Антонио Мачадо

превод: Петър Велчев

1.
Как бързо твоят образ сред полето
се мярна!… Виждам пак зелени ниви,
изгаряни от зной плата - и ето
цъфтят къпини край скалите сиви.

И черен дъб от спомени покълна.
Тополите се спускат към реката.
Един овчар се качва върху хълма.
Балканът ни просветва в здрачината -

не виждаш ли?… Към Арагон светлее
Монкайо в бяло-розова премяна.
Виж, онзи ален облак в огън тлее,

а в синьото - звезда, съпруго моя!
Отвъд Дуеро склонът на Сантана
е вече виолетов всред покоя.

2.
Кажи защо край бреговете сини
мечтая за плата, за камънаци -
в земя на селяни и на моряци
сънувам все кастилските пустини?

Не се избира любовта… Съдбата
по свойте прашни друми ме отведе
там, дето - сипейки се - снеговете
прогонват сенките на дървесата.

От туй скалисто кътче на Испания
днес, Гуадалкивир, ти нося скромен
стрък розмарин с нагарчащо ухание.

Сърцето ми е там, то там роди се -
не за живот, а за любов, за спомен…
Край бели къщи стройни кипариси!

3.
Щом алените облаци изтляха,
искриците на залеза, сеньора,
по склона с цвят на пепел очертаха
далечен блясък на зора в простора.

Зора замръзнала върху скалите,
която страх у пътника вселява -
тъй както лъв с осанка величава
или гигантска мечка в планините.

С пожара на любов и вдъхновение
вървя, пленен от страх и от надежда -
към теб, море, към вечното забвение.

И земното въртене ме увлече,
а не това, че нощ над мен се свежда.
Назад не мога да се върна вече.