Интервю на Татяна Любенова с поета Петко Братинов

- Господин Братинов, десет книги имате зад гърба си, без тази, която представяме в момента – “Вкусът на пепелта”. Какво означават тези десет книги за Вас? Как се определяте сам – като романтик, като скептик, или като нещо друго, може би?

- Моите книги за мен са всичко, защото са свидетелство за моя духовен живот. Особено първите и последните книги са най-важни. Защото началото обикновено е оптимистично, а напоследък човек стига до някои трагични обобщения. Не мога да се определям нито като скептик, нито като романтик. Определям се като един нормален човек, който има по-високи изисквания за духовността и затова идва голямото разочарование, когато моите очаквания не винаги се сбъдват.

- Разкайвате ли се, че сте написали нещо, или пък, че не сте го казали? Какво е то?

- В областта на литературата съжалявам, че някои мисли, които съм споделял в бохемски компании, не съм си ги записвал. Защото при импровизации понякога се раждат доста оригинални неща. Да се разкайвам, тя думата е силна. Съжалявам просто, че не съм могъл, преди 10-15 години, да помогна повече млади автори да се изявят. Като редактор на поезия. Аз съм един от дългогодишните редактори на българска поезия в издателство “Народна младеж” преди време и после в “Български писател”.

- Има ли изгубени имена, според Вас, поради особения начин, по който тогава излизаха книгите, специално на провинциалните автори?

- Да, определено смятам, че някои, тогава млади, автори, понеже не им беше подадена ръка навреме, просто се примириха със съдбата си, не се реализираха и заглъхнаха. Някои от тях дори са се отказали да пишат.

- В онова време, в което живяхме всички и за което правим толкова много оценки, имаше ли нещо, от което сте се въздържали, което сте премълчавали, с което сте се примирявали? И, разбира се, днес какво е нещото, от което се въздържате или премълчавате?

- За мене времето за твореца е едно и също. Въпросът е – каква съпротива оказва творецът срещу несъвършенствата, които вижда? Аз лично съм се осъществявал чрез стиховете си, доколкото съм могъл, и съм се стремял винаги да кажа това, което мисля и което чувствам, без да се съобразявам с никакви конюнктури. Това ми е струвало понякога доста скъпо, тъй като моите стихове не са излизали навреме. А някои хора са мислили, че твърде в черни краски виждам живота и света, което не е вярно. Защото, според мен, всеки истински поет, в мечтата си за съвършенство, вижда раните и черните петна, и ги отразява.

- Говорим за нещо, от което сте се въздържали. А днес?

- Днес се въздържам да се заразя от политиканството и от принадлежността към една или друга политическа позиция. Винаги съм смятал – и преди 10, и преди 20, и преди 30 години – че всеки творец за себе си е една малка вселена и той не трябва да бъде подчинен само на една идея. Всъщност той си ражда идеята и я следва. Не друг да му я формулира. Това е моята позиция.

- Това означава ли, че днес не Ви интересува политиката? Във всички времена българските писатели са били в основата на историческите промени в нашата държава. Означава ли, че днешната интелигенция, нека по-конкретно да го кажем, днешните писатели, не се интересуват от политиката или се влияят от неща, които им налагат, слугуват, казано грубо. Има ли такова нещо днес?

- Аз мисля, че творецът участва в обществения живот чрез своето творчество. По време на Възраждането или след Освобождението, и в близкото минало, и сега. И умните читатели разбират, че всъщност той води една борба на много фронтове. Тая борба той отразява чрез творчеството си. Що се отнася до поведението на творците, то не всякога е едно и също. Има талантливи творци, които са слаби характери, които обичат да бъдат винаги на обществената сцена и понякога слугуват. Пишат по поръчка дори, вживяват се в политиката и губят от това, естествено. В сегашното време истинските творци също се борят за едно оцеляване на духа. Защото разпадането на човешките ценности не е само в България, то е световен процес. И това нещо няма защо да се премълчава. Това е един кризисен период за човечеството, когато то не е направило още големия скок към едно по-ново мислене, свързано с постиженията на техниката, но което би трябвало да се запази като емоция, като чувство. И затова в наше време творците изглеждат така, сякаш стоят накъде отстрани. Понеже по-умните от тях не искат естрадно да се занимават с проблемите, те ги отразяват в произведенията си – отразяват ги дълбоко. И, ако читателите са умни и търсещи, ще ги открият в много поеми, стихотворения, разкази. Всъщност това е една много сериозна работа за оздравяването на духа.

- Вие знаете, че в днешно време нещата, които българските писатели създават и пишат, дори стойностните, не достигат до своите читатели. Защото пазарът така диктува, защото стихията да се купува чуждото също е известна. Българската книга като че ли остава в страни, не достига до читателя. По какъв начин тогава писателите ще повлияят върху процесите, за да променят българското съзнание и да го формират като българско?

- Ами те влияят, със закъснение. Аз се занимавам с издаването на български книги. Намират се читатели за сериозната литература, но тя не се популяризира достатъчно. Защото нашите медии, и особено вестниците, търсят по-евтини неща. При пазарната икономика те гонят тиражи. Нашите вестници са на много ниско ниво. Когато чета един вестник, който и да е той, се срамувам дори от българския език. Да, те печелят пари или някакъв рейтинг с материалите, които публикуват, но правят една много лоша услуга на младото поколение, като стесняват кръга на неговите преживявания и опошляват езика. Вие виждате, че във всекидневниците се печатат фолктекстове, които са толкова елементарни, че просто човек се изчервява, когато ги чете. Това е една огромна грешка, която може да стане трагедия, тъй като бездарните получават кураж и напират да публикуват книги с подобни творения. Това е проблемът. Трябва да има художествена цензура. Много се плашат някои личности от думата цензура, но аз не говоря за политическа цензура. Художествена цензура. За да се представя само онова, което има някакво значение. Без значение е колко е голямо, важно е да е написано сносно, културно.

- Знаете ли, някога се говореше с много критичност и се пишеше в литературните издания за сивия поток. А днешният “сив поток” по-голям ли е от някогашния или обратно?

- Потокът сигурно не е по-голям. Повече възможности имат обаче хората, които нямат нищо общо с изкуството, ала имат пари да си издават книгите. Това е страшното. А “потокът” е нито по-голям, нито по-малък. И навремето имаше много “сиви” книги, някои от тях дори награждавани, лансирани, авторите им толерирани. По други причини, разбира се, политически. Когато се обслужва “двора”, тия, които го обслужват, получават своите награди и предимства. Сега обаче, при една такава новородена демокрация, още неулегнала, неферментирала, всеки, който е прописал нещо, иска да го покаже на света. Това е трагичното. При нас, в издателство “Български писател”, идват автори, които на една страничка допускат по 20-30 правописни грешки, а искат да издадат книга. За да се дойде до това самочувствие, един неграмотен – и духовно, и писмено – човек да иска да издаде книга, това означава, че той отнякъде добива кураж. Откъде? Добива кураж от това, което вижда, че се продава, че има други такива книги. Защо той да не издаде тогава книга? Що се отнася до преводната литература – превеждат се много слаби автори, пазарът е залят с тях. Но тези неща леко започват да отшумяват. Понеже са “вносни” авторите, един провинциализъм на българина, той бърза да ги купи. Усещам обаче разочарованието в младите хора и това ме окуражава. Защото, нека се купуват американски автори, английски, френски, испански, руски, но да се купуват елегантни автори, автори, които могат нещо да ти кажат, които могат да влязат в душата ти. А не такива съчинители на порно и разни други истории, които и сам можеш да си ги съчиниш по-добре и от тях.

- В едно свое стихотворение Вие казвате: “Каква е ползата от раждането тленно върху крехката земя. И смисълът какъв е?” Какъв е?

- Това е едно стихотворение за елените. Смисълът е да бъдеш духовен човек. Това не значи да бъдеш писател, пианист, художник. Духовен означава с душата си да преживяваш света, а не само с ръцете и краката си. И да се възпитаваш по тоя начин да преживяваш, да забелязваш неща, които ти стоплят душата и на тях да отделяш внимание.

- “Даже времето е срещу нас” – казвате в друга своя творба. Левски бе казал, че Времето е в нас и ние сме във Времето. Срещу нас ли е Времето днес?

- Времето е малко абстрактно понятие. Хората дават лице на Времето. Нашето време не е безвремие, но то е жестоко. Противопоставянето на нации срещу нации, на човек срещу човека, е много опасно. Според мен, голяма вина за това имат и творците, писателите. Много от световните писатели прокарват в произведенията си насилието като нещо нормално. Ами, вижте в киното. Децата свикват да гледат убийства, изнасилвания, от петгодишна възраст. Седнали баба и дядо, мама и татко, до тях детето и си гледат, усмихват се, сякаш на екрана се върши нещо нормално. Това е много опасна тенденция в изкуството. Тя пропагандира разрушаването на човешкото, нарушават се природните закони. Натрупва се негативизъм. Когато едно дете свикне с насилието, подменя му се вътрешната същност. Трагедията на човека е, че той вечно бърза. А в природата не е така – не може една вишна да цъфне на 24 май и да узрее на 1 юни. Човекът трябва да се учи от природата, да спазва природните закони. Всяко прибързано решение е антиприродно.

- Има ли в българските автори агресивност привнесена отвън?

- Агресивност има в по-некадърните автори. Истинските писатели не са били никога агресивни. В Америка също ценят истинските – ами, вижте, нашето поколение е закърмено със Стайнбек, Фокнър, Колдуел, Сароян. Аз мисля, че американската литература трябва да се цени именно по тия имена, а не по излизащите на конвейер романчета. Големите автори се борят срещу пошлостта, която залива пазара, но която, в крайна сметка, оказва влияние върху хората.

- Какво ще остане от изкуството, създадено днес?

- Аз съм оптимист по отношение на българската литература. Наблюдавам през последните десет години нашата поезия. Най-добрите ни автори от всички поколения създадоха сериозни произведения. Но липсва механизъм за тяхното популяризиране. Не може да отричаме всичко, което е родено преди Десети ноември. Можем да отречем идеологизирането. Но огнищата на културата бяха живи в миналото. Аз съм ходил във всички големи български градове, където имаше Клубове на културните дейци, където ставаха срещи, рецитали, изложби и където не само специалистите, а и обикновените хора имаха възможност да се докоснат до изкуството. Имаше един синхрон. Сега това нещо вече го няма. Защото преход така не се прави. Преход се прави като отделиш доброто, запазиш го и го доразвиеш.

- В това ли е голямото изкуство?

- В крайна сметка изкуството е една философия. Лесно е само на авторите, на които стиховете са като лимонадата и кока-колата. Много е приятно да изпиеш една кока-кола или една лимонада, но ако искаш да се напиеш, трябва да изпиеш пет ракии. Голямото изкуство е като алкохол. То влиза в кръвта, а кока-колата е за махмурлука след това. Аз така оценявам творците – творци, които притежават висок градус на изразяване и творци, които са малко по-декоративни. И едните, и другите, имат място, но моите предпочитания са към по-драматичното, към по-същностното, което кара човек да се освободи от своя бит и да почувства, че е човек. Защото всичките битови неща, в крайна сметка, не поставят човека на кой знае какъв пиедестал.

- Как да проникваме в човека, как да го откриваме?

- Най-добре проличават хората, когато се намират на сцената. Аз съм разговарял с много политици. И съм им казвал: добре, че дойде тази промяна, да ви видя колко ви е акъла. Защото по-рано все тихи, кротки, не можеш да ги разбереш. Умно ли е, начетено ли е, човек ли е, емоционален ли е? Сега като му дадеш думата на едно събрание и го разбираш колко струва веднага. След първите три изречения. Това е полезно за една нация. Да си види амбициозните хора, излезли на сцената, и да ги оцени. Защото аз съм дълбоко убеден, че злото е агресивно, а добрите хора са самотни. Доколкото съм имал срещи с много хора и различни хора, от всички съсловия, големите хора са самотни. Става дума за една духовна самота. Вътрешна. Обикновено човекът, който разсъждава, се чувства сам, защото много страшни въпроси вървят в него. Въпросите за живота и за смъртта, за бита, за смисъла, за неговото място. Защото и не всеки човек може да се изяви. Много спирачки има в тоя живот и истинските хора обикновено остават неизявени. А спирачките ги създават именно амбициозните, които са толкова концентрирани в своята злина, че не дават възможност на добрите хора, които са по-сантиментални и които нямат тая агресивна жилка, да излязат и да се възползват. Това е трагедията на целия свят. Процесите, които стават в България в момента, не са изолирани от света. България само по-прозаично ги направи, и по-баламски, и опоска природата и възможностите си, а сега иска да ги възстанови.

- Може би това е някакъв български синдром – да рушим създаденото и винаги да започваме отначало?

- Генът на разрушението е в нас, всички. Ние всички го носим в себе си, той е описван и от Иван Хаджийски, и от други народопсихолози. Има нещо в нас, българите, което е странно. Когато сме сами в чужбина, правим страхотни неща. И всеки уважава един българин, защото казват: той е способен, любознателен, работлив. Когато се съберем десет българи – тогава гледай! Започваме – на ляво, на дясно. Нито една източноевропейска държава няма такъв преход като нас. И то без агресия отвън. Според мен, това е само мое мнение, нашата държава е на голям кръстопът. Хората са се смесили през вековете и индивидуалностите са много силни. Българинът като индивидуалност е много силен и това му пречи да живее колективно. Това може да се получи само при много висока култура, но не само за едни, а за други – неграмотност. Елитът на нацията трябва да дава примери. А елитът, това са хората на изкуството, на културата, а не така наречения политически елит. Никакъв политически елит няма в България. Има партизански и партиен елит. Политически елит – това звучи много задължаващо, означава да познаваш историята на европейската дипломация, на световната дипломация. У нас няма такова нещо, това са просто партийни говорители. Културните хора се учат от уроците на историята. Ако нашите политици се бяха поучили, нямаше да правят прехода по този начин. Защо не разрушат Националния дворец на културата, понеже е построен от комунисти? Всичко, което е построено, без значение от кого, то е от полза за нацията. А построеното в духа на народа? Пълното отричане, което е характерно сега, е израз на невежество. Това, което правим днес ние, не е преход, това е една анархия. Големите хора, които бяха духовно съпротивителни по време на тоталитаризма, се реализираха като личности, защото казваха истината. И те не излязоха на митингите, защото се бяха реализирали. На митингите излязоха хора, които бяха мишки преди това. Сега видяха някаква свобода, която ги изкара на сцената и закопаха България.

- Коя свобода е полезна?

- Тая, за която си готов и която заслужаваш!

- Може ли поезията да помогне за преодоляването на тези разрушителни процеси? Кои са нейните най-съществени черти?

- Поезията е лекарство. Въобще изкуството. Както едно лекарство не се гълта всеки ден, а само когато си болен, така се четат и стиховете, така се гледат и картините, така се слуша и музиката. В определени дни и часове, когато душата ти го иска. Поезията е интимност. В университета студентите ми зададоха въпрос, понеже разделих поетите на няколко категории, кое е най-голямото качество на поезията? Защо някои поети са големи, а не можеш да ги почувстваш? Най-голямото качество на поезията, според мен, е интимността. Например един голям български поет, какъвто е Кирил Христов. Изучава се. Но той не е достатъчно интимен. Той сякаш стои встрани от нещата, за които пише. А, например, Христо Ботев е интимен. Освен, че е голям майстор, освен, че е силен талант, той е на “ти” с този, който го чете и слуша. Той казва:

“Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее…”

Той се обръща:

“Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин…”

Обръща се към майката. Интимността е най-важното качество на тези стихотворения. Защото има едни поети, които могат да бъдат и лауреати на Нобелова награда, но те са статични. Те са поети на констатацията. Те не ни казват: ела тука, бе, мой човек, да видим какво ще правим с тебе и да ти кажат своите и твоите болки, те ти описват една ситуация и я описват отстрани, с бинокъл, те наблюдават. И наистина. Това е мое дълбоко убеждение. И аз съм го проверявал на литературни срещи, които съм правил.

- Противопоказно ли е за творците да имат нещо общо с политиката и политиците?

- Творците превъзхождат политиците, но нямат време да им го докажат. Ние четем какво те са написали, но те не са прочели това, което сме написали ние. И затова те са в шах. И затова те не ни обичат. Защото ние ги познаваме. И където и да отида, и в моя край, толкова са потънали в тая политическо-икономическа каша, че където отида, все за това приказват. Обикновеният човек трябва да бъде горд. В какво се състои неговата гордост? Когато си гледаш конкретно работата и имаш в нея постижения, трябва да бъдеш горд. Всяка работа е достойна за уважение, а тия разделения са временни неща. Вършиш ли си работата? Отглеждаш, например, цветя – щом ти си ги прекопал, щом те са красиви и им се радваш, ти си изпълнил предназначението си на земята. Всеки един човек е поет в своята работа. Може да копае въглища, може да сади цветя, може боб да бере, може да жъне. Важно е да не го обиждат. А постоянно, добрия човек, искат да го обиждат. Все някой иска да му се качи на главата и да се занимава с неговата съдба.

- Какъв поет сте Вие? Може ли някой да Ви манипулира, можете ли да правите компромиси?

- Аз съм от тия поети, които са верни на себе си. За добро, за зло, може да не ме харесват някои, но аз никога не съм правил компромиси със своето слово. Нямам нито един ред написан нито за Априлски пленума, нито за цар Борис, нито за Георги Димитров, нито за Иван Костов ще напиша. За никой. Защото те са част от една конюнктура, а големите неща са във… абе, в едно птиче може да са, кацнало на прозореца, да го видиш и да ти дойде едно настроение, по-добре. Може дори пари да нямаш.

- Защо считате, че сте неудобен поет и човек?

- Ще ви кажа защо, ще ви дам пример. Отивам на едно честване – годишнина на Ботев. Сега не канят поети за такива чествания. Не ви е срам, им казвам. Не са поканили нито един колега на Ботев! Какви са тия там, дето са застанали в Калофер? От президента до всички останали. Ще поканят колегите на Христо Ботев! Къде се намират те? Христо Ботев е национален поет. Той има колеги в българската литература. Има добри колеги. Десет, двайсет, трийсет – ще ги поканят и ще ги сложат отпред. А те – изтъпанили се там тия, които си нямат хабер от Христо Ботев. Това е престъпление. Духовно. Аз гледах внимателно. А на Иван Налбантов му дават да рецитира “Майце си”. После го питам: – Иване, ти що рецитираш “Майце си” в Калофер? Що не прочетеш “Борба”? Що не кажеш за богатий:

“…па го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтара бога измамил…”.

Що не прочетеш това страхотно стихотворение в световната литература! – Това ми казаха да чета, вика. Казали му да чете “Майце си”, защото е безобидно стихотворение: “Ти ли си, мале, тъй жално пела…”. Обаче не бърка в раната. “Борба” трябва да се чете:

“Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря –
“Бой се от Бога, почитай царя!”
Свещена глупост!…”

Това Ботев го казва в 19 век. И нито един поет в световната литература няма такова социално стихотворение. Но четат “Майце си”. Защото им е неудобно да четат другото. Пък аз така мисля. И затова съм неудобен. Ще ви кажа и още един случай като потвърждение. Отиваме във Враца. На една голяма поляна. Чества се Ботев. Народ. Дошли с автобуси. Ядат кренвирши, хвърлят по поляната. По едно време, партийният секретар беше, казва: – Петко, омръзнаха тия поети. Всяка година. (Защото всеки има по едно стихотворение за Ботев). Що не импровизираш нещо? Добре, казвам, аз ще напиша един куплет. Вечерта, като се събрахме, всичко беше много тържествено. И аз прочетох следния куплет, наизуст го казах:

“Каква нелепост, с нищо несравнима,
във този второюнски летен час,
повтарят всички твойто страшно име,
а колко малко Ботевци сред нас.”

Публиката скочи, заръкопляска. В един момент, бай Младен Исаев скочи и той, и вика: ти посочи мен! Казвам му: бай Младене, това беше жест. (Аз, когато рецитирам, като всеки човек правя някакви жестове). Не, вика, ти посочи мен. Аз ли не съм Ботевец!?
Аз бях по-млад. Сега животът ме школува. А тогава бях много искрен и накрая му рекох ядосано: я, слушай бе, ти, който си занесъл едно сандъче с патрони на 17 години, по време на Септемврийското въстание, и сега си два пъти герой! И аз бих го занесъл това сандъче, само че нямам възможност. Какво искаш! И подобни десетки случаи имам. Толкова по темата за неудобните. Никога обаче не съм се оплаквал, нито съм писал. Защото имам по-добра дисидентска биография, но тя не ми трябва. За какво да ми трябва? Като отида в полицията да разкажа, няма да стана нито по-голям, нито по-умен. Не искам да ставам някакъв, за да ми трябва тая биография. Теглили му един шамар, че ходил да пее по площада в Севлиево и се държал хулигански. Той крещи: аз бях в Белене, аз съм първият човек! Тия номера на нас са ни известни.

- Звучите като човек, който има самочувствие. Кое създава самочувствието на човека, а и на твореца, на поета?

- Много пъти на мен са ми казвали: имаш високо самочувствие. Имам, защото моите стихове са приемани страхотно някъде. Един обущар ще дам за пример. Като нарисува една обувка на табелата на магазина си и напише: “Тук се произвеждат най-добрите обувки”, никой не му прави забележка. А ти като кажеш, че си харесваш стихотворението, веднага ти крещят: откъде накъде! Някой пише: тук е най-хубавото кисело мляко, друг – тук, при бай Генчо, най-хубавата ракия, всеки има право. А аз не мога ли да кажа: ами, аз пиша най-добрите стихове! И колегата, и вие, и той. Трябва да бъдем малко по-свободни. Сега ще ви кажа как се проверява стихотворението. Отивам аз в Америка преди 20 години. Отивам. За Куба – път пробих в Комитета, да си платя исках, но да отида. И ме изпращат в командировка. И в университета “Джордж Таун” рецитирам едно мое стихотворение. Имаше много студенти с руска филология, имаше и доста англоезични. Става една студентка и казва: сър, това стихотворение е написано за мен. Това разбирам аз, поезията трябва да носи втори план.

“За мене думата е билка,
за мене думата е цел.
Тя вдига болен от носилка
или осъжда на разстрел.”

Такава ми е природата, да опровергая някои съществуващи истини, които не ги чувствам аз. Много е сладко някоя истина, която не си я чувствал, да успееш да я опровергаеш и другите да ти повярват. Това е голямо удоволствие.

1999 г.