Мишел Луйо

превод: Евгения Динкова

«Французинът от Изток» - такова е заглавието на един мой разказ, включен в сборника «Маймуната Гьоте».

През 70-те години бях преподавател по френски в Губкинския институт в Москва и веднъж зимата, на излизане от Института, задържах тежката входна врата, за да влезе след мене една студентка. Приятно изненадана, тя ме попита, от каква националност съм. Знаете, че в Съветския съюз съществува разлика между националност и гражданство - тоест това, което на френски език наричат nationalite. Отговорих, че по националност съм французин. Така ли, възкликна тя. Не знаех, че съществуват съветски французи. Самата тя току-що пристигала от Якутия. Не, не бях съветски французин. Въпреки това запомних тази среща, която за кой ли път ме убеди, колко нееднозначна е самоличността ми. Бях и досега си оставам «французинът от Изток».

«Пиша за Изтока» - това е основополагащият разказ, ключ към моето творчество, от сборника разкази «Японката от Прага». Пиша на френски, макар че имах възможността да напиша няколко разказа на руски и на немски. Изучавал съм класическа филология, гръцки и латински език, а също и френска средновековна литература. Две нейни особености най-вече ме привличаха - аристократизмът й, а същевременно народният й произход. Като единайсегодишен юноша постъпих в религиозен колеж, където изучаването на Расин и Молиер беше нещо обикновено. По-късно, в течение на трийсет и тригодишните ми митарства зад граница, оставах също настрана от модните течения в парижката литература.

Ако някои гледат на мене като на писател от Изток, това може да се обясни най-вече с моя корен. А защо аз считам себе си за «французин от Изток»? Работата е там, че съм роден в източната област Лотарингия, която до 1767 г. отстоявала независимостта си от Франция и Свещената Римска империя на немския народ, докато накрая била присъединена към Франция. Двукратно, през 1871 и 1940 г., херцогство Лотарингия става немско, двукратно, през 1919 и 1945 г., то влиза обратно в пределите на Франция.

Промишлена Лотарингия привлича емигрантите от Източна Европа: поляци, словаци, украинци. През Първата и Втората световна война в Лотарингия пращат пленниците-руснаци. И обратно, част от жителите на Лотарингия, от департамента Мозел, са взети в немската армия и пратени на Балканите, в Полша и Русия. Аз се явявам наследник на тази объркана история.

Като съвсем млад напуснах Лотарингия, за да живея и работя в Централна и Източна Европа, после в Русия, и накрая в Япония, откъдето често съм ходил в Корея и няколко пъти в Китай. «Вътрешна Лотарингия» - такова заглавие дадох на един свой очерк, поместен в книгата ми «Агнето пред червените порти». Намирах се далеч от родния си край и това безусловно повлия на начина, по който възприемах света. Бях привързан към Лотарингия, но по-скоро към нейната душа, не толкова към географското понятие. Старите лотарингски майстори, към които мислено се връщах, ни най-малко не бяха писатели, а художници. Сред тях е Жак Кало, изобразил с гротесков маниер «Страшните бедствия от войната» (става дума за Трийсетгодишната война) и най-вече Жорж дьо Латур, художника на светлосянката, художника на вътрешния мир. Както разбрахте, Лотарингия е пригранична земя, която винаги е била предмет на посегателства от страна на Кралството и на Империята. Именно това пригранично положение направи от мене, ако мога така да се изразя, «човек от границата» - същевременно подозрителен и любознателен. Човъркаше ме да узная, какво има от другата й страна. Примерно след войната ходех с колело на гости на моите братя в Германия. За разлика от Париж, наричан «Града на светлините», Елзас и Лотарингия дори след Втората световна война продължаваха да минават за «изгубените земи», останали далеч в покрайнините. За мен това усещане все още е в сила: аз както преди живея далеч от дворцовия етикет, далеч от краля, далеч от интелектуалното превъзходство на Париж.

Един от моите деди взел участие в руската кампания на Наполеон. През Първата световна война дядо ми по бащина линия бил пратен на Балканите като войник-хлебар, другият ми дядо - като военен готвач в Полша и Русия. И двамата били взети във войската против волята им да участват в чужди конфликти. В творчеството си и по съдба вървя по стъпките на тези ми предшественици. Като тях изкупувам трагизма и безсмислието на многобройните поврати в европейската история на двайсети век.

За жителите на Елзас и Лотарингия Изтокът - това е преди всичко Германия. Първите ми спомени от лотарингското градче, в което съм роден, носят отпечатъка на Окупацията. След връщането си от лагера за военнопленници близо до Берлин през 1940 г. баща ми реши да влезе в Съпротивата. Времената бяха неспокойни. Бях само на шест години, когато бях свидетел на обиск вкъщи и когато ме питаха «Къде е татко ти?» - този въпрос до ден днешен, въпреки годините, звучи в ушите ми. Семейството ми едва избягна ареста. Последната година на войната с брат ми постоянно се криехме в хамбара.

Изживях още едно нееднозначно събитие, нещо като «светлосянка» - след като свърши войната, родителите ми се разведоха. Две години по-късно, в река Мозел се удави баща ми. Раздялата на родителите ми, гибелта на баща ми: беше ми необходимо немалко време, за да разбера, че такава рана може да бъде начало на нещо ново. Несъмнено писателството ми помогна да преодолея травмата. Късният развод на родителите ми заедно с непрестанните делби на родния ми край винаги са ме карали да мисля за разделението на света от желязната завеса.

Оттам идва и съпричастието ми към хората живеещи отвъд границата, именно то ме доведе в Централна и Източна Европа и в СССР през периода от края на 60-те години до края на 80-те. Значителният опит, който натрупах, повлия на моя мироглед, явление над което продължавам да размишлявам до ден днешен и за което пиша.

Стремежът ми към смеха, гротеската и иронията, както и убеждението, че всяка беда може да бъде преодоляна, ако погледнем на нея с хумор, ми идват от такива автори като Гогол, Илф и Петров от Русия, Славомир Мрожек от Полша, Караджале от Румъния, Ищван Еркен от Унгария, Карел Чапек от Чехия и не само, както и разбира се от обикновените хора, от които съм чувал шеги и вицове. Смеехме се по източен маниер, не по западен. Не се шегувам.

От 1983 до 1986 г. бях назначен в Москва за културен аташе, занимавах се с обмена на артисти, художници. През есента на 1986 г. пристигнах в Прага, града на алхимията, където за последно заемах пост в Източна Европа. Там се запознах с Богумил Храбал, знаменития чешки писател с неподражаемо чувство за хумор. На него дължа именно това, че прописах. Също в Прага изживях сериозно боледуване - сърдечен пристъп, а после заразяване на кръвта. Синкава светлина, губеща се в тунел, а после ослепителна светлина в далечината - ето какво видях. Докато по чудо взех да се връщам към живота, реших да се отправя в Япония. Това стана месец преди падането на Берлинската стена.

«Сянката» и тишината са ме привличали дълго преди да замина за Япония. Моята слабост към тях започна оше в бараката в разрушеното от войната село, в което прекарах детството си. Тази слабост ме връща към епохата, когато стаите се осветляваха с газени лампи, а дори и пo към преди - към епохата изобразена на платната на Жорж дьо Латур. Но тази слабост няма нищо общо със съвременна шумна Япония, страна на поезията и живопистта, на градините и храмовете. Те ме препращаха към тържествеността на дьо Латур и към класическото френско изкуство, в което Расин достига висините. Темпераментът ми също определи наклонността ми към кратките форми, очерка, разказа, като майстор на жанра остава за мене Антон Чехов.

След Япония реших да се върна в Страсбург - града на Гутенберг, на книгите, града-врата и града-кръстопът, където бях ходил на училище. Това е идеалното място за ровене в спомените. Този европейски град е обърнат към Германия, към Централна и Източна Европа. В някогашното средище на мистичните течения, каквото е Страсбург, водя чрез писателството си разговор с мъртвите: с моя дядо по съребрена линия, който бил художник, и с моя син, който беше поет. Спомените, за които говоря, не са насочени към миналото, а към бъдещето, те са «съзидателни спомени», както е казал персийският мистик Сухраварди.

Как тогава бих могъл да се самоопределя? Като европейски писател, пишещ на френски език, изцяло принадлежащ към старата, изтерзана, разкъсана Европа, разединена днес между неизбежната глобализация и упорството да съхрани собствената си самоличност. Независимо от това, че оставам привързан към родния си край, в мен е живо желанието да отварям врати във времето и пространството. Тази мисия поверявам на писателството. Такава е според мене неговата мисия.