Светозар Казанджиев

На 12 януари 1981 г. в къщата музей на Кирил Маджаров в Устово обсъждахме прерастването на Литературната група в Дружество на Съюза на българските писатели.

Освен нас, смолянчани, бяха дошли от София Николай Хайтов, Станислав Сивриев, Антон Дончев, Борис Вулджев, Лъчезар Еленков, Владимир Минков…

Въпреки студеното време в запустялата къща, дебатите бяха горещи. Бивайки още съвсем млад и зелен, натъпкан с университетски формули за живота, застанах пред „старите кучета” с желание да се включа в мохабета, който меко казано преливаше от пусто в празно.

И се „изцепих” колко важна е литературата в живота на всеки човек. Хайтов се намръщи, а Сиврията, седнал до него, малко по-дребен и деликатен, ме поглеждаше през черните очила и ми „кроеше шапка”.

Щом стигнахме до консенсус, готови да предложим решение на началството в утрешния ден, при пристигането на Председателя на СБП за подписване на формалния документ, той (Сивриев) ме приближи и рече:

- Младо, искам да запомниш от мен, човекът е оста на земята! Той прави и литературата, и живота. Както да я въртим и сучем, такава е голата истина - сгълча ме тихо, внимателно, да не се обидя и когато излязохме в двора на къщата, хванал ме под мишница, довърши: - Харесва ми младостта, защото не дава пет пари за моята старост… - след осем години той се пресели в другия, по-добър свят, едва навършил 64.

Благодарен съм на съдбата, че ме свърза за дълги години с културата и ме срещна с много интересни хора на изкуството. Такъв интересен човек, днес забравен български писател, бе сладкодумецът от Златоград Станислав Сивриев.

Работех в Комсомола, когато ми възложиха да съпровождам кандидата за народен представител, близък съгражданин на първия секретар на ОК на БКП - Смолян, борец против фашизма и капитализма и прочее титли, пришити върху пагоните на талантливия офицер разказвач.

За поета Никола Гигов не знам, но за мен това беше късмет да се запозная с живия него и да бъда в компанията му цяла седмица из Западните Родопи.

Току-що прочел книгата „Когато печелим - какво губим”, бях силно впечатлен от интелектуалното слово и острото му перо, раздиплило живота върху белия лист, за да се види отвътре цялата му магия. Тя ме накара да се заинтересувам и от останалото, което беше написал моят земляк.

Най-напред попаднах на неговото „Минало-незаминало”, публикувано в сп. „Родопи”. Искрено се смях и удивлявах на странните диалектизми, които погражданил се, бях вече забравил.

А те ми звучаха оригинално, образно и някак си неестествено, предвид бързата промяна на живота и на българския книжовен език по онова време.

Така се роди интересът ми към Станислав Сивриев и неговите книги: „Завръщане след бягство”, „Фронтова дреб”, „Хората са навсякъде”, „Върти се, върти се”, „Когато бях офицер”, „Ръжено кафе”, „Искри от искри”, „До видело”…

По-късно, с течение на времето, любопитството ме накара да ги пренасям една след друга от библиотеката върху нощното шкафче и да разбера, че те са писани за умни, мислещи хора.

Изискват определено усилие да се прочетат и по-важното - да се разберат. Но това бяха срещи читател - писател, други, между човек и човек съм нямал, ако изключим описаната по-горе в Устово. Затова с радост приех да участвам в предизборната му обиколка из Западните Родопи.

След като миткахме няколко дни из Триградско-Боринските села и слушах в захлас разговорката му с производители на картофи, дървен материал, мляко и шампоан, подкарахме „Волга”-та към Смолян.

Сиврията бе настанен в хотел „Соколица”, най-представителния тогава в града. Седнахме на вечеря и докато се готвехме да вдигнем чаши, дойде пиколото и го отведе на телефона. Жена му.

Кандидатът за народен представител се забави. С Гигов стояхме сами, разговаряхме, без да докосваме каквото и да било от сложеното на масата. Сивриев се върна съкрушен.

- Днес се е самоубил Андрей Германов. Съседи сме в Боженци. Да отлеем в негова памет! Жалко, много жалко за всички нас. Той беше голям поет! Такъв ще го помня…

Вдигна едрата си глава, закичена с буен перчем и черни очила, заплака. Както плачат мъжете. Искрено, тихо, разтърсващо. Изумях. Капеха сълзи само от едното му око. Не знаех защо, честна дума!

Попитах Гигов, не му ли прави впечатление, че Сиврията плаче само с едното око? „Той има само едно! - отвърна ми. - Другото е оставил на фронта”.

След известно време, когато все пак заговорихме за живите и за самоубилите се поети на България, Сивриев набра панталона си до коляното на единия крак и ми показа тъмните дамги от вражески куршуми и шрапнели.

- Имам и по тялото. Станало бе решето по време на войната, но издържа, не успяха да го превият…

А аз смятах, че и той е от ония осмосептеврийски активни борци, тръгнали един ден преди преврата срещу не знам си какво, но съм грешил. Крушката е имала опашка.

Още като ученик в Райковската гимназия го изключват за ремсова дейност и се налага да завърши средното си образование във Велинград.

На деветнайсет години става партизанин в Родопската дружина „Кольо Шишманов”, а след 9 IX 1944-а - военен комендант на Златоград.

Участва във Втората световна война, така че писателят от Беловидово (едно от имената на родния му град) бе извоювал с кръв свободата си от фашизма. След като се връща от фронта, „закичен” с рани, вместо с ордени, Сивриев записва Военната академия „Георги Стойков Раковски” и до 1958-а е кадрови офицер.

През 60-те години на миналия век завежда отдел „Литература” на списание „Български воин”.

В с. Чала, над Доспат, до българо-гръцката граница, на среща с избиратели, Сивриев представи изумяващи случаи за силата на човешкия дух по време на Втората световна война.

Разказваше как негов другар, пронизан от няколко шрапнела, успял да взриви немски танк, идващ срещу окопа, в който лежали мъртвите му другари. Облян в кръв, той хрупал пръст от болка, преди да умре, а командирът стискал ръката му и понеже не можел да му помогне, молил Бога да го спаси. Десетки пъти повторил молитвата „Отче наш”, ала без резултат. „Господ не ме чуваше, бях атеист. Другарят ми загина, а с него загинах сякаш и аз, не от куршум, от вина, че не можех да го спася”.

Жените хлипаха, захапали краищата на белите си забрадки, а мъжете почукваха с пръсти върху чиновете в класната стая на селското училище. Словото на писателя беше ги пренесло в друг свят - кърваво жесток, в който и те бяха живяли доскоро.

За първи път тогава видях тези сълзи да падат от окото му, като дренки върху дъсчения под, но разтърсен от случката, не смеех да го погледна в лицето.

Такъв е и в своите разкази за войната - откровен, честен, прям. Те нямат нищо общо с написаното досега в нашата литература, казва неговият приятел поетът Иван Радоев.

Той ги пише със суров бабеловски (Исак Бабел) патос. Всичко е истинско, лишено от патриотарство…

Как иначе, когато Сиврията познава до болка военно-полевите тегоби на партизанина и фронтовака, когато е минал през огъня на войната, получил е люти рани и е загубил око.

Немислимо е да съчинява, да патриотарства, да лъже. Проумял, че никой не може да му отнеме правото на мир със себе си, сам караули край него, брани го, убеден, че ако пропадне това вътрешно равновесие, ще загуби себе си, писателя, човека.

Фронтовите му истории звучат като въздишка от дъното на душата, като сподавен стон и игрив присмех, с който човек лекува най-напред забравата, а след това мъката или голямата радост…

„Роден съм в Златоград на 16 септември 1924 година, където е завързан пъпът на моята планина. Там всичко е бяло като сън: и къщите, и нажежените пясъци на р. Сютлийка през август, и чадърите по гърбиците на Бабичетенския и Пазарския мост, и дворовете, и ограждащите ги зидове, и къщите - всичко. Дори името на града е било Беловидово. Такава е философията и направата на беловидовци - разказва Сивриев пред друг свой приятел и колега - морския вълк Никола Радев. - Напролет идваха камиларски кервани да вдигат тютюните, - продължава възпева си за своя бял град, изникнал пред него като видение. - Унилите им хлопки пълнеха сокаците с приказката за друг, непостижим свят. Чакахме всеки Илинден, за да излезем на границата, където ксантийски гъркини ни носеха със смешни фордове дъх на море. По Голям Байрам градът замръкваше с тайнствата на поверията, събуждаше се в полунощ от тъмното думкане на тъпан и осъмваше чист, олекнал като чудо. По есенните припеци се олюляваше прегоряла папрат, а южното небе светеше над пожълтелия Юрт като седефено копче. Зимите - о, това бяха истински зими - в дебелия сняг със следи от нови галоши „трапец”, които си поделяхме, ние бяхме най-щастливите деца!”

В тази патриархална среда - сурова и нежна, той е засукал високия морал и нравствените аршини, изковавани векове от местните ковачи и занаятчии с твърд колибарски характер, които живеели в мир с природата, омъдрявали с песни и приказки и със собствената си мъдрост. Те гледали на живота като на работа, с всичко в нея.

Сред тези аршини той е откривал мястото на двата най-важни стожера - майката и бащата, ролята на семейството, а оттам прерастването му в род и родина. Тук е темелът на неговото разбиране за морал и чест, за красиво и грозно, за истина и лъжа. Той му дава сили да каже: „Който не е втъкан навреме в народната черга, няма друг начин да присъства в нея, освен като кръпка”.

Години след като вече не беше народен представител, се срещнахме в местността „Света Неделя”, между Златоград и Неделино. Вече бяхме по-близки.

Заведе ме на съседен хълм, откъдето се виждаше родното му гнездо като на длан.

„Земляк, ето го моето Беловидово. Бяло е като сън. Бели са къщите, бели са улиците, бяла е реката, бяло е слънцето… Всичко е бяло и чисто, както мама го е оставила. (А майка му е била невероятна красавица. Баща му я довел от Стоянковия род. Когато минавала през калдъръмения сокак, шайките (пироните) на дъските се изправяли, сподели с мен адвокат Кирко Профиров, чул тази легенда от дюлгери в Стария град.) Ще ти разкажа за дворовете на белите къщи. Както върви калдъръмената пътечка от външната порта до белия пруст, край нея зеленеят бухлати чемшири. Такава пътечка води и до кладенеца, всяка къща има свой кладенец, който тук наричат гинар. Лехите са укрепени с чимове и лете в дворовете пъстреят всякакви цветя - гергини, молловки, рози, латинки, а в консервени кутии по прозорците на приземния етаж на къщите са наредени бегонии, обички, мушката. Целият двор е преметен и чист - да сипеш на калдъръма вода и да се напиеш! Женската челяд все шътка извътре с метла, защото няма по-голямо проклятие за дом с мързеливи жени… Да не ти разказвам за мъжките мурафети - „царска му работа!” Лятос, когато е събота и всичко наоколо мирише на отмора и берекет, стопанинът излиза с шише ракия в двора, предварително е поканил съседа и захваща една дълга, кротка приказка, за каквото ти дойде наум…”

Писателят умираше от любов по Златоград. И не я криеше, пишеше и разказваше непрекъснато за нея. Но отиде да живее в с. Боженци, Габровско?!

Знаейки за златоградската му привързаност, преди време си позволих неделикатно да възроптая срещу неговите съграждани, прескочили юбилейната му годишнина. Дано ми простят, вероятно са имали по-важни дела.

Ако някой го закачеше за заселването му в Боженци, Сиврията отговаряше: „Боженци не е бягство от живота, както се струва на някои, не е болезнена мания за реставриране на къщи (цял живот реставрира сам своята), не е самоизолиране. Това не е насищане на жажда за тишина, а почистване на окопите за нова литературна схватка, благодатно манастирско време за размишления… И през ум не ми е минавало, че щом мене ме няма в Златоград, там не е останало нищо хубаво. Напротив, там е сърцето ми!”

В едно от своите знаменити есета „Литературна провинция” Сивриев признава: „Бях вече писател горе-долу с име, когато ме клъцна провинциалното нелюбие на своите. Пет книги написах за тях - хвалиха ги от куртоазия, но не ми простиха, че съм ги написал тъкмо аз… Това като че ли са рибените кости, които засядат в гърлото на провинциалните автори. Докато преглътнат и пак поемат въздух, докато прескочат всички тръни, минава много златно и безвъзвратно време. Разочарованията, умората, годините се напластяват незабележимо, деформират поривите. От тях се утаява я трайно огорчение, я апатия и много чисти таланти увяхват, преди да пуснат корен”.

След подобно признание обикновено се казва: коментарът е излишен.

В Боженци Станислав Сивриев написа най-хубавите си произведения, посветени на антифашиската, военно-фронтовата и песенно-лиричната тема.

Повечето са свързани с войската и Родопите, но също тъй със съвременните проблеми на живия народен език и народопсихологията на българина.

В ниското, от другата страна на връх „Света Неделя”, звучаха женски гласове.

Тютюноберачки пееха неделински двуглас. „Ей тези жени, земляк, са велики! Тяхното пейву и тяхното сърце нямат равни на себе си”.

Тогава, в онзи следобед преди много години, той ми разказа една история, случила се в Неделино през първата половина на миналия век.

Както е известно от историята, по тези места, отдалечени от центъра на живота, управляващите в България, без значение какви са били, изпращали в трудови лагери неудобните, инакомислещите, прогресивните, които им пречели да разграбват народното богатство.

В Златоград са били Трайчо Костов, Христо Михайлов, Лозан Стрелков, министър Димитър Гичев (БЗНС). В Неделино - други.

В каменоломна, някъде край града, работели тамошните „заточеници”. Между тях е имало един цигулар, който свирел великолепно. Жените кършели тютюн в малките ниви наоколо, слушали го и се възторгвали.

Музиката галила душата им като благословената ръка на Богородица. Ден подир ден, те привикнали с неговата свирня и тя станала част от трудовото им ежедневие. Неделино знаело за виртуоза и тайно се гордеело с него.

Нормата на каменоломците била тежка и често ръцете на музиканта отказвали да настроят цигулката, още по-малко да свирят с нея.

Един ден петнайсетина жени, както били с катраниви ръце и в работни шалвари, излезли от нивите и отишли при полицейския началник на каменарите:

„Господин старши, идваме да ни кажете каква е нормата на този човек с цигулката, за да я изпълняваме ние. Искаме той да ни свири, както го правеше досега. Когато цигулката заиграе в ръцете му, тютюнът расте пред очите ни….”

Полицаят приел тяхното искане, но вътрешно се подразнил от неочакваната народна любов. Три дни цигулката свирила, плакала, пяла, а жените ломили неделински камък.

На четвъртия онемяла. Завинаги. Нощес цигуларят бил хвърлен в каменоломната.

Прегракнал неделинският двуглас. Жал и тъга се понесли над дефилето. Само реката, под плачещите върби, оплаквала клетата участ на обречените. Слънцето възнегодувало, станало хапещо. Никой не смеел да пита защо. Седмица след кънтящата тишина жените с катраниви ръце и болка в очите отишли отново при началника и поискали сметка.

„Защо, господин старши? Защо стана така? Нали му изпълнявахме нормата?”

Полицаят ги погледнал строго, усмихнал се ужким разбиращо и им отвърнал без капка съчувствие: „При нас всичко става по заповед. Нямам друго какво да ви кажа. Ето цигулката и вървете да си гледате тютюна.” „Земляк, свалям шапка на тези жени!”

Ей така, с малко думи, той умееше да нарисува природна картина, да опише душевно състояние, да създаде галерия от ярки образи, да тръгне от най-незначителния детайл и да стигне до философското обобщение.

Това личи най-добре в разказите му на родопска тема. „В последните ми книги се върнах там, откъдето започна моят живот - признава Сивриев - в газения сандък, разстранен на самара с камък, въжената люлка, Татара, който ме стрелна към буковия листак, за да се учудя през първото си познание за света”.

Макар калемът на неговия талант да е присаден в Боженци, родовото му дърво се храни от чернозема на Златоград. Там е цялото му богатство - корените, детството, младостта, гробовете на близките…

На тях е посветена тази гъста, иносказателна и образна проза, според Никола Радев, който смята, че писателят е бил винаги вслушан в народната реч и народната песен, в гнева и милостта на хората.

„Пътят е хубаво нещо. Бива и с песен да го извървиш, бива и гумено колело да те носне нанейде. Като има път - сякак може. Душата ти е отключена, светът е твой и ако от заседяване на едно място в тебе нещо дъхне на развалено - тръгвай, та да е за де ще! Пиле ще ти попее, чучур ще ти напълни ухото, вятър ще те лизне - туй е, от което ти се е вкрастило…” (Из разказа „Топъл лед”).

Времево неговите истории се отнасят към средата на миналия век и отразяват онзи живот. Дистанцирани от „врявата на деня”, те показват преди всичко атмосферата на бащината къща, на двора, на близките околности - осветляват проблеми, значими за общността, но непородени от конкретната действителност.

Чрез своя експресивен език, роден от местния говор, Станислав Сивриев придава на разказите си неповторим колорит, специфична мелодия, богата образност, особен изказ. Превръща народната мъдрост в художествен свят. Напомня, че новото често е добре забравено старо.

Не е без значение фактът, че Сиврията освен талантлив писател беше и добър художник. Рисуваше. Заедно с Любен Зидаров имат обща колекция от карикатури и шаржове за времето, прекарано в армията, а по-късно и в цивилния живот.

Творбите му ни подкупват със своята самоирония, с която ни е представен полковникът разказвач.

През 1971 г. Сивриев публикува есето „Литературна провинция”, дълго обмислено и добре балансирано. Въпреки това, то предизвиква оживена дискусия в творческите среди.

В „крамолата” се включват писатели, общественици, литературни критици от ранга на Йордан Вълчев, Генчо Стоев, Йордан Радичков, Васил Попов, Николай Хайтов, Тончо Жечев, Кръстю Коюмджиев, все родени извън столицата.

В него Станислав Сивриев твърди, че тези, които живеят в отдалечение от големите центрове, имат по-точен кантар за цената на човека, с което повдигат и собствената си цена…

„Градът универсализира хората, мисленето им, езикът им е делнично комуникативно средство - в него са атрофирани озаренията на говора-творчество. В малките поселища всеки човек е завършен тип, който не можеш смеси с никой друг. Тази отлика е характер, в изразни средства - обагрени, пребогати с точна лексика и образни изстрелвания, отдавна залинели в книжовния език…

И паразитните взаимоотношения са по-малко, а това е, което ни трябва - по-много, по-самородно, по-чисто от болни примеси. Покоят на един творец в провинцията е привиден. Фокнър от своята ферма, Шолохов от Вешенска, Паустовски от Таруса уловиха световната мечка за пъпа - това, което ние си измисляме като пречка, на тях не попречи…

Всички те не си измисляха литературни митове, а живееха със самосъзнание за мисия, която изпълниха… Все идва денят, в който разбираме, че със загубата на литературната провинция сме загубили безвъзвратно нещо скъпо. Може би защото с нея си е отишла и младостта, и красотата на илюзиите…”

През нелекия му и не толкова дълъг живот той бе осъзнал, че най-тежкото посегателство върху човека е програмирано - да му внушиш чувство за вина; че съчетанието на властолюбие и власт е фатално; че понякога предателството може и да е на почит.

Той маркира и безпогрешно очерта най-опасните черти на нашето време: феминизирането на мъжете, лекомисления туризъм, обедняването на човека пред многото вещи, инфлацията на личността, тъгата на мислещия човек. Той ни предупреди за бездуховността и безкултурието на масовата култура…

През 1988-а, една година преди края му, публикува „До видело” - разговори с Илия Бешков, книга, освен безценна, събрала златни страници от великото слово на големия художник, станала и „Голгота” за писателската му участ.

Българска работа! Намериха се „мастити” писатели и критици, които го обвиниха, че бил дописвал и доукрасявал думите на Бешков, нещо толкова нелепо и чуждо на истината. И на неговия морал!

Прочетете следния абзац и си отговорете кое тук е дописано и кое доукрасено, когато „ученикът” е отдаден всецяло на своя „учител”. А бай Илия, както е известен сред творческия елит на „онази” България, се доверява единствено нему да му „снеме текста от снимката”, т.е. да го интервюира.

„Kaктo e чecтo пpи гeниитe, тoй нe бeшe caмo гoлям xyдoжник. Ha „пpимa виcтa”, c лeкoтa Бeшкoв чeтeшe и нaй-cлoжнитe нoтни тeкcтoвe; paзгaдaл бe тaйнaтa нa бългapcкитe pитми; cвиpeшe нa дeceтинa нapoдни инcтpyмeнтa, oт кoитo дългитe мy пpъcти изтpъгвaxa нeбecни звyци; cтигнaл бe дo нeпoзнaтo пpoзpeниe зa пpeвъплъщeниeтo нa чoвeкa в apxитeктypa, мyзикa, pиcyнкa, вaятeлcтвo нa кaмък, дъpвo и мeтaл; oбщyвaшe cвoбoднo c вcичкo, cъздaдeнo oт миcъл и въoбpaжeниe.

И paзигpaвaшe кyкли. Kyкли, нaпpaвeни oт нocнa къpпa, дoкaтo paзгoвapямe: зaйчeтa, птици и бyбoлeчки. Oкoлo нeгo бяxмe вce възpacтни xopa, кoитo тoй вpъщaшe в coбcтвeнoтo им зaбpaвeнo дeтcтвo. Зaщoтo тoвa бяxa xopa-птици, xopa-зaйчeтa, xopa-бyбoлeчки. Eднo мpъдвaне нa пpъcт, eднo cкpитo пoдpъпвaнe нa „кpилo” или „xoбoт” и тeзи oчoвeчeни живoтинчeтa нaпaдaxa, oтбpaнявaxa ce, бягaxa пo eднa въoбpaжaeмa cтpъмнинa, тpeпepexa oт cтpax или тъpжecтвyвaxa. Hocнa къpпa, a Бeшкoв я oдyxoтвopявaшe c изpaзи нa лицa, c гpимacи и мимики, кoитo взpивявaxa дoмaшнaтa пyбликa c внeзaпeн cмяx и внeзaпнo я зacтaвяxa дa ce yмиcли.”

На 24 март 1988 г. сърцето на родопчанина спира да бие.

Още ненавършил 64, той поема с горчива рана в душата си, нанесена му от всички нас, към другия свят, където хората са по-чисти, по-добри, независтливи.

Никола Радев и Иван Радоев донасят урната с праха му в Златоград и я полагат в гроба на майка му.

Няколко години по-късно, когато бе минала в мълчание неговата 70-годишнина, отидохме с Матей Шопкин и Никола Инджов в града на Делю хайдутин, за да се поклоним на гроба му и да видя отново как плачат поети, как плачат мъже за своя приятел.

За Магьосника от Беловидово Станислав Сивриев.

ноември 1990 - декември 2018 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ВАСИЛЕВ, Сава. Интелигенция и литературна провинция - един задочен диалог между Тончо Жечев и Станислав Сивриев, LiterNet, С., 2010.
КАЗАНДЖИЕВ, Светозар. Златоградчани елиминираха 70-годишнината на Станислав Сивриев, Отзвук, Смолян, 1994.
КАЗАНДЖИЕВ, Светозар. Моите срещи със Станислав Сивриев, Родопски вести, № 71, Смолян, 18-24 септември, 2009 г. с. 6.
КОРУЕВ, Тодор. Сиври-сини, Дума, бр. 226, С., 2014.
РАДЕВ, Никола. Когато Господ ходеше по земята, Факел, С.,1999.
ЯНЕВ, Владимир. Утвърждаване на човешкото (хуманистични измерения на творчеството на Станислав Сивриев), доклад, сборник, Златоград, 2009.