Федерико Гарсия Лорка

превод: Ботьо Буков

И я отведох към реката
като мислех, че мома е,
но омъжена била.

Бе нощта на свети Яков
и разбрах се с нея някак.
Щом изгаснаха фенерите,
се запалиха щурците.
На последната пресечка
спящите гърди й пипнах,
мигом те ми се откриха
като китки от зюмбюли.
Колата й на фустана
на ухото ми звънтеше -
сякаш че парче коприна,
порено от десет ножа.
И пораснаха дървета
без среброто си в короните.
Хоризонтът като куче
лаеше отвъд реката.

Щом отминахме къпините,
трънките, след туй тръстиките,
за разкоша на косите й
ямка в тинята изрих.
Запокитих вратовръзката.
Тя пък роклята съблече.
Аз - колана с пистолета.
Тя - четирите корсета.
Нито охлювът, ни нардът
имат толкоз нежна кожа,
ни кристалът под луната
да блести тъй ярко може.
Плъзгаха й се бедрата
в уплах, сякаш бяха риби.
ту подкладени от пламък,
ту изпълнени със студ.
И по моя път най-хубав
през оная нощ препусках
на седефена кобила
без юзди и стремена.
Като мъж не ще ви кажа
после тя какво ми рече.
Всичко проумях и даже
станах някак си въздържан.
С кал от пясък и целувки,
я отведох от реката.
Перуниките със саби
биеха се срещу вятъра.

И постъпих както трябва,
както циганин го прави.
Подарих й аз кутия
с жълт атлаз - за макарите.
Но не исках да се влюбвам -
мъж си имала, а каза
че девойка е, когато
я отвеждах към реката.