Антонио Мачадо

превод: Милко Ралчев

І.
О, образи в предверието, тъй смирени
на всеки ден, - и тъй далечни:
о, просеци във дрипи
на мраморните стъпала,

нещастници, помазани
от вечностите святи,
ръце, които се подават изпод стари дрехи
и изпод скъсани палта!

Край вас премина ли
една забулена измама
от светлата и хладна утрин
във най-спокойни часове?

Под черната завивка ръката й
бе като бяла роза…

ІІ.
Часовникът ударил бе дванайсет… и дванайсет бяха
там ударите от лопата във земята…
Това е моят час! - извиках аз. Мълчанието
ми отговори: - О, не бой се!
Не ще да видиш като пада капката последна,
която във клепсидъра трепти.

Все пак ще спиш ти много часове
на старий бряг,
и в утринната чиста ти ще видиш
към другий бряг отправена и твойта лодка.

ІІІ.
И образите на полето върху небето.
Два вола там орат
на хълма, в час, когато есента започва
и между черните глави надвесени
под тежкото им иго,
там кошница виси със слама и със сено,
която люлка на дете е била.
След двойката волове върви
човек, що се навежда до земята, -
една жена, която във откритите бразди
разпръсква семената.
Под пурпурния и възпламен облак,
в течащото и зеленикаво злато
на запад сянката потрепва.