ЙОРДАН КОВАЧЕВ КАТО ПРЕВОДАЧ – ФАКТИ И ПОЗОВАВАНИЯ
Все още, струва ми се, името, творчеството и обществената деятелност на Йордан Ковачев си остават неизвестни за мнозина. Други продължават да са предубедени относно значимостта им. Затова, струва ми се, има смисъл да се пише за него не само юбилейно, „по повод” или в границите на град Пловдив, където е преминал животът му. Там разбира се паметта за твореца и съгражданина е най-отчетлива, особено у по-възрастните. Защото в този град Ковачев, който е роден в Пещера на 06/18 октомври 1895 година живее, учи и работи от началото на миналия век до смъртта си през 1966 година, с изключение на времето от 1915 до 1920, през което отбива военната си служба и завършва факултета по държавни и правни науки на Софийския университет. Това време за него също е наситено с творчество и постоянни срещи и пътувания.
В Пловдив и досега живее синът му, който грижливо бди и съхранява бащиния архив, препълнен със свидетелства за разностранната деятелност на писателя, общественика и юриста, изявил своя талант и съвестта си не само у нас, а и в чужбина. С безкористната подкрепа и любезното съдействие на г-н М. Ковачев и въз основа на вече известните ми факти и бележки, ще се опитам тук да провокирам вниманието на любознателния и добросъвестен ценител на художественото слово най-вече към наистина значимото преводаческо наследство на Йордан Ковачев. Заедно с това, надявам се да припомня /какво друго може човек като мене/ и за неговото активно присъствие в обществено-културния ни живот в миналото. То, струва ми се, вече е крайно време да бъде озвучено по подобаващ начин.
„От ранни младини съм сътрудничил и помагал на хуманитарните движения: вегетарианско, въздържателно, есперантско и кооперативно, както и на движението против войната и милитаризма, расизма и антисемитизма” – пише Йордан Ковачев на 21 октомври 1962 година в една своя „животописна бележка” по искане на Съюза на българските писателите, където членува. И продължава:
„По покана на културно-просветни, читалищни, работнически, младежки и женски организации съм изнасял сказки и беседи на разни теми… Политическата среда, на която съм сътрудничил от 1919 година, макар и не всякога активно, е Българският земеделски народен съюз. Затова през септемврийските събития в 1923 г. бях задържан в конюшнята на пионерните казарми в Пловдив… Като кандидат на опозиционното крило на БЗНС, в 1946 г. бях избран народен представител от гр. Пловдив във Великото народно събрание и взех участие в работата му до 26 август 1947 година. След това на три пъти бях въдворяван в трудововъзпитателни общежития”…
По-рано, през 1938 г. Йордан Ковачев също е кандидат за народен представител, но междувременно е въдворен заедно с други земеделци и комунисти в град Несебър, за да се осуетят политическите им контакти и тяхното евентуално избиране.
По-нататък в своята биографична справка той продължава:
„От 1928 г. бях обикновен член, а от 1935 до 1947 г. включително и член на Международния съвет на „Интернационала на борците против войната” – International des résistants contre la guerre” – организация, която обявява войната и приготовленията за война за престъпления срещу човечеството и учи на неучастие в тях. Нейното седалище беше в гр. Инфилд, Англия.
Поканен бях и взех участие в следните международни анкети:
- в 1931 г. в анкетата върху „Пътищата към мира” /Wege zum Frieden/, организирана и издадена от румънския писател Еужен Релжис. В нея взеха участие около 160 изтъкнати миролюбци като Ромен Ролан, Анри Барбюс, Жорж Дюамел, Алберт Айнщайн, Махатма Ганди и др. Тя излезе от печат като внушителен том с предговор от Ромен Ролан и беше стръвно гонена и изгаряна след идването на Хитлер на власт.
- в 1931 г. в анкетата върху „Проблемата за смъртното наказание” /Das Problem des Todesstrafe/, организирана от журналиста Еуген Гьомьори, директор на “Tüz”-Виена с участие на Август Форел, Стефан Цвайг, Херман Хесе, Андреас Лацко, Алберт Швайцер, Ернст Толер и др. Тази анкета беше преведена и издадена на български език.
- в 1932 г. в анкетата върху „Ревизията на мирните договори”, организирана от списанието, след това вестник „La paix mondiale”, издавано под патронажа на „Международния съюз на писателите-демократи” и основано от Анри Барбюс, Алберт Айнщайн, Ромен Ролан, Виктор Маргерит и пр. Моят отговор е поместен в №7/1932 г.”
През същата 1932 година Йордан Ковачев получава и почетно членство /членска карта №15/ в тази писателска организация със седалище в Париж. Освен това той е бил Председател на Адвокатския съвет в Пловдив, секретар на пловдивския Дом на изкуствата и печата, както и зам. председател на основания на 3 март 1934 година във Велико Търново Съюз на българските писатели от провинцията. След смъртта на председателя на съюза Ник. Вас. Ракитин, само няколко месеца по-късно, Ковачев става и председател, като е преизбиран за такъв до ноември 1944 година, когато този съюз се слива със СБП. Издал е около двадесет оригинални и преводни книги със стихове, разкази и драми, участва в множество сборници и антологии и в редактирането на седмичния софийски вестник „Свобода”, на който е и основател, сътрудничи на списанията „Възраждане”, „Гребец” и „Мисъл”, на вестниците „Нов живот”, „Светлоструй”, „Мисъл”, „Мисъл и воля”, „Литературен глас”, „Литературни новини” и пр., и пр.
На 9 септември 1960 година Йордан Ковачев изживява своята „най-радостна проява на служба и възторг” в живота. По случай 132-годишнината от рождението на Лев Николаевич Толстой и по изрично настояване на организаторите на тържеството в Ясна поляна, в частност на Валентин Булгаков – последния частен секретар на писателя, произнася реч от името на българските почитатели и последователи на великия творец и хуманист.
Началото на сериозната литературна дейност на Йордан Ковачев е през 1924 година, когато в София излиза неговата първа книга – стихосбирката „Моето утро”, а десет години по-късно, през 1935 година, с марката на книгоиздателство „Посредник” се появява и първата му преводна книга – „Избрани стихотворения от Ф. И. Тютчев”.
Тази дебютна за преводача Йордан Ковачев антология, според съставителите на „Преводна рецепция на европейските литератури в България”, т. 2, Руска литература, София, 2001 година Илиана Владова, Евдокия Метева и Любен Любенов е всъщност истинското запознаване на българската културна общественост с поезията на Фьодор Иванович Тютчев /1803-1873/, която започва да се превежда у нас още в края на ХIХ век. Книгата била приета много добре от тогавашната критика, която не пропуснала да отбележи „умението на преводача дълбоко да навлиза в емоционалната атмосфера на Тютчевата поезия, да отразява музикалното звучене на стиха му и да създава истински образци на преводаческото изкуство”.
Отзиви за изданието се появяват във вестниците „Хасковски глас” /авт. ДелчоВасилев/, „Мир” /авт. Ив. Х. Кръстанов/, „Светлоструй” /Щръклево, авт. Димитър Добрев/, „Тракиец” /Ямбол, авт. Лео Коен/, „Пловдивско изложение”, „Утринна победа” /Пловдив/ и в списанията „Наша струя” /Русе, авт. Д. В. Ю/, „Житно зърно” /София/, „Родна реч” /авт. Др. Матеев/, „Българска мисъл” /авт. М. Г. Попруженко/, „Радио преглед” и „Гребец”, в чешките „Prager presse” и “Slovansky přehled”.
Интересът на Ковачев към Ф. И. Тютчев като поет продължава и след това. Поощрен от отзивите, той не спира да превежда творби от този автор и през следващите двадесет години. Допълва /от 54 на 98 стихотворения/, доусъвършенства своите преводи и новата му книга под същото заглавие излиза в още две издания през 1956 година в издателство „Народна култура” – София със задълбочен и аналитичен предговор от руския изследовател К. Пигарьов.
За тях положително се отзовават вече и в тогавашния Съветски съюз – в. „Брянский комсомолец” /Брянск, СССР, 6 март 1957, авт. Вл. Гамолин/ и сп. „Новый мир” /Москва, №12, 1957, авт. Игор Поступалски/. Последният отзив, наред с малко по-късните писма-обръщения на група български академици и 15 британски парламентаристи към българските власти, се оказва особено важен за облекчаването на съдбата на преводача, който тогава за трети път е бил заточен в Белене.
След Й. Ковачев книга с преводи от Тютчев подготвя и Григор Ленков, но тя излиза след смъртта му през 1979 година и съдържа само 25 стихотворения, от които 16 преведени за пръв път.
Нов, трети по ред, сборник от стихотворения на този голям руски поет от ХIХ век, двуезичен и съвместно издание на „Народна култура” и московското „Радуга” излиза през 1984 година. Той обединява усилията на петима преводачи – Йордан Ковачев с 34 работи, Григор Ленков – 13, Кирил Кадийски – 26, Александър Миланов – 15 и Петър Велчев – 12.
Друг автор, към чието творчество българският поет и преводач Ковачев проявява особен интерес е М. Ю. Лермонтов. През 1941 година той издава книга с 68 негови стихотворения, посветена на 100-годишнината от смъртта му и предплатена със средства на негови почитатели от цялата страна, предварително пожелали и подпомогнали издаването. Ковачев е включил в нея най-вече творби с интимен и философски характер, към които очевидно е проявил художествено и емоционално пристрастие. Пак според съставителите на вече цитирания том в „М. Ю. Лермонтов. Стихотворения” Ковачев „се справя особено леко с ритмичното и римното своеобразие на Лермонтовата лирика, спазвайки метриката на стиха, структурата на строфата, звуковото разнообразие на римите”…
За тази книга още тогава са написани и отпечатани четиринадесет отзива и рецензии в сп. „Бразда” /авт. Жак Битев/, сп. „Българска мисъл” /авт. М. Г. Попруженко/, сп. „Народна просвета” /авт. Дамян Дамев/ и вестниците „Юг” и „Воля” /Пловдив/, „Оборище” /Панагюрище/, „Днес”, „Литературни новини” /Варна, авт. Атанас Смирнов/, „Братство” /Севлиево/, „Мир” /авт. Ив. Х. Кръстанов/, „Зорница”, „Заря” и хасковската „Утринна поща” /авт. Делчо Василев/ и „Вечерна бургаска поща”.
През 1954 година в издателство „Народна култура” излиза сборникът „Избрани стихотворения от М. Ю. Лермонтов”, в който са включени три стихотворения, преведени от Й. Ковачев. През 1961 година книгата е преиздадена вече с 13 негови превода.
Следващият преводен сборник на Ковачев, издаден през 1945 година от издателство „Хр. Г. Данов”, е озаглавен „Избрани стихотворения от Сюли Прюдом”. Книгата съдържа 54 стихотворения и вероятно поради особената политическа конюнктура, установена малко по-рано у нас, за нея се появява един-единствен положителен отзив и той е написан от небезизвестния автор на първия български фантастичен роман Георги Илиев в старозагорския в. „Литературен подем”.
С осем свои превода на стихотворения от А. С. Пушкин Йордан Ковачев участва след това в сборника „Избрани стихотворения от А. С. Пушкин”, издаден на два пъти, съответно през 1955 и 1959 година.
Поредната самостоятелна негова преводаческа изява е книгата „С. Я. Надсон. Лирика”, отпечатана от държавното издателство „Народна култура” през 1962 година по случай 100-годишнината от рождението на автора. Семьон Яковлевич Надсон /1862-1887/ е поет, който привлича вниманието на българския читател още веднага след смъртта си. Неговата искрена социално-гражданска поезия допада на настроенията у българската интелигенция в края на ХIХ и началото на ХХ век. Преводи на негови стихотворения се срещат достатъчно често по страниците на тогавашната ни литературна периодика. „Българска сбирка”, „Летописи”, „Светлина”, „Библиотека”, „Демократически преглед”, „Духовна пробуда” са само част от заглавията, в които той трайно присъства. Стихове на Надсон са включени и в множество сборници, издавани за обществена просвета по онова време.
Но книгата на Ковачев е несравнимо по-пълна и всеобхватна и съдържа подробен предговор от руския литературовед Г. Я. Бялый, както и послеслов от преводача, който в исторически план проследява рецепцията на Надсон в България и дава пояснения към отделни творби. Най-стойностното в нея, разбира се, са самите преводи, „направени сериозно и отговорно, успешно пресъздали образно-емоционалния свят на Надсоновата лирика”. И до днес, според специалистите, Йордан Ковачев си оставал най-добрият преводач на този поет у нас.
Изглежда, че не така са мислили тогава някои отговорни фактори в Пловдив, където е организирано охулването на книгата от Никола Джоков.
„Аз съм благодарен на Владимир Янев за няколко бегли споменавания както преди, така и след 10 ноември 1989 година, но да смята Никола Джоков за достоен за внимание автор и да му отделя толкова много внимание, ми се струва пресилено” – пише ми на 12 февруари 2001 година по друг повод за това синът на Й. Ковачев.
„Та той беше докладчик за охулването на преводите на баща ми от Надсон, тезата му беше: „Книгата не я спасява нито това, нито онова”. Та и как няма да я охулва, когато Надсон още преди да се появят Ленин и Сталин пише:
Нека зло и неправда всевластно царят
над земята във сълзи безспир,
вярвай, иде часът – ще загине Ваал,
ще се върне след нас любовта!
Не със трънен венец, не с вериги под гнет;
не със кръст и скръбно лице,
в своята сила и слава ще иде навред
с ярък факел на правда в ръце.
Не ще има ни сълзи в света, ни вражда,
гроб без кръст, роб пребит, дива сеч,
нито нужда ще ражда срама и глада,
стълб позорен, ни лют боен меч.
Аз и сега се чудя за няколко удивителни неща – как през 1958 година е издадено томче с негови /на Надсон – б.а.Й.Н./ стихове в СССР, как изпратено от сестра ми, това томче минава през лагерната контрола, как баща ми превежда там около 90 негови стихотворения, как те минават пропуска на лагера, как е изобщо издадено у нас в превод. Обяснението е само в партийната дисциплина: щом е разрешено в столицата, може да се публикува в целия социалистически лагер”…
През 1964 година пловдивското издателство „Хр. Г. Данов” издава повестта на М. Ланской „С тревога в сърцето”, преведена от Й. Ковачев, а през 1965 година в „Народна култура” излиза също в негов превод „Книга за децата” от Лев Толстой, преиздадена от „Отечество” през 1978 година.
Освен това, по различно време в миналото и по различни поводи Ковачев е превел и издал „Господар и слуга” и „Кавказки пленник” от Лев Толстой, „Жива любов” от Иван Горбунов-Посадов, „Против смъртното наказание” от Виктор Юго, три книги на Хенри Джордж – „Земелният въпрос”, „Прогрес и бедност” и „Обществени задачи”, както и “Детинството на Никита” от Алексей Толстой и “На границата на възможното” от Вадим Кожевников, последните две подписани с Ю. Методиев.
Вероятно много повече – стотици – са неговите публикации на отделни произведения от тези и други автори, които едва ли е възможно да бъдат изброени, освен в една бъдеща прецизна библиография. Но като илюстрация и по този повод може да се цитира един друг том от „Преводна рецепция на европейските литератури в България – английска литература” /Акад. изд. „Марин Дринов”, София, 2000/, където на с.125 е отбелязано дословно:
„Ще бъде несправедливо, ако пропуснем да отбележим силната изява на Йордан Ковачев, чийто превод на „Химн на интелектуалната красота” /от Шели/, излиза през 1968 г. в сп. „Септември”. Ковачев успява със завиден усет да пресъздаде сложната реторическа и ритмическа схема на стихотворението, постигайки същевременно доста добра смислова адекватност спрямо оригинала”…
Химнът на вегетарианското движение по текст на Горбунов-Посадов също е разпространяван у нас в превод на Йордан Ковачев, както и стихотворението му „Погром”. В семейния архив в Пловдив сигурно се пазят в ръкопис и немалко непечатани негови преводи. За тях той пише в споменатата си животописна бележка: „Непечатаните готови творби не отбелязвам, понеже не представляват обществено проявена дейност”.
Най-важни сред тях, според собственото му мнение, били преводите на Валери Брюсов. В едно заветно писмо до близките си от 2 февруари 1966 година, озаглавено „Моята последна воля”, само дни преди смъртта си, Ковачев споменава за това:
„…Все не стигаше време да приписвам новите си стихове. Те са на листчета, в тефтерчета, та дори и в календарчетата ми. Същото е и с преводите ми от Брюсов. Моля чадата ми с лупа да ги разчетат, препишат на отделни листове с датите им и да ги приготвят за печат”…
А за художествената стойност на тези преводи, макар и косвено, свидетелства едно писмо на доц. Евдокия Метева от 15 декември 2003 година до г-н Методи Ковачев, син на преводача:
„Уважаеми господин Ковачев,
Благодаря Ви за любезното писмо с изпратените руски рецензии върху преводите на покойния Ви баща от творчеството на Тютчев и Брюсов и приложените образци на отделни стихотворения – убедително доказателство за високата им художествена стойност. Радвам се, че оценките на руските специалисти по същество съвпадат с получените в България. Макар и да са правени от една по-взискателна методология за „точност” /впрочем призната от самите тях за спорна и почти неосъществима при стихотворните преводи/.
Не знаех, че баща Ви е юрист, че е упражнявал професията на адвокат и преводите му са били по-скоро вътрешно необходима изява на несъмнен талант. И това още повече го издига като творец. Та той е достигнал по свой естетически усет до решения, които българската съвременна теория на превода утвърждава, фактически обогатявайки вече достигнатото от най-талантливите наши преводачи”…
Днес разполагаме и с официална оценка за преводаческото майсторство на Йордан Ковачев и в частност за преводите му на В. Брюсов. Тя е на руския поет, преводач и критик, прекарал подобно на своя български колега и събрат 5 години в Сталинския Гулаг, Игор Стефанович Поступалски и е под заглавие „Болгарский поэт Йордан Ковачев – переводчик Валерия Брюсова”. Тя е публикуваната в „Брюсовский сборник” /Ставропол, СССР, 1974, 107-118/ и тук предлагам избрана част от нея в свободен мой превод:
След като започва с преглед на въобще стореното до момента от българските преводачи на Брюсов, авторът на текста откроява високата стойност на Йордан-Ковачевото дело, представя накратко неговата житейска и творческа биография, спира се на цялостното му преводаческо наследство и конкретно анализира работата му върху творчеството на Валери Брюсов като пише:
„…Но най-големият подвиг на Йордан Ковачев като преводач на руска поезия, който след време ще бъде осъзнат от всички ни, е неговата широкообхватна антология от стихотворения на Валери Брюсов. И би било излишна скромност да премълча, че моя беше идеята да предложа на Ковачев /с когото след публикуването на моя отзив в „Новый мир” започнахме кореспонденция, а после, след неговото посещение в Москва, и лично познанство/ да изпита своите възможности като преводач с тази работа.
Ето как стана това. Вниквайки, доколкото можех в неговата оригинална и преводна поезия, аз стигнах до извода, че именно той най-добре в сравнение с дотогавашните преводачи на Брюсов би могъл да разкрие многостранните творчески възможности на този поет пред българската публика. В едно от своите предишни писма до Ковачев, аз вече бях му подсказал тази своя идея. А после всичко потръгна по най-добрия начин. Аз му изпратих книгите на Брюсов, както и няколко статии за поета и дори разработих план за бъдещата преводна антология въз основа на моето собствено издание на Брюсовата поезия, отпечатано през 1933 година.
В крайна сметка, въпреки че Ковачев вече беше надхвърлил 60-те си години и имаше достатъчно други творчески ангажименти /най-вече работата върху мащабната си поема „Овидий”/, се въодушеви толкова от идеята, че се зае с тази съвсем нова за него задача със завидна за възрастта си настойчивост и изключително чувство за отговорност.
В моя архив са запазени около 60 писма и картички от Йордан Ковачев. Би било добре те да бъдат публикувани, ако не изцяло, то в по-голямата си и съществена част, където се съдържат важни и любопитни негови разсъждения. Макар и общата ни загриженост за осъществяването на подетото начинание да беше по начало привлекателна за нас, тя често преминаваше и в известна несигурност и тревога, които не напуснаха Ковачев до края на работата му върху бъдещата книга. Като опитен майстор на стихотворния превод той често изказваше в своите писма не само възхищението си от Брюсовата поезия /в скоби ще добавя и от красотата и богатството на цялата руска поезия/, но и своите опасения дали творчеството на такъв гений като Брюсов няма да се окаже непосилно за него и пр. Писмата съдържат и сведения за това, че след приключване на работата си по антологията на Валери Брюсов, той би се заловил да преведе и подготви подобна антология и за Леконт дьо Лил /няма да скрия, че и аз имам известна заслуга за това негово намерение/.
Животът на Йордан Ковачев беше прекъснат малко след официалното честване на неговата седемдесетгодишнина. Той почина в Пловдив на 19 февруари 1966 година и това беше отбелязано с дълбока скръб и уважение от най-видни представители на българската литература, филолози и обществени деятели.
Преди смъртта си Йордан Ковачев фактически беше приключил своята работа върху Брюсовската антология – само малко на брой стихотворения бяха останали за дооглеждане и довършване. Останалите около сто и то най-характерните, най-оригиналните по форма, са преведени не просто майсторски, но и с истинско вдъхновение. Затова може да се каже, че в тях Ковачев е вложил душа на поет и онова забележително умение, които познаваме от предишните му преводи на Пушкин, Лермонтов, Тютчев, Сюли Прюдом. С изключителен усет той е пресъздал идейно-смисловото богатство в поезията на В. Брюсов, а в много случаи дори езиковите нюанси, неповторимото звучене на неговите стихове, своеобразната приповдигнатост на речта и пр. Стихът на Ковачевия превод е също толкова „кован”, както и оригиналният и това съвсем ясно се долавя дори и човек да не познава много добре българския език и неговата прозодия…
Приживе Йордан Ковачев можа да види напечатани само малка част от тези стихотворения /Виж напр. Книгата „Валери Брюсов. Избрани стихотворения. Превод от руски. София, Народна култура, 1960/. Сега започва публикуването на тази част от неговото литературно наследство в сп. „Септември”. Подготовката за печат на стиховете от Брюсов е дело на Методи Ковачев /син/ и най-близките приятели на покойния Ковачев. Да се надяваме, че няма да очакваме дълго и издаването на самата антология, която въпреки отдавнашната популярност на Брюсовото творчество в България, все пак по мое лично мнение ще е първото наистина обхватно и пълно издание, показващо на българските читатели в пълния му ръст един от най-мъдрите и съвършени руски поети, заемащи свое достойно място и в световната поезия”…
Е, това заключение на Поступалски, уви, е актуално и към днешна дата. Да се надяваме, че съвсем скоро, защо не и още догодина, когато се навършват 115 години от рождението на преводача, ще се намери предприемчив и далновиден български издател, който най-после да подари на все по-оредяващите напоследък български читатели така описаната „Брюсовска антология”, тази забележителна книга, превеждана с толкова любов и вдъхновение от Йордан Ковачев и оценена толкова високо в родината на автора. Но кой знае защо вече близо петдесет години известна у нас не в своя оригинал и художествен блясък, а само в едно или друго приятелско или синовно позоваване…
Хасково, 19 септември 2009 година