Стефан Коларов

140 години от рождението на проф. Александър Балабанов и на Симеон Радев

Двамата наши духовни първенци от Македония по силата на някакъв неразгадаем съдбовен знак, са се родили почти на една и съща дата - на 18 януари (ст. ст.) 1879 г. Александър Балабанов идва на бял свят в Щип, а Симеон Радев на 19 януари (ст. ст.) 1879 г. в Ресен. И това, което също е удивително, те остават и житейски, и творчески свързани - въпреки превратностите на времето.

Освен богатото си творческо дело и широка обществена дейност, и двамата оставиха спомени, които дават възможност да открием по-задълбочено и всестранно техния мир, да се докоснем до много техни преживявания през годините, да усетим личните им предпочитания и вкусове, да разберем по-добре някои от интимните им чувства и вълнения - някъде по-открити, някъде по-пестеливо изповядани.

Независимо от сходствата и приликите в тяхното мащабно развитие, всяка от тези две бележити личности носи своя ярък и неповторим дух, израства постепенно с неповторимите си черти като изпълва големи обществени и дори съдбовни национални събития и чрез своята дейност и участие им придава несравнима пълнота и значимост.

Родени в един изстрадал и злочест край на отечеството ни, те ще носят неговия кръст докрай, ще се опитват да съхранят дълбоките корени на истинското родолюбие.

И те ще му посветят едни от най-съкровените си страници - достатъчно е да прочетем „И аз на тоя свят” (1979) от Александър Балабанов и „Ранни спомени” (1966) от Симеон Радев. Никак не изненадва споделеното от Радев, когато през 1898 г. от Цариград идва в София: „Провидението нареди да се запозная с Александър Балабанов.”

Впечатляваща е жаждата за знания на бъдещия голям специалист по класическа филология, когато с магаренцето, с което търгувал дребни стоки край Щип, той тръгва за столицата на Княжество България, и когато пристига продава своя верен другар за 49 лева, с които осигурява издръжката си за месец.

Записва се отново в IV клас, който вече е изкарал в Солунската гимназия, но вече е ученик в класическата гимназия, единствената мъжка гимназия тогава у нас.

Авторът на „Големанов” Ст. Л. Костов, който тогава е бил ученик в пети класически клас на гимназията, описва своя съученик такъв, какъвто го е видял през 1895 година: „Невисок, дребен, с остър чип нос, червено лице, малки живи очи, къдрава черна коса, току-що поникнал къдрав мъх по бузите като бакенбардите на Пушкина, небрежно облечен, разкривена яка, несръчно вързана вратовръзка, толкоз несръчен, че дори цигара не можеше свястно да си свие и да я залепи - все някаква крива, издута, изтърбушена, толкоз разпилян и разсеян, че неговата разсеяност стана и си остана пословична между неговите другари.” Въпреки че е кметски син, непокорният ученик почти не е получавал издръжка, заради голямото семейство и материалните трудности на бащата.

Когато превежда две от най-важните Омирови песни и ги отпечатва в сп. „Български преглед” това му дава възможност да се яви на конкурса за стипендия по класическа филология и Балабанов учи цели шест години в Лайпциг.

Защитил дисертация и получил званието „доктор” неспокойният по дух и темперамент млад учен е назначен за гимназиален учител - какво златно време за нашето тогавашно образование! Той бързо се сприятелява с кръга около вестник „Българан” и от тогава започва и неговото голямо приятелство с Елин Пелин, за което и двамата разказват живо и колоритно, с присъщия им хумор.

Това, което е много интересно, дори занимателно в кариерата на Александър Балабанов, е, че той никога не остава само кабинетен учен, не се затваря в строгите и често догматични научни сфери, а винаги е обществено ангажиран и отзивчив към съвременните проблеми.

На 6. Х. 1909 г. е избран за частен доцент, а на 19.V.1912 г. вече е утвърден за редовен доцент в Катедрата по сравнителна литературна история, ръководена от проф. Иван Д. Шишманов.

След преживените катастрофи от двете балкански войни и Първата световна война Балабанов е избран за професор, той е първият титуляр на Катедрата по класическа филология и работи в Софийския университет в продължение на 40 години.

През тези размирни десетилетия обаче животът му е бурен и пълен с успехи и неуспехи, с лични драми и анекдоти за неговата професорска разсеяност. Елин Пелин напомня за казаното от Александър Балабанов в стихотворението „Бурени” за самия себе си: „На теория невъзможен, но в действителност съществува.”

Творческите изяви на Балабанов са белязани с противоречиви оценки и често са предизвиквали остри реакции, особено от засегнатите за неговите критическо мнение.

Един от големите му сблъсъци е със Светия синод по повод критиката му за превода на Евангелието през 1910 г. Когато у нас гостува МХАТ той публикува статията „Художествен театър или Вишнева градина” с редица бележки за играта на артистите, въпреки че спектаклите на един от най-авторитетните руски театри, са били посрещнати възторжени от нашата публика.

През 1923 г. Министерството на просветата възлага на прославения творец да раздаде първите четири награди за литература, за които със свои произведения са участвали 66 писатели.

Когато резултатите са оповестени, авторите, които не са били наградени, организират двудневно съюзно заседание и Балабанов е изключен от Съюза на българските писатели - един уникален случай, но сякаш не изненадващ, когато герой в него е маститият учен и критик. Сам той воюва с д-р Кр. Кръстев в статията „Трагедията на един литературен догматик”, но вече с по-мек тон написва и друга статия: „Доктор Кръстев като човек”.

Забележителен е неговия принос в нашата литературна периодика. Павел Генадиев го привлича него и Симеон Радев за създаването на сп. „Художник” (1905-1909), което оставя трайна диря с публикуваните в него статии и рецензии.

Особено значим е приносът на Балабанов като създател на първия наш литературен седмичник „Развигор” (1921-1927), в който като съредактори и автори привлича Елин Пелин, Димитър Б. Митов и младият литератор и библиограф Тодор Боров, негов студент и съратник, на който дължим събирането и издаването на сборниците „Студии, статии, рецензии, спомени” (1973) и солидния том, в който са включени „И аз на тоя свят” и „Спомени от разни времена” (1985).

Вестникът се отличава с богатото си тематично съдържание, с утвърждаването на творец като автора на „Гераците”, с верните си идейно-естетически оценки за редица книги, със стремежа нашата литература да се издига на по-голяма художествена висота.

Важен щрих от богатата биография на Ал. Балабанов е участието му в патриотичните акции, породени от участта на българите в нашите земи, откъснати заради войните, привличан от ВМРО.

Когато след Междусъюзническата война Националният съюз прави опит за уния против опитите да се привлече местното население за сръбски или гръцки интереси и да се притъпи неговото национално съзнание, Балабанов е активна фигура и оглавява официалната делегация за преговори с чуждите представители като изтъква насилията над българите.

Заедно с проф. Илия Георгов и Тодор Павлов, също роден в Щип, Балабанов е упълномощен от Централният комитет на ВМОРО да посети някои столици и да постави въпроса за автономия на Македония.

На голям митинг във Виена през лятото на 1913 г. той открито заявява: „Няма да престанем да искаме пълна автономия за българите в Македония, в противен случай не ще има мир на Балканите!” И по време на първата световна война той активно се опитва да се намери някакво разрешение на Македонския въпрос, но пак без успех. Той участва в учредяването на Македонския научен институт.

През 1934 г. неговите най-близки приятели организират юбилей на „тоя забележителен българин, който изживя живота си докрай по свой собствен път” (Т. Боров). Симеон Радев е избран да произнесе тържествената реч, впечатлила всички присъстващи. Казаното от Балабанов в отговор на приветствията има актуална сила и днес:

„Не демокрация да може всеки, и който разбира, и който не разбира, да се бърка във всички работи, а само демокрация срещу базата на свободата, т. е. който е г?ден, който е способен за нещо, той да може да се занимава с това, да стане господар в тая област, да не му пречи съсловието, от което е, да се въздигне на своите собствени сили, да си изпълни мисията. Това е смисълът на демокрацията, а не баналното равенство, както някои мислят и с това нанасят най-тежкия удар на демокрацията.”

Малко преди да почине на 30. XI. 1955 г. - след 2 месеца е щял да навърши 77 години, болният професор споделя не без самоирония: „От нищо не съм се въздържал в живота си и ето сега болестите са събрани в мен на конгрес.” Писателката Яна Язова, която той открива и високо цени, към която е изпитвал несъмнено дълбоки чувства, му посвещава първата си стихосбирка „Язове (1931), той е прототип на главните герои в нейните романи „Ана Дюлгерова”, „Капитан” и „Соления залив”.

ВРЪСТНИКЪТ НА ПРОФЕСОРА го надживява с 11 години, той също има изключителна биография, която разбира носи белезите на времето по различен начин, но общият вътрешен богат духовен свят ярко изпъква, и те не случайно са били свързани приживе.

В живота на Симеон Радев има само една жена - неговата съпруга Бистра Винарова, художничка, и един син - Траян, семейството от което произхожда е било доста заможно, така че не е изпитал мизерията на юношата Александър Балабанов в София. Учил в родния си град, Охрид и Битоля, той става стипендиант на Българската екзархия във Френския султански лицей на Галата сарай.

На път за Цариград получава и своето патриотично революционно кръщение - заклева се лично пред Гоце Делчев като член на ВМОРО. Неговият труд „Македония и Българското възраждане през XIX век” (1918), издаден отначало на френски език, а след това преработен и преведен на български, е обобщил редица важни наблюдения и анализи, свързани с националния живот и история.

Показал отлични научни и творчески възможности, Радев учи право в Женева, а по-късно и в Париж, като през тия години проявява интерес и към журналистиката, като пише преди всичко за Македония и нейната историческа съдба.

В своите спомени той е разказал редица подробности от онова неспокойно време - впечатляващото е, че младият правист и литератор е широко скроен, интересува се от различните идейни течения, дружи с хора, които не са му съвсем близки като начин на живот и поведение, всячески се опитва да вникне в сложните процеси от началото на ХХ век и това впоследствие му дава възможност да бъде не само историограф, писател, критик, но и дипломат.

Показателно е познанството му с Георги Плеханов и Виктор Адлер, ръководители на Втория интернационал, впоследствие той търси тяхната подкрепа за защитата на каузата на македонските българи.

Свързан с дейността на Върховния македоно-одрински комитет, изпраща кореспонденции за неговия орган „Реформи”. Той е привърженик на Борис Сарафов и го убеждава да не се оттегля от ръководното място в полза на Иван Цончев тъй като това е означавало организацията да стане зависима от двореца. Когато Сарафов е убит, Радев остро се противопоставя на Яне Сандански, когото смята за един от виновниците на тая гибел. Това е било реална опасност и за живота му.

Когато Стоян Шангов създава в. „Вечерна поща”, той става сътрудник, а от 1903 г. е вече главен редактор на един от наложилите се със своя профил информационни вестници. По време на Руската революция от 1905 г. отива като кореспондент и изпраща редица интересни репортажи с неговото интерпретиране на събитията.

Той използва връзката си с редактора на „Новое время” Суворин и си урежда среща с министър-председателя граф Витте, който бил известен с това че е недостъпен за журналисти. С. Радев по-късно си спомня: „Срещата ни беше кратка: „Вие разбирате, че при моята заетост не мога да ви отделя много време, но по молба на Суворин ви приех.” И все пак аз успях да разговарям с него и се осведомя за неща, които представляваха интерес за мене.”

Заедно с Никола Генадиев, Петър Михайлов и Ставре Наумов отстраняват Шангов от „Вечерна поща”. През 1908 г. след Младотурската революция е един от организаторите на Съюза на българските конституционни клубове и писмата му до д-р Н. Генадиев впечатляват със съдържанието си княз Фердинанд, това изиграва роля за привличането му към дипломатическата дейност.

Участва в издаването на в. „Воля”, в който редактор е бил Трифон Кунев, а след това го редактира д-р Н. Генадиев. По повод на включването си в редакцията на сп. „Художник” казва: „Припомням си винаги за възторжените планове на Павел Генадиев за създаването на издателство и за насърчение на българската литература. Припомням си и другаруването ми с Александър Балабанов, най-оригиналният и сочен ум днес у нас.”

По това време той написва и почти разгромяващата си статия „Д-р Кръстьо Кръстев като литературен критик”. Т. Боров в спомените си подчертава, че Балабанов е говорел винаги с любов за него, разказвал е как инцидентно, непредвидено подготвил своята статия срещу редактора на сп. „Мисъл”, за да отмъсти за написаното срещу Балабановия превод на „Фауст” и споменавал често за „Симона”. Той го вижда за първи път през 1933 г. когато е „пълномощен министър на разположение” на една сказка в университетската аудитория 45 на ул. „Тетевенска”, където са ставали едни от най-големите литературни четения: „един почти дребен, деликатен, елегантно облечен мъж, към 50-годишен”.

Доста години по-късно след редакторската си дейност в сп. „Художник”, Радев казва за своето отношение към д-р Кръстев: „Той не чувстваше изящната литература. Виждаше само нейната идейна страна. Нямаше художествена чувствителност, нито вкус. Той не можа да оцени Вазова. С пренебрежение отмина Елин Пелин; не съзря таланта на Стаматова и въобще не видя друго, освен няколко хора около себе си. Но и върху тоя малък кръг аз не виждам неговото влияние. Яворов писа драми, днес забравени, тягостни за прочит и нека да кажем самата истина - ученически. Д-р Кръстев не писа, че там не е призванието на тоя голям поет, а задачата на критика е да открива талантите, да ги посочва и, ако може, да ги упътва.”

Но Симеон Радев не се отдава на литературнокритическа дейност, въпреки че до края на живота си изразява своето отношение към творци и книги, отрано той е съзрявал за своето истинско призвание и успява да го осъществи блестящо. Когато през 1911 г. се появява първият том на „Строителите на съвременна България”, а по-късно и вторият, неговата бележита фигура релефно се откроява в нашата литература.

Радев изпъква като историк, който се стреми да документира възможно най-прецизно това, за което пише, показва се като народопсихолог, отличен тълкувател на големите ни личности от епохата след Освобождението и техните портрети са сред шедьоврите на перото му.

Въпреки заетостта му като журналист, общественик и деец на македонското движение, той е намирал достатъчно време за труда на своя живот, вътрешно е бил убеден в неговото създаване. Той е разказал достатъчно как е работил върху прославеното си съчинение, но ще цитирам само нещо съвсем на пръв поглед дребно, но много значимо за разбирането на автора и неговото произведение.

Затворен в къщи пред бюрото си, Радев е имал само един свидетел на къртовската работа: „Майка ми седеше зад мене, плетеше нещо и ме гледаше с умиление: „Пиши, синко, да станеш като Кирил и Методий!” Това страшно ме вдъхновяваше.” Журналистът Христо Д. Бръзицов, който е интервюирал големия българин за в. „Литературен глас”, изтъква: „Симеон Радев не беше лесно достъпен - ценеше не само времето си, а и достолепието си.”

Още като ученик в Галатасарайския лицей Радев усвоява отлично френски, а след това говори още няколко езика, чете и разбира немски, проявява сериозни качества на човек, който владее живата и реч и до края на живота си е сладкодумец - всички, които си спомнят за своите срещи и разговори с него, подчертават образната му и жива реч.

Може би това е една от причините за неговата сериозна кариера на дипломат. Радев казва: „Моето влизане в дипломацията стана съвсем случайно. Правителството на д-р Данев ме извика от фронта тъкмо в навечерието на Междусъюзническата война. Възлагаха ми мисия в Париж за пропаганда. Когато стана смяната на правителството, намерих се тук. Д-р Генадиев ме изпрати в Букурещ по преговорите и останах там. Желанието ми обаче да продължа историческите си работи не ме напусна. В 1917 година дадох си оставката от Берн и веднага се залових с моята книга на френски върху Македония и Българското възраждане. Когато обаче трябваше да се сключва примирието в Солун, Андрей Ляпчев ме взе в делегацията и така се върнах отново на дипломатическа служба. В 1921 година Стамболийски ме уволни от моя пост в Хага. С радост се заех отново за моето призвание и цели две години прекарах в издирвания в тайната архива във Виена.”

Но той е бил дипломат още и в Анкара, Вашингтон, Лондон, Брюксел…

Около 30 години Радев е живял извън родината, но никога не е преставал да мисли за нея и нейната съдба.

Един от тези, които са общували с него през последните му години, изтъква: „Жилав характер живееше в този македонски българин, един от последните наши възрожденци по дух.”

Екзарх Йосиф е бил изключително прозорлив, когато в юношата от Ресен съзира бъдещ голям талант и му осигурява сериозното образование в Цариград. Радев сам подчертава: „Жаждата да учим беше част от нашето родолюбие.” Когато умира на 15.II.1967 г. последните му думи са били: „Дадох ли нещо на България?”

Двама изключителни творци, които впечатляват както с богатото наследство, така и с нещо, което е рядкост: те са личности, белязали българското време!