Писма на П. Ю. Тодоров до Олга Кобилянска

превод и коментар: Ангел Тонов

1.

20 юни, 1901 г.

Скъпа Кобилянска!

Толкова мили, и така хубави бяха и писмото, и фотокартичката, които получих днес от Вас, какво да кажа, за да Ви отговоря и Ви изкажа моята сърдечна благодарност още сега. Сам аз отдавна се канех да Ви пиша, но моите работи така ме откъснаха, а и после не така добре се чувствах - откъснах се от хората - и в края на крайщата един лекар в България написал за мен статия, в която разглеждал всички мои произведения като патологическо явление, така че всичко това за мен беше пропиляно време… Ах, скъпа другарко Кобилянска, Вие не можете да си представите, каква кал, каква духовна нищета царят в средите на това общество, в което съм длъжен да работя! И в тези гадни дни, които преживях, често си повтарях Вашите слова “Две са великите неща в нашия живот - любовта и смъртта”.
Вие можете да си представите моята радост днес, когато четях Вашето топло дружеско писмо, което веднага ме възроди, и аз плюх върху цялата кал и отново почувствах духовно спокойствие. Имам достатъчно и воля, и сили, и любов да продължа започнатото дело, и аз не се колебая. Много, много бих искал да поговоря с Вас, но сега няма как. И вярвам, че през септември вероятно ще се срещнем. В края на август заминавам за Лвов, където ще остана септември и октомври. Наложи ми се да се занимавам твърде много с полската литература и език, а също така да се възползвам да се запозная отблизо и с малоруската (украинската.) Тогава ще се отбия навярно за един ден в Черновци, ще Ви донеса всичко ново от Берлин и ще ми бъде много приятно да се срещна, ако е възможно, и с Л. Украинка, и със Стефаник, и с всички Ваши другари. Надявам се, че Вие ще бъдете в Черновци, тогава ще прекараме един хубав ден. Бачински (1) ми е разказвал, че е чудна Вашата природа на карпатските планини, а аз такава страстно обичам. Няма повече да разпалвам моята фантазия, да не би някоя котка да ми мине път.
След неделя ще замина за Лайпциг, ще взема своята годеница и ние заедно ще прекараме с компания в Хамбург - около Лайпциг и Йена. Картичка Вие непременно ще получите. А докато се видим, бих Ви бил много благодарен, ако Вие ми напишете и изпратите Вашата нова повест (2), която много ме интересува. Моят адрес за сега е госпожица Райна Ганчева, студентка по философия, Лайпциг, улица Фреге, 206. За няколко дни тук беше и Адам от Росток, с който дълго говорехме за Вас. Той сега, може би Ви е написал, че се готви да завърши статия за Ваш сборник (3).
Моят другар Адам е прекрасен човек, и ние, малките славянски литератури, можем да се гордеем, че имаме такъв тълкувател като него. Той е написал статия за младите българи, която скоро ще се появи в „Нов немски преглед”. Той предполага, чe тук през септември ще излезе сборник с мои разкази и той непременно ще Ви го изпрати. През това време излязоха на немски няколко мои разкази, но не е нещо важно и не си струва да ангажирам Вашето внимание с тях.
Вашата фотография много ми хареса. Предайте моя сърдечен привет на госпожа Л. Украинка. От нейните неща съм чел с интерес нейни статии и преводи в сп. “Живот” (4). Не познавам нищо от собствените й произведения, ще й бъда много благодарен, ако ми изпрати каквото и да е. Какво става със Стефанюк? - той ми писа два пъти, обеща да ми изпрати свои новели и толкоз.
Време е да приключвам, драга Кобилянска. Когато започвам да Ви пиша, се увличам. Моля Ви, не давайте друг да чете моите писма, те са така неграмотно написани на руски, че ми е срамно и пред Вас. Но нищо не може да се прави (5).
Силно, силно стискам ръката Ви.
Ваш П. Тодоров.

Бележки:

1. Лев Бачински (1872-1930), приятел на В. Стефанюк, адвокат, един от ръководителите на Галицката радикална партия.
2. Повестта “Земя”, 1901 г. е отпечатана в сп. “Литературно-научен вестник”.
3. Възможно е да става дума за рецензия за сборник новели на О. Кобилянска (”Покора”), излязъл през 1899 г.
4. Руско списание, в което Леся Украинка е печатала литературно-критическите си статии.
5. Нищо не може да се направи.(на немски)

2

1903 г.

Любезна Кобилянска!

Отново закъснявам с отговора си. Какво да направя - Вашето хубаво писмо ми достави такава радост в най-отчаяното ми време, когато ден и нощ седях на масата и пишех дисертацията си. Изтощен, убит, неспособен за нищо, аз предадох своята работа и сега след два дни чакам с нетърпение отговор. Да, след дисертацията мислех да отдъхна, а затрупаха ме от България коректури, молби от разни редакции да изпратя по нещо за първата книжка на списанията за Нова година, а след това да отговарям на двадесет писма и разни подобни глупости, които ме заставят винаги да отлагам от днес за утре да Ви пиша. Едва сега сутринта седнах да пиша, драга Кобилянска, и мисля, че Вие ще бъдете така добра и този път да ми простите и също така бързо да ми отговорите, както и преди, а Вашите писма ми доставят такова голямо удоволствие, че аз ги прочитам по няколко пъти. Наистина, аз си пиша с много хора и с които съм в постоянни отношения, но към Вас, макар че досега ние лице в лице не сме се срещали, изпитвам топло и дружеско чувство, каквото към никой друг в последно време не изпитвам. Може би, ако се срещнем, и ако Вие обърнете глава встрани от мен, понеже дори моите произведения не познавате, дявол знае какво бих направил, но сега отдалече аз Ви чувствам толкова близък човек, с който мога да скърбя и да се радвам през мрачната далечина, която ни разделя. Боя се, че Вие можете да ме смятате за странно сантиментален и ми се надсмеете. Бог да е с Вас! Ще Ви каза истината, Кобилянска, защо съм към Вас така особено настроен. Когато в Елена разглеждах старата си кореспонденция, там имаше подобни страници от толкова добре познати руснаци, и французи, и българи, и от кого ли само нямаше (1), с които отдавна съм се разделил, но които са делили с мен радости и скърби. И боял съм се да ги прочета, защото над тях цинично да се надсмивам не мога. А и над много неща, които в миналото съм смятал за смешни, да им се надсмивам не мога.
Впрочем, не зная защо изведнъж започнах да Ви разказвам за такива неща. И така разказвайки… Вие виждате нещо не здраво в тях и в мен. А аз, макар провъзгласен за типичен представител на декаденството в българската литература, обичам здравото. И мисля, че и Вие не по-малко от мен го обичате!
Как съжалявам, че нито не ми се удаде да пристигна при Вас, нито Вие не можахте да пристигнете в Берлин. Жалко, много жалко! Мен все пак ми се струва, че ако ние се срещнем, хубаво бихме си допаднали. Но ще опитам при последното си завръщане в България да се отбия у Вас. А когато вече следващата есен се установя и оженя в София, Вие можете да пристигнете при нас в София, където ще видите, струва ми се, много, много хубави и интересни неща или във Варна, където на брега на Черно море се намира наше лозе, където мислим с невестата ми да си построим малка вила.
И сега, след десетилетно странстване, накрая трябва да се върна в родината, и някак си ми е и приятно. Все пак, след като тук, където работех, привикнах да ползвам европейската култура и общество, ще ми бъде доста трудно да се откажа от всичко това от една страна, а от друга - така ми е омръзнало да живея в средата на тези лениви художници и хора, така ми се иска вече не да наблюдавам отстрани живота, а направо да отида и да се хвърля в него, така че ми е и приятно да си тръгна. У нас сега така се раздвижва животът, и особено в литературата, и това ме радва сега - това повдигане на народния дух, на народната самобитност, на което поле аз вече години работя и този успех на нашата литература считам и като свой личен успех. Виждам обновление на нашия стар дух и ми се иска да вярвам, че ще дойде времето, когато в Европа ще се чува и нашият глас. Ние, макар уморено от старост племе, все пак, благодарение на различните преселения на Балканите, вече се обновяваме. Ето, например, аз от страна на баща - българин, от страна на майка ми - по дядо православен черкезин, според баба ми грък, а така този славянски мързел го няма в моето наследство, с което особено се гордея!
Но достатъчно бърборих за себе си, не е ли истина, Кобилянска? Напишете Вие повече за себе си и престанете да скучаете. Потърсете какъвто и да е смисъл за Вашето съществуване, помислете за Вашите литературни занимания и планове, и аз искам да стане на душата Ви така приятно и весело, та Вие да ми бихте написали радостно писмо, с което да ме зарадвате!
Книгите, които искате, макар сега да ги нямам, но след няколко дни ще ги изпиша от Лайпциг и ще Ви ги изпратя!
Сърдечно Ви се покланя годеницата ми, която сега е във Варна. От Адам още не съм получил писмо.
Крепко стискам ръката Ви!
Ваш П. Тодоров.

Прочетох писмото и го намирам за твърде глупаво, ще разберете ли нещичко от него, не зная. Прощавайте.

Бележки:

1. Може би да се чете ” и от кого ли само нямаше”.

Коментар:

В писмото Второто лице се представя през погледа на пишещия. „Аз ви казвам” намира място в писмата почти толкова често колкото и „аз ви пиша”. „Имам чувството, че ви говоря, когато ви пиша и вие все едно че сте тук.” Писмото може да „разговаря” и с текстовете на получените писма, осигурявайки по този начин продължителността на общуването. В писмото пишещият разказва за преживяното си, свързва случки от преди писмото с желано реално присъствие и с хипопотична бъдеща среща. Диалогичността в писмото се постига и от структурата „въпрос-отговор” между пишещия и получателя. Писането се явява от усещането на отсъствие на лицето, към което е отправено писмото. Отсъствието поражда много по-голяма интимност, която присъствието на другия често възпрепятства. Насаме с листа образът на другия бива пресъздаван със свобода и интензивност, неограничаван от реалността на присъствието му. Ефектите от присъствието и отсъствието рефлектират най-силно върху територията на писмата на Тодоров до украинската писателка Кобилянска. Обръщението Кобилянска с епитетите „Скъпа Кобилянска!” „Ах, скъпа другарко Кобилянска”, „драга Кобилянска”, „Любезна Кобилянска!” или само „Кобилянска” създават илюзията за диалог и установена близост с получателката на писмата. В първото писмо Петко Тодоров пише за статия на лекар, определящ неговите творби като паталогическо явление и се оплаква от литературните нрави в страната: „Вие не можете да си представите, каква кал, каква духовна нищета царят в средите на това общество, в което съм длъжен да работя!” Споделя в писмото си и за пътуването си до град Лвов и за заниманията си с полската литература и за срещите си с Стефанюк и Бачински. Отделя внимание и за срещата си и пътуванията из Германия с годеницата си госпожица Райна Ганчева, студентка по философия. Проявява интерес към повестта „Земя” на Кобилянска и сатии и творби на Леся Украинка. Второто писмо информира за завършването на дисертацията и с нетърпение чака отговор, както и че е затрупан от коректури и молби от разни редакции да изпрати по нещо за първата книжка на списанията за Нова година да отговаря на много писма. За себе си като писател споделя, че е „провъзгласен за типичен представител на декаденството в българската литература”.
В писмото си пише още за предстоящето след десетилетие в чужбина да се завърне в България. След продължителния си живот сред „европейската култура и общество” е изпълнен от противоречиви чувства. Досегашният му живот му е омръзнал и с приятно чувство ще си тръгне от него. По интересен начин гледа на живота в страната и особено в литературата - „повдигането на народния дух, на народната самобитност”. което счита и като свой личен успех. Писмото завършва със съвет „да престане да скучае” и да потърси смисъл за своето съществуване” литературни занимания и планове”, за „да стане на душата Ви така приятно и весело”. Исканите книги ще си ги изпише от Лайпциг и ще ги изпрати.