Лабуд Лончар

превод: Наталия Недялкова

ТАМ, КЪДЕТО БОЛКАТА ПАЗИ ТИШИНА

Още от люлката
с челото си разграничих
себе си и Космоса,
търсейки линията, която разделя яве и съня.

Линия тънка и малка -
граница на вечността и пътя.

И челото се превърна в темел,
а небесната шир в мишена.
Крачих по небето,
а в мене пееше пътят.

Още от люлката
с челото си разграничих
себе си и тебе,
Свързах на пътя
яве и съня.
С небето подписах сънищата -
високо горе
на лицето на вечността, там
където спят надеждата, любовта и вярата
и където пази тишина болката.

С широка, детска усмивка
на широкия друм
с челото си поставих граница
между себе си и тебе -
високо горе, докъдето само птиците стигат,
които имената ни изричат
и където е притихнала болката!

СОКОЛИТЕ ОТЛИТАТ

Улучени от мълчанието и
голотата на камъка,
консервираната истина,
костите на речта,
вчерашното утро,
плакатите със снимките
на непознати хора и
видимата липса на смях
от скелета на словото -
отлитат соколите…