LA BELLE DAME SANS MERCI
превод: Невена Стефанова
Какво те гони, та се скиташ
тъй блед, самотен, скръбен Рицар?
Повяхват езерни ракити,
не пеят птици.
Какво те гони, та се скиташ
тъй подивял, от мъка скършен?
И катеричките се скриха,
и жетва свърши.
Какво душата ти тормози,
в роса избива мъка скрита?
И вехнат алените рози
върху страните?
Аз леди срещнах сред полето -
дете на фея, тъй красива -
косите - тежки, стъпка - лека,
очите - диви.
Венец й стъкнах многоцветен,
браслет и пояс благовонен.
Във погледа й аз прочетох:
тя беше моя.
Положих я до мен на коня
и цял ден гледах само нея;
тя пя - невнятна нежност рони -
песен на фея.
Намери манна, мед ухаен,
за сладък корен вред надникна
и каза на език нензаен:
„Аз те обикнах!”
И - скръбна - ме заведе скоро
във пещера на самодива.
С целувки четири затворих
очи красиви.
Люля ме тя, приспа, отплувах.
На сън злочестен ме предаде:
последния си сън сънувах
на хълма хладен.
Видях аз войни върволици,
царе и принцове унили:
„Безмилостната хубавица
тее пленила!”
Изрекоха те в мрак вечерен
с уста безкръвни, с думи страдни.
Събудих се и се намерих
на хълма хладен.
И ето, затова се скитам
самотен, бледен, тъжен рицар.
И вехнат езерни ракити,
не пеят птици.
——————————
La belle dame sans merci - безмилостната хубавица. бел. прев.
