предметната си конкретност (,,Огледало”, ,,Повест”, ,,Стаята”), така и с богата гама от съозначавания, отнасящи се към метафорично осмислените му функции - на рефлектор, на средство за себепознание или на пространствена и темпорална граница.” (Протохристова, Клео. Можеш ли да видиш сънищата си през очила? В: Атанас Далчев. Критически прочити. Просвета, С., стр. 159 -160).

Огледалото играе важна роля като символ в изкуството. То е основополагащ образ в естетиката на символизма. Светът на огледалните съответствия е въведен от символистите. Далчев съхранява този образ в своята поезия, но му придава променени функции и значение - от пряко до дълбоки философски импликации. Огледалото присъства в редица Далчеви стихотворения както с предметната си конкретност (,,Повест”, ,,Стаята”, ,,Огледало”), така и като сложна метафора, изпълнявайки функции на рефлектор, на средство за себепознание или пък на граница във времето и пространството, както е например в стихотворението ,,Нощ”. В огледалото на Далчев се оглеждат ту самотни стаи, ту ,,цял един/ нов и дивен свят”.

Огледалото като предмет се успоредява с прозореца, вратата, портретите и т.н. Тази роля не е свързана толкова с материалната му определеност, колкото с неговата функция да отразява, от която произтичат смислови дълбочини. Акцентирането върху предметния характер на огледалото при Далчев е само едната страна на въпроса за неговите функции и за значението му. Вярно, то виси на стената, носи го през града хамалин; огледало е и стъклото на прозореца, но огледало е и ручеят (,,Ручей”); огледало е и река Сена, понесла ,,широки маслени петна”. С нея в безкрая на времето пътуват ,,стената, зданията, Лувър,/ момчето, сивото врабче”. И в тези случаи огледалото е знак за познаваемост. Така че съвсем не е достатъчно да се посочи, че огледалото като предметен образ е един от реквизитите на Далчевата поезия. То има своеобразни поетически интерпретации.

Да означава състояние на самотност, отчуждение, пустота, приближаваща смърт е една от основните функции на огледалото в поезията на Атанас Далчев. То е важна част от потискащия душата интериор на празни стаи с мирис на вехто; на пусти пространства, заключени не от човешка ръка, а сякаш от меланхолната ръка на Самотата. Огледалото гледа към празнотата. То самото е празнота.

В ,,Повест” огледалото е назовано ,,коварно и празно”. В него понякога се оглежда тъжното лице на стопанина на дома, за да не бъде винаги самотен. Стопанинът, който е ,,заминал за Америка”, но същевременно ,,не е заминавал никъде” и отникъде не се е връщал. Огледало в изоставена къща. Въпросът е: какво отразява то, обърнато към празното пространство, и има ли огледално отражение, след като отсъства наблюдаващ субект?

Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.

…………………………………………..

Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало…

Тук оглеждането в огледалото привидно е разпознато като опит за преодоляване на самотата. Огледалото е ,,коварно и празно”; неговата смислова функция е да означи пустотата, отсъствието и смъртта.

Огледалото в ,,Стаята” е предмет, който ревниво пази образи от един безвъзвратно отминал човешки живот. То е един прозорец, ,,отворен в друг предишен свят”. Огледалото е осмислено чрез метафизичната си функция на пазител на мимолетности. В него се оглежда онтологичната празнота. Огледалото тук си взаимодейства с образа на прозореца. В поетическия свят на Далчев това е много интересно взаимодействие и своеобразно сливане на двата образа в нов асоциативен образ. Огледалото е елемент от един затворен свят, от един таен живот. ,,Огледалото в митопоезията на Далчев (Грачоти разграничава три стадия за превъзмогване на феномена действителност, който Далчев използва при създаване на своята поетична вселена: катарзис на драматичното участие, катарзис на отчуждението и катарзис на митичното създаване, б. а. Л.С.) има функция, подобна на тази на прозореца… Огледалото, както и прозорецът, огражда действителността и я изразява образно. Разбира се, тази операция позволява още веднъж на поета да отрази света не такъв, какъвто е, а такъв, какъвто той го носи вътре в себе си, заклинайки с това трудностите на реалността, от които като по вълшебен начин създава един ,,нов свят”. (Грачоти, Санте. Пътят на катарзиса. В: Атанас Далчев. Критически прочити. Изд. Просвета, С., 2000, с. 78).

Огледалото в ,,Стаята”, колкото и странно да е, единствено се съпротивлява на времето, което превръща бавно ,,във прах безжизнен сякаш всичко”. Характерно е това, че и в двете стихотворения (,,Повест” и ,,Стаята”) обичайната, позната функция на огледалото е силно разколебана: няма кой да се оглежда в него. Огледалото в ,,Стаята” е в конфигурация, в успоредица не само с прозореца, но и с прашните портрети, които ,,висят, от слънце пожълтели”. Дали жените от портретите, които са си отишли от света, все още крадешком се оглеждат в огледалото? Далчев не дава ясно да се разбере. Напротив, той сам се пита: ,,Какви лица ли отразило/ ревниво пази огледалото?” И оставя читателите сами да разгадаят тази загадка, този парадокс на огледалото.

Огледалото в поезията на Далчев има също така и функция на акт на

самопознание. ,,Поетът последователно обвързва този мотив с архетипната ситуация на оглеждане във водата, зададена в мита за Нарцис. От разнообразните линии, по които се  развива тази теза, при Далчев се актуализира вариантът, представящ проблема за личностната идентификация.” (Протохристова, Клео. Можеш ли да видиш съънищата си през очила? В: Атанас Далчев. Критически прочити. Просвета, С., 2000, с. 163). В стихотворението ,,Ручей” лаконично, с изчистен рисунък Далчев внушава идеята за страха на човека от ограбване, от загуба на собствената идентичност. Всъщност такава е самата природа на водното огледало. Ликът, който се надвесва над него, бива грабван тутакси и отнасян ,,надолу - кой го знай къде…”. ,,Парадоксалното внушение в стихотворението на Далчев се ражда от смисловата контаминация с парадигмата вода - поток - време и конституираната в съгласие с нея магнетична оптическа илюзия, чието очарование се дължи освен другото и на абсолютната й невъзможност.” (Цит. по-горе съч., с. 164). ,,Ручей” може да се съпостави със стихотворението ,,Пан”. Тук огледалото извършва не акт на поглъщане, на ограбване на личностната идентификация, а акт на личностно присъствие: ,,И там, когато се надвеся/ един над извора дълбок,/ от дъното изплавва весел/ ликът на древен горски бог.” Това странно огледалото не отнема, а дава живот.

Като знак за самопознание, Далчев обвързва огледалния образ с вълшебната способност на този предмет, с неговата тайнствена, загадъчна природа. Например в ,,Ручей” ликът на лирическия герой е грабнат и отнесен, след като е омагьосан.

Огледалото в поезията на Далчев освен това има и функция да рамкира факти от действителността, отразени в него. Така отразеният образ добива нов облик, ново значение - философско-психологическо и естетическо.

Непосредствеността е преодоляна, на нейно място идва загадъчното. Отразената действителност е тъждествена и заедно с това нетъждествена на себе си. Огледалото, като затваря в рамка (с черен цвят) онова, което се възприема пряко, провокира нов образ, ново виждане на обичайните предмети и явления. В поезията на Далчев има връзка между рамкирането на отражението и ефекта на ,,отразяване на отразеното”. Между огледалото и прозореца има метафорично тъждество. Вариациите - прозорецът е огледало и обратно - са реципрочни. ,,Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам/ през себе си нощта.” (,,Нощ”);  ,,То сякаш е един прозорец,/ отворен в друг предишен свят.” (,,Стаята”). Съществува и друго едно тъждество - на огледалото и портрета. Така огледалото, портретът и прозорецът са доведени до обратимост.

В ,,Работник” прозорецът на поета гледа в прозореца на един работник. Той е негово огледално, точно отражение.

Ний сме съседи двамата. Дели ни
един пустинен тесен двор и моят
прозорец гледа в неговия точно.

В стихотворението ,,Прозорец” зимното стъкло рамкира и отразява един нов, вълшебен свят и затова то вече ,,не е сякаш същото”:

Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.

В  поезията на Далчев огледалото има и функция, която прави предметността условна, опосредствана, вторична. Това става чрез изобразяване не на самите предмети, а на техните отражения: в огледалото, във водата на ручея, на локвата, на извора, както и на техните сенки. Така например в ,,Дъжд” улицата е наблюдавана по един парадоксален, необичаен начин от ,,черното огледало” на измокрения автомобил (става въпрос за фрагмента ,,Дъжд”). В стихотворението ,,Къщата” мъртвецът се явява като сянка. В ,,Хижи” хората са също сенки, които ,,вятърът развява” и които ,,сведени се движат”. В ,,Повест” сенките на дните, които ,,се изкачват бавно и догоряват на потона”, всъщност заместват субекта, неговото автентично битие ,,тук” и ,,сега”. ,,Всичко на този свят има сянка, казва Далчев в един от фрагментите си. - Дори снежинките под фенера.” ,,Коварно” и ,,празно” е огледалото в ,,Повест”, защото е илюзия за присъствие на друг човек и защото в него се оглежда не животът, а самотата.

Принципът на огледалността е заложен и в стихотворението ,,Младост”. Очилата в ,,Младост” са огледало, чрез което лирическият Аз вижда ,,ясно сънищата”. Очилата в ,,Младост” и ,,Нощ” също се превръщат в знак на огледалността. Те са прозорци към света, посредници в акта на познание. ,, Очилата огледало са връзката между субекта и света, но те са гарант и на срещата му със собственото лице, с тайната зад това лице, със сънищата му.” (Протохристова, Клео. Можеш ли да видиш съънищата си през очила? В: Атанас Далчев. Критически прочити. Просвета, С., 2000, с.173). Това, което според мен е пропуснала да отбележи Клео Протохристова е, че витрините в ,,Младост” също са огледален образ. Но лирическият Аз ги отминава безразличен, защото в този миг той не желае да види в отражението собствената си самота, от която се опитва да избяга или защото отвореността на света изпълва душата му с радост и вдъхновение. И го кара да сплита ,,в дълъг ритъм/ внезапно звъннали слова”.

В ,,Пладня” сродни понятия на огледалото са сянка и двойник. Прозорецът, който мие младата жена, е огледало: ,,прозорецът немирно/ свети срещу слънцето и пълни/ сянката на стаята ми с мълнии”.

Огледалото в едноименното стихотворение на Далчев е средство за преминаване от реалното към фантастичното, чудесното. В него се отразяват улици, къщи; изникват като птички автомобили, пречупват се и падат дървета, стрехи и балкони, блестят небеса: ,,Носи той в ръцете си човешки цял един/ нов и дивен свят”. Реално и фантастично се сливат и придават многопластовост на художествения образ. Светът е същият, но и друг - вълшебен. Огледалото се е превърнало в източник на чудеса. ,,Мисля, че в тази художествена трансформация на конкретното и реалното, която по различен начин внушава естетическата зависимост на обикновения свят, се крие ключът за разбирането на предметната поезия на Далчев и естетическия и художествен смисъл на тази предметност.” (Ликова, Розалия. Многофункционалност на предметния свят. В: Атанас Далчев. Критически прочити. Просвета, С., 2000, с. 37).

В ,,Огледало” Далчев кара читателите  да почувстват претворяващата сила на живота. Чудесното тук стига до своята пълна реализация. Това не е същото огледало, както в ,,Повест”. То отразява чудесата на света. Поетът  използва конкретната вещ, за да даде художествен израз на многоликите преображения на живота. Когато до обикновените предмети се докосне чудесното, те оживяват и излъчват неочаквани асоциации. Така че и прозорецът, и огледалото в поезията на Далчев спомагат за достигането до фантастичиния реализъм, чрез който се постига приказно охарактеризиране на реалното. Далчевото пътуване към многообразието на живота, към хората е паралелен процес на пътуване в света на чудесното - едно ново измерение на предметността, едно ново отношение към живота.

ОЧИЛА. В поезията на Далчев очилата също се превръщат в знак на огледалността. Те са родствени на огледалото и стават посредник на човека в неговия акт на познание и самопознание. Очилата са натоварени с още един семантичен ореол - те са като огледалото връзка между субекта и обекта. Но те са и възможност субектът да проникне в тайната на собственото си лице, в собствената си тайна, в света на сънищата.

Очилата са неизменен атрибут на човека и поета Далчев. (Носил е очила с големи диоптри.) Така е било в живота. А в поезията очилата дават възможност да се видят на пръв поглед незабележими неща, да се проникне в света на приказното. Сякаш като четат ,,Младост”, през Далчевите очила с големи диоптри възприемателите виждат ,,как по трамваените релси/ тече дъждовната вода” …

ПОРТРЕТ. Освен огледалото, друга интересна проекция на Аз-а е портретът. Този предмет е още един начин да се въведе темата за отсъствието. Портретът е символ на изтичащото време, заместител на живото присъствие на Аз-а. И тук човекът отсъства. Останали са само овехтели знаци на някогашното му съществуване. Застанал в рамкираното пространство на портрета, покрит от праха на забравата, субектът е изчезнал, превърнал се е в обект.

Портретите в стихотворението ,,Стаята” съхраняват образи на жени, които ,,са си отишли от света”. В това може би най-богато на предметен свят Далчево стихотворение портретите са важно и интересно допълнение към интериора на едно самотно човешко жилище. Те висят на стената, пожълтели от слънцето. Те са безучастни свидетели на една човешка драма, безмълвни като черния ковчег на часовника. И заедно с всички предмети в стаята залязват бавно с идването на вечерта.

Портретът и огледалото в ,,Повест” се намират едно до друго, те са като двойници. Само че в огледалото се оглежда един самотен, но жив човек, докато портретите са огледала, в които се отразяват образи на жени, които ,,са си отишли от света”. Същите, които населяват печалната стая.

Огледалото портрет, портретът огледало ревниво пази спомена за  ,,друг предишен свят”. Като контрапункт, като безсилна съпротива срещу вече замлъкналия часовник. Портретите в ,,Повест” са единственият събеседник на Стопанина на къщата с миналото и с настоящето, а може би и с бъдещето, което е останало в миналото: ,,и ето сякаш сто години/ как разговарям само със портретите”. Те висят на стената безмълвни и ще останат там и след смъртта на печалния Стопанин. Портретите заедно с огледалото са свидетели, които могат да разкажат за драмата на обитателя на дома. Ако все пак някой случайно влезе в него…

КНИГА. Традиционната символика на книгата отвежда към разбирането на този предмет като символ на вселената. Liber mundi и liber vitae означават съответно: Книгата на света и Книгата на живота. ,,Отворената книга символизира Книгата на живота, познанието и духа на мъдростта, откровението и мъдростта на свещените писания. Книгата е свързана със символиката на дървото. Дървото и книгата могат да означават целия космос… Книга с перо означава творческа субстанция. Книгата е статичното битие, а перото - творческият принцип… Ученост. Страниците на книгата са листата на космическото дърво… Христос често се изобразява с книга.” (Купър, Дж. Енциклопедия на традиционните символи, стр. 87 - 88). Така например на една гръцка мозайка от ХІ в. Исус Христос Пантократор е изобразен със затворената книга на живота и със съдбата в ръка.

Книгата е ,,символ на битието във варианта книга на живота. Четенето, отгръщането на книгата е самото битие, оттук и символиката на първия и последния лист на книгата. Във варианта ,,небесна (вълшебна) книга” е символ на трансцендентното битие и представя идеята за божествената тайна на космическата хармония. Според есхатологичните вярвания в едната си ръка страшният конник от Апокалипсиса носи свитък, в който са записани праведниците и грешниците, а в другата - меч, с който посича грешниците, а праведниците посвещава в безсмъртие чрез докосване.” (Добрев, Д. Справочник на символите в българския символизъм, стр. 107 - 108).

В поезията на Далчев книгата е в активна смислопораждаща връзка с очилата и с ,,тясната яка” (,,Пролет”). Тя е познание, но и бреме. В Стария завет (Еклесиаст) се казва: ,,И който увеличава знание, увеличава и печал.”(Библия. Изд. 1924, с. 660). Книгите, както вълните на ручея (,,Ручей”), даряват човека с познание, но и ограбват възможността му да слезе ,,лек и весел/ по стълбите запял” и да се смеси ,,с огромната тълпа…”.

Далчев е убеден, че прекомерните занимания с книгите (ценни впрочем със знанията, които носят) са в състояние да откъснат индивида от другите, пречат му да съществува пълноценно, отнемат му възможността да изживява естествените човешки радости, превръщат го в самотен и тъжен индивидуалист.

В стихотворението ,,Книгите”, което започва с образа на разтворената книга, Далчев концентрира вниманието си върху философския мотив за ,,проклятието на познанието”, който е занимавал и неговите предходници Пенчо Славейков и Пейо К. Яворов. Четенето на книга се успоредява с живота, а затварянето на прочетената книга означава идването на смъртта. Книгата е път към познание (,,Години да четеш за чуждия/ живот на някой чужд…”), но същевременно тя обрича четящия на самота: ,,… все сам, аз

не познавам хората,/ не зная и света”. Очевиден е отчуждаващият ефект на книгата. Четящият придобива знания, но остава сляп за важните неща, които осмислят неговия живот. В едно свое писмо от Париж до проф. Константин Гълъбов поетът нарича прекалената духовност ,,страшна болест, с която толкова време се боря и която наистина не е само моя”. Болката от самотата, от неизживения пълноценно живот идва като момент на осъзнаване. Заради книгите лирическият човек на Далчев не познава хората, не познава света и обикновените човешки радости. Книгите в едноименното стихотворение, а също и в ,,Нищий духом” са символ на знание, което откъсва Аз-а от живия живот, от блаженството на истинското съществуване, от човешката споделимост. Минават дните, прелиствани като страници. В Книгата на живота лирическият аз обаче не ще узнае никога за своя живот, който отминава ,,глух и пуст”. Скъпа е цената, която човек плаща, устремен към познание:

Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.

Лирическият Аз на Далчев се намира в гранична ситуация. Той изстрадва драматично раздвоението между своята отчужденост и жаждата за друг живот. От една страна, изпитва мъка от натрупаното познание, защото субектът е подвластен на чуждото познание, което го е откъснало от хората, от друга - в образа на разтворената книга може да се открие Книгата на живота, която дарява с познание, когато човек е в допир с открития свят, в непосредствено общуване с другите. Но точно заради съзнанието, че е далече от жадуваното съществуване, лирическият Аз на Далчев се чувства самотен. Той прелиства с умора и досада страниците на живота си. За да стигне до безутешната истина, че е ненужен. ,,У Далчев, както неведнъж е посочвано, се вижда драмата на духовния човек, раздвоен между света на онова познание, което му дават книгите, и порива за самостоен, не по-малко автентичен живот извън тяхната мъдрост. Това е драма, която не търпи еднозначно решение, защото духовният човек не иска да се откаже нито от света на книгите, нито от реалния свят. При Далчев се постига трудно, но оправдано равновесие. До края на живота си той е привързан към съкровения си живот в света на книгите. И същевременно техният свят не му пречи да живее с простотата и мъдростта на човешкото всекидневие, в което има също смисъл и чудеса… Чудото на живота, и това Далчев го проумява съвсем рано, е по-могъщо от силата и на най-трагичните прозрения. Без познанието на книгите не може. То оформя нашите представи, свързва ни с традицията, включва ни в културата, която е неспирен процес. И то ни прави идентични, самостойни - без тези качества човек не може да бъде индивидуалност. Но това не е достатъчно, колкото и да е съдбоносно. Защото човек има право и на собствено познание, на собствени открития; на живот, който ще оформи с вдъхновението на скулптор. Следователно всеки трябва да извърви и собствения си път. Направи ли го, животът му ще бъде нещо повече от участ. Той ще бъде извисяване до съдбата.” (Кунчев, Божидар. ,,Участ” и ,,съдба” в поезията на Атанас Далчев. В: Човешката участ в творчеството на Далчев, Вутимски и Геров. LiterNet, 2003, стр. 3 - 4).

Далчевият лирически Аз разбира колко важно за него е автентичното съществуване, отхвърлянето на бремето от ,,скърби и злина”. Той копнее за живот ,,без съмнения и страх”.

Нищият духом от едноименното стихотворение е щастлив именно със своето незнание. Докато четящият субект се отдалечава от живота и в прекия, и в метафизичния смисъл. Неговата коса сивее ,,от мъката и старостта/ и от праха на библиотеките” .

В същия концептуален ред в Далчевата поезия се вмества и детето. В ,,Молитва” копнежът на Лирическия Аз към необременения с книжни познания живот е изразен чрез стиховете: ,,Да усещам своя радостта/ на невинното дете, което/ първите снежинки от небето/ сбира със отворена уста”. А Синеокото момче, застанало пред ,,големия прозорец” на света, загледано във вълшебствата на пролетния дъжд, започва да говори с простичкия, но разбираем от всички език на битието. И самото то се превръща в чудо:

И само то почва да говори
с лястовиците, със вечерта,
с помръкналите кръгозори,
с бога и света.

Отдавна прочетените книги в ,,Повест” са ненужни за отчуждения от света човек. Те не носят вълнение и удоволствие от познанието, а са само спомен, изминат път, който е започнал от една заключена стая с черна врата и черни прозорци и е завършил пак в същата стая. И нито Стопанинът на къщата е вече същият, нито прашните, ненужни книги. Остава му да разговаря ,,само със портретите”, които са още по-категоричен символ на самотата и отчуждението.

В ,, Кукувица” на хората, увлечени по гадатели и хороскопи е показана друга възможност ,,да открият що ги чака/ в бъдещите дни” - това е ,,тайната книга на битието”, която трябва да четат внимателно, надмогнали ,,нечисто любопитство”, ,,дързост дяволска”. Защото любопитството да се види какво ни чака в предопределения от съдбата ни живот се заплаща не с утеха, а със страдание и смърт. В предсказанието на кукувицата има нещо езически зловещо. Този глас идва ,,от мрачината гъста на листака” и е ,,нечовешки, невидим и ужасен”. Далчев внушава: Книгата на битието е нашата Библия, която трябва да прелистваме смирено, с вяра, надежда и любов, ,,без да поглеждаме напред”.

Стихотворението ,,Пролет” е доказателство за възможността да се преодолее отчуждението, затворената екзистенция. Една латерна ще запее в ,,безслънчевия двор” на лирическия човек на Далчев. И той ще се отрече от ,,учените книги,/ от тясната яка”; ще забрави ,,вси свои имена” и тежкото си бреме ,,от скърби и злина”. Много пролетно настроение има в това стихотворение. Пътят - ,,ще сляза лек и весел/ по стълбите запял” - отвежда един обременен от тъжни мисли човек навън, при другите. Там той ще изпита истинския вкус на живота. Без съмнения и страх. А вечер…

А вечер ще ме чака
на каменния мост
жена със къдри, сякаш
увиснал черен грозд.

От стихотворението ,,Пролет” блика възраждащо земно чувство. Далчев прогонва всяко съмнение относно физическата определеност на предметите, до които човекът се докосва. Това е един материален свят, пролетно ведър, в който може да се усети великата радост, че живеем.

КОЛЕЛО. Колелото символизира кръговрата на живота, подвижността и промяната в света на видимото. То също е Времето, Съдбата или Кармата, ,,колелото на съдбата, което неумолимо и непрестанно се върти”. (Оуен, С. Речник на библейските символи, с. 96). В Речник-а на библейските символи колелото е обяснено като символ или метонимия за изключителна подвижност и бързина. В поезията на Далчев архетипният образ на колелото е свързан с мотива за преходността на живота, за непрекъснатия, неумолим ритъм на деня и нощта.

Повторяемостта на еднообразието на човешкия живот води до обезсмисляне на съществуването. Тази печална истина е изразена чрез метафората ,,колите” от едноименната творба на Далчев.

Безспирно се върти колелото на стария чекрък в стихотворението ,,Старите моми”. Надвесени над него, печални стари моми предат, насядали в кръг - в същия безизходен пръстен, в същото колело, каквото е колелото на чекръка, само че от живи човешки същества. Кръгът, който образуват насядалите стари моми, е в смислопораждаща връзка с колелото на чекръка и особено с кръга, който сключва пръстенът. А пръстенът е ,,символ на връзката и съединението, знак на един съюз с вечна трайност. Пръстенът след освещаване се превръща в тайнство. Такъв е брачният пръстен… Пръстенът е външен знак за обвързаност и вярност. Означава годеж… В литературата пръстенът като знак за траен съюз и вярност се пренася в извънделничната духовна сфера”. (Петканова, Д. Средновековна литературна символика, с. 108). Старите моми напразно чакат своя щастлив миг, мълчаливо-примирено  ,,въртят безспирно колелото/ и слушат скръбната му песен”. А цялото богатство, което са спечелили от своя всеотдаен и изтощителен труд в студените стаи, са посребрените им коси, цветята на скръбта, поникнали в техните сърца саксии. И може би като благодарност за цялото им старание (каква безмилостна ирония!) ще дойде ,,последният жених” - Смъртта, за да скъса нишката на живота им.

ЧАСОВНИК. Културната символика на часовника отпраща към соларните стойности на кръга, колелото и тибетската свастика. Часовникът е символ на кръговрата на живота, на времето. Той е в смислопораждаща връзка с книгата и очилата. Затвореното кръгово пространство на часовника препраща към тъжната констатация на поета: ,,Години да четеш за чуждия/ живот на някой чужд,/ а твоят никому ненужен,/ да мине глух и пуст.”  Цял един човешки живот могат да отнемат книгите. Вглъбен в тях, човекът забравя за времето, за света. ,,В отношението между човека и книгата се съдържа механизмът на отчуждаването. Оттук и тягостното аксиоматично положение - ,,разтварянето” на книгата е ,,затваряне на Света” (Атанасов, Владимир. Символни полета в българската литература. ИК Фенея, С., 1995, с. 42).

Часовникът се оказва ненужен. ,,И в неговия чер ковчег/ лежат умрели часовете…”.  В ,,Стаята” часовникът (спрялото време) служи за лирически определител на алиенираното поведение на героя.

Чрез образа на часовника в ,,Болница” Далчев рисува чуждото нещастие. Драматичен е звънът на големия стенен часовник. Неговото махало не е неподвижно, както в ,,Стаята”, а отмерва ,,тежките стъпки на близката смърт”. Зловещият звън на часовника е в контраст с бездънната тишина в  голямата болнична зала… И човешкото сърце се изпълва със състрадание към страдащите. Това е именно онзи катарзис на драматичното участие като художествен похват в поезията на Далчев, за който говори Санте Грачоти.

Часовникът в ,,Повест” символизира монотонния, безкраен поток на времето. Махалото замества истинското слънце на живота в един заключен интериор, обрамчен с черна врата и черен прозорец, в едно пространство, в което привидно не живее никой: ,,И ден и нощ, и ден и нощ часовникът/ люлее свойто слънце от метал.” Махалото слънце е със същия вехнещ есенен блясък, както и слънцето върху килимите на пода в ,,Стаята”. Или като блясъка на зимните дюли, наредени незнайно от кого върху комода.

С образа на часовник започва стихотворението ,,Дяволско”. Неочаквано читателят става свидетел на една човешка драма. Самотата и отчуждението са ад. Дванайсетте кръга на този ад стрелките рисуват гротескно върху циферблата на часовника, проблясващ като безстрастно око от отсрещната фасада. Същият часовник, който виждат хората от ,,този весел свят”, изпълнен с фучене на автомобили и трамваи, със смехове, крясъци и тътнеж от кръчми и публични домове:

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

В ,,Дяволско” ,,експресионистичната техника, с която (Далчев, б. а. Л.С.) предава в тъмни краски противопоставянето между ,,веселия свят” и поета, намира в обесения, увиснал на прозореца, своята кулминационна точка както в създаването на образа, така и в спадането на патетичното напрежение. Като прави ,,гримаси” на света, фигурата на обесения урежда в същото време и сметките на поета с този свят.” (Грачоти, Санте. Пътят на катарзиса, с. 75).

Изобщо часовникът в поезията на Атанас Далчев е архетипен образ на монотонното, тягостно протичане или застиналост на времето. Той помага да се усетят амплитудите на психологическото състояние на лирическия човек.

КАМЪК. Като традиционен символ камъкът означава ,,стабилност, трайност, сигурност, нетленност, вечност”. (Купър, Дж. Енциклопедия на традиционните символи, с. 81). Камъкът заедно с планината, дървото или гората, свързани в едно цяло, могат да представят космоса в неговата цялост. На култови места той бележи свещения олтар и символизира трайното. ,,В примитивната символика от камъните често се раждат хора, които обладават животворна сила, или обратното - хора могат да бъдат превърнати в култови камъни… Високи, изправени камъни, колони и каменни стълбове символизират Световната ос (axis mundi)… Те представляват висша подкрепа и поддръжка за всичко във вселената; те са и омфал - неподвижна точка или център, където човек може да си възвърне Рая или да намери просветление… ,,Пъпът на света” в Делфи е камък, смятан за постоянния надежден и неразрушим център, от който се излъчва целият космос и към който пак се възвръща за стабилност - ,,захранване” с енергия… Необработеният камък е извечната първоматерия (prima material), женското начало.” (Купър, Дж. Енциклопедия на традиционните символи, стр. 81-82).

Според Речник-а на библейските символи камъкът е символ на светостта, ,,метафора за църквата”, за Христос, който е ,,основа, ,,крайъгълен камък” или Глава на Църквата.” Освен това е ,,метафора за сърцето на невярващия, който не изпитва любов към Бога и не откликва на думите и делата Му.” (Оуен, С. Речник на библейските символи, стр. 89 - 90). Камъкът в Египет е смятан за символ на вечността, носител на живот и плодородие. Също и на божествена, извънземна сила. В древна Елада от камък са били издялвани божества. Няколко мита  разказват за раждане от камък. ,,В Стария завет се води борба срещу обожествяването на камъка, което от гледище на монотеизма се отрича. И все пак в Стария завет остават следи от старите езически представи… В пустинята Мойсей на два пъти получава вода от скалата… В Първо послание на апостол Петър Христос се нарича ,,живият камък”, който е отхвърлен от човеците, но от Бога е избран, а вярващите са уподобени на живи камъни, които ще изграждат от себе си ,,духовен храм”. (Петканова, Д. Средновековна литературна символика, стр. 114 - 116).

В старобългарската литература се среща ,,камък на вярата”: ,,Радвай се, Петре, камък на вярата!” (,,Похвално слово за апостолите Петър и Павел”). А в апокрифната литература - стари езически представи за камъка. Например камъкът участва в създаването на човека. Господ повелява костите му да са от камък. В езическата представа камъкът е живо същество.

В стихотворението на Далчев ,,Камък” вечността, безгрешността, светостта на неодушевените неща са противопоставени на краткотрайния и грешен човешки живот, на живота ,,в заблуждение”. Макар че този Далчев контекст е изолиран, това е едно от най-добрите, философски наситени стихотворения, където реално и метафизично преливат в едно цяло. Камъкът е дълбинен първообраз. Той оживява, облъхнат от великолепната творческа фантазия на поета, и става изразител на философската идея за греховността на всичко живо и за светостта на мъртвата природа, за нетленността на студената вечност и тленността на човешкия живот. ,,Едно от най-хубавите стихотворения в сбирката е ,,Камък”, силно повлияно от едноименното стихотворение на Микеланджело Буонароти, но все пак обогатено с нови елементи. Верен на своята философска рефлексия, Далчев го осмисля в един познавателен аспект между мъртвата материя и тленното. Цялото

стихотворение е изградено в тази двойна съпоставка между камъка и  злочестата плът… Интересен е похватът на двойно ометафоряване на понятията: остаряват - падат, стоиш неизменен - все същ.” (Николова-Гълъбова, Жана. Есеистичната лирика на Атанас Далчев. Метафоричният говор на предметите. В: Атанас Далчев. Критически прочити. Просвета, С., 2000, с. 115).

В ,,Камък” може да се види истинският Далчев - интелектуалният, мъдрият творец, който търси обяснение на сложните въпроси на човешката екзистенция. Камъкът присъства само като проекция на противоречивите метафизически търсения на поета. Далчев открито заема позиция на творец, философ и човек, който защитава живия живот, макар и изпълнен с греховност. По-добре страданията на тленната плът, отколкото безчувствието на студената вечност. Тази Далчева позиция изпълва стихотворението ,,Камък” с много човешка топлота. Поетът навлиза в същността на една сложна философска проблематика и по интелектуален път успява да постигне синтезирано обобщение. Поетичният език на това стихотворение е изключително точен и изразителен. Далчев се придържа към сентенциозния изказ, който напомня за средновековните притчи:

Ти не си изпитвал още жаждата,
от която почват вси беди:
не грешиш ти никога: не раждаш,
пък и сам си нероден.

…………………………………………………

Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.

Човекът е подвластен на циклите на природата, на стареене и смърт. Той има съвест, измъчван е от страсти и греховност. Световните беди идват именно от неговите желания, от неговата греховност. А камъкът е свят. Подобно на Бога. Той съдържа в себе

си божественото, безпределното, за разлика от човешката пределност. Нe случайно Десетте Божи заповеди са написани върху каменни плочи. Камъкът съдържа в себе си целостта на света, той представя идеално затворено пространство. Излъчва святост, защото от него започват други закони, различни от тези, които управляват мимолетното битие на човека.

Прозряната истина в последната строфа на това стихотворение проблясва като алена искра, изтръгната от мълчанието на камъка. Злочестината, но и привлекателността на човека е именно в греховността. Вечен и свят е камъкът, ала е мъртва материя. ,,Живото” живее в греховността, но точно в това негово драматично призвание се съдържа горестен и възвишен смисъл.

ЧОВЕКЪТ, САМ ПРЕВЪРНАТ ВЪВ ВЕЩ. Стихотворението ,,Носачи на реклама” е една потресаваща картина на човешката несправедливост. Принудени от нуждата за хляб, бедни хора носят на гърбовете си менюта на някой ресторант. Те бродят из един прокажен град с ,,изядено от пламък” небе, часове наред скитат безутешни. И се случва парадоксът - ,,реклама да чете реклама”. Те прекосяват ,,този свят засмян” с унили погледи, изгубили идентичността си. Всичко е като в някакъв абсурден филм. И най-страшното е това, че носачите на реклама не съзнават, че самите те са ,,превърнати във вещ”. Далчев отправя своята пълна с болка реплика към безсърдечното човечеството:

Човечество, спри да въздишаш,
скрий лицемерните си сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши.

В ,,Носачи на реклама”  фактът, че човекът, изпаднал в крайна нужда, сам е превърнат във вещ, е свидетелство за трансформацията на отношението човек и вещен свят. Човешката личност, овеществявайки се, превръщайки се в реклама на ресторант, губи своята истинска стойност. Оттук идват съчувствието и откритият протест на поета и човека Далчев.

ЧАДЪР. Традиционните символи са ,,слънчев диск, колело, чиито спици са слънчевите лъчи, а дръжката му - Световната ос; небесният свод; сила, която е временна и духовна; подслон под клоните на Космическото дърво; като слънчобран е топлина и закрила.” (Купър, Дж. Енциклопедия на традиционните символи, с. 238).

Дъждът е може би най-любимото природно явление за Далчев, което излъчва музика, красота, поезия (,,Дъжд”, ,,Младост”, ,,Пролетна нощ”, ,,Дъждобранът”, ,,Неочакван дъжд”, ,,Мадригал”). Разбираем е този копнеж  на човека с урбанистично съзнание, на обитателя на задушния, тътнещ, ,,денонощен” град. С много настроение и лирична топлота поетът пресъздава психологическата промяна на човека при вида на дъжда. Особено на пролетния дъжд, който Бог изпраща като небесна благодат. Не затова ли един от символите на чадъра в будизма е нирвана? Съвсем естествено дъждът извиква образа на чадъра.

Чадърът като образ се среща в три от Далчевите стихотворения. Това са ,,Нощ”, ,,Дъжд” и ,,Мадригал”.

Метаморфозата на предметите в Далчевата поезия се крие в тяхната същност. Единствено човекът е способен да познае тайната. Така конкретният предметен свят се осмисля като дълбоко свързан с човешкото.

В ,,Нощ”, стихотворение от парижкия цикъл на Далчев, чрез зловещото барабанене на дъжда звуково се доизгражда и обогатява с философско-психологически внушения цялостният богат образ на градската нощ далече от родината, в чуждостта на едно пространство: старият хотел, старият развратник, проститутката полудете, умореният стражар, който ,,нападнат от съня”, се завръща в къщи самотен, а вместо него в мрака остава да бодърства ,,окото на пътния фенер”. Измитият от дъжда асфалт предизвикателно проблясва - река, подобна на огледало. Черният цвят на нощта напомня за цвета на

невидимия чадър, който издава някъде от пустотата тъмни, студени, зловещи звуци. Странно, но психологически и философски мотивирано - поетът вижда ,,през себе си нощта”.

Човек и нощ се идентифицират в този миг на мрачна пустота, на самота и размисъл:

При този тъмен звук нощта се сепва сякаш,
уплашена сама от свойта пустота,
и три пъти по-чер, по-тежък става мракът
и мойта самота.

Метафоричен е образът на чадъра в стихотворението ,,Дъжд”. Чрез него и чрез великолепната музикална организация на стиха Далчев стига до идеята за безприютния свят на нощта и за прастария, безсмъртен копнеж на човека към Слънцето, представено с помощта на изключително интересния метафоричен образ: ,,жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед”:

Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.

Съвсем различно е настроението в ,,Мадригал”. Аленото чадърче на любимата не е просто един познат, обикновен предмет, а небе, платно на кораб, кубе, свод, угасваща искра, парашут. Дори напомня с формата си женска гръд. Аленото чадърче е един чудесен свят - под него е уютно, то е небесен свод, а дръжката му - Световната ос; един чудесен свят, който изпълва душата с топлота и закрила, с поезия и чудеса:

Напразно се боиш, любима!
Магьосничества туй не са;
дори в едно чадърче има,
когато любиш, чудеса.

В заключение ще отбележа, че въпросът за предметите като архетипи е само един аспект от сложния и интересен въпрос за поетиката на Атанас Далчев. Зад предметността съзнанието на модерния човек търси прозорци към един друг свят, вълнуващ ни с въпроси, ,,които никой век не разреши” (Пейо Яворов).