Светозар Казанджиев

Работех в Съвета за култура в Смолян. Хайтов идваше веднъж-дваж годишно в града и винаги се отбиваше. Имаше навика, когато дойде при мен, да иска да заключа вратата на кабинета отвътре.

Опитът да му подскажа, че не е прието това, не хвана дикиш. „Искам да се видим на спокойствие!”, бе оправданието му.

След обичайните въпроси: „Как си, какво си? Вървят ли работите?” и плахите отговори от моя страна, веднъж ме попита:

- Земляк, защо си посърнал? Какъв ти е дертът? Млад си, изглеждаш и здрав, какво тогава те гризе отвътре? - усетих загриженост в гласа му и се поддадох.

- Поп Каньо е в болница. Ще вземе да си иде, а нито аз, нито Вие успяхме да направим нещо за него - отпусна ми се душата.

Хайтов ме погледна като керкенез със светлите си очи.

- Какво да направим?

- Той е автор на три-четири талантливи книги, авторитетен, трудолюбив човек, а не е член на Съюза на българските писатели! Като председател на Съюза, бихте могъл да се застъпите за него.

- Свещеник е. Знаеш, че твоята партия недолюбва черноризците, как да стане? - погледна ме отново, но този път съчувствено.

- Историята е пълна с примери - от Васил Друмев, та до днешните владици, членове на СБП - опитах да се аргументирам.

- Какво предлагаш?

- Да напиша молба от негово име и да приложа книгите, които ми е подарил с автограф. Ако стане, стане, ако не, само ние ще знаем - зазноих се.

- Пиши молба, взимай книгите и след седмица в Съюза. Ако някъде нещо се чуе, ще знам че е от теб и няма да ти простя!…

След два месеца, в началото на май, телефонът иззвъня у дома. Беше към деветнайсет часа, вечерта.

- Земляк, честито! Дядо поп е приет в СБП. От целия Управителен съвет само двама се въздържаха. Единият не го познавал, а другият не можа да обясни защо се въздържа. Обади се на попа и му вземи мюждето. Утре сутринта аз ще му честитя! - насъди ми лесничеят и затвори телефона.

Звъннах на поп Каню, а той не вярва. Разплака се пред слушалката. От изненада и задоволство.

- Аз съм писател! Сине, признали са ме колегите. Много им благодаря! Но виж, аз не съм кандидатствал? - усети се и попита.

Отговорих му, че доказаните таланти не се нуждаят от молби и кандидатстване.

- Какво да сторя, сине, аз трябва да им се отблагодаря? - питаше ме с пресипнал глас, развълнуван до краен предел.

- Нищо, дядо поп. На празника на Момчиловци - 21 май - Ден на Св. Св. Константин и Елена” (така се казва и църквата), ще дойде един автобус с писатели и ще ги почерпиш с курбан, какъвто ядат и момчиловчани.

- А Хайтов, знае ли? - продължаваше да пита.

- Знае, дядо поп. Той ми обади преди час. Вероятно и на теб ще позвъни.

На 21 май дойдоха 30-тина души от София, слушахме го как служи в църквата, как поздравява хората и как в словото си вплете българския език, българските песни, българските писатели и мъченици.

След това ни въведе в дома си, където бе наредил огромна маса с всякакъв вид чаши и прибори, взети назаем от ресторант „Смолян”.

Закупил бе всякакъв алкохол - от ракия до уиски и водка, изпекъл бе две агнета…

Когато седнахме и Хайтов ми се закани, че ще ми „резне зелката” заради тоя попски „Байрам”, отец Канев стана да вдигне тост и да ни каже: „Добре дошли!”

Трудно му се удаде, дваж се разплаква.

Две години след това си отиде от този свят.

Отиде си удовлетворен, признат, обичан. Отиде си като писател.