ЗАЛЕЗ
превод: Атанас Звездинов
ЗАЛЕЗ
Излязох сред полето сам.
Тополите шумяха там,
денят отиваше към заник,
в тих стон се чуваха камбани
да леят меки звуци сетни -
еха на смърти неусетни,
през храсти, стволове и клони
в угасващите небосклони.
И месецът, бял като сняг,
бе се стаил да гледа как
изчезва слънцето самичко. -
Сякаш жена с бели коси
над него в скръб се извиси.
То беше пътник, чужд на всичко.
В ГРОТЕСКНОТО СВЕТЛО
Светла, широка заря се разлива
върху земята, в сенки стаени.
Гасне денят и тъгата се впива
във всичко наоколо и в мене и в мене.
Тя е тъй много в багрите смити,
в тези дървета, в мрака вградени,
в тонове, сякаш ридания скрити,
ала най-много в мене е, в мене.
Като край светъл на древни балади
в гротескно светло тъмней планината,
като в балада смъртта се обади
и пътят в треска се сякаш замята.
Напрегнах слух и в съзвучие с буря
чух на мухи сякаш скръбно бръмчене.
Седнах край пътя, най-после край турил -
чаках и чаках, а все тази скръб в мене.
СЪНИЩАТА - ТЪМНИ СЕЛА
През зимни вечери, щом жълта жар се сипне,
по пода плъзне се и искри в мрака бръска,
стрехата под снега отблясък щипне -
и виждам месецът как светлина разпръска.
Тук сякаш мойте сънища изплуват -
села в мъгла- и бедни и безлични,
където дънери с голи дървета плуват,
извика птица и утихне всичко.
Каква безкрайна нощ от мигове на болка!
И няма тон и лъх душата да погали.
Бдя - тъмните села пак се изправят толкоз.
Все някой непознат в тях светло ще запали.
СОНЕТ В СЕПТЕМВРИ
Септември бе. В прозореца притворен
се вглеждахме как краят с мрак покрит е,
шум на листа се носеше отгоре,
миришеха изсъхващи тревите.
Предусет за мъгла, камбани тихи
разнасят звън - отпаднал и ридаещ
и срещу месеца с контури лихи
валмо от еднодневки се мотае.
И изведнъж дошъл, влетя в стъклото вихър,
разпръсна листите от масата коварно,
пердета дра, неща се някъде разбиха…
Премина сякаш, щом затворихме стъклото.-
Така пред много вихри есенни навярно
душата си ще хлопнем, ала ще сме самотни.
ВРАБЦИТЕ ОТ ГАРАТА
Под храста гаров там ги виж криле как бият,
как трели весели във въздуха се вият.
Под прашната веранда за тях е небосвода
и жълтите дървета от градината - природа.
И есен от стърнищата тук диша с вятър гонен.
Замислен, в синкав дим стои локомотив вагонен.
В есенни багри, рано, всичко вече червенее,
еднообразно в равнината всичко ще се слее,
лъките избеляха като зеленика.
Врабците прашни във небето се извиха -
над миналото, толкова добро им дало,
над бъдещето - на злини и студ начало.
Все весело във дните идни взрени…
Тъй силно само нищите са все обнадеждени.
ЦВЕТЪТ НА БЕЗСМЪРТИЕТО
На своите копнежи, посланици, поръчах да литнат в непознати краища,
като им казах: Търсете върховете на мечтата!
Там златен цвят пламти, открийте го, аз трябва да го имам,
с него на устните си трябва да умра. Цветът на безсмъртието търсете.
Изгнаник на отричането, мъченик на истината и мъченик на любовта
и мъченик на красотата, в града на октомврийските мечти аз чакам своите.
Крал непризнат, аз равнодушно гледам мнимите крале,
суетно впили пръсти в дръжките на трона.
Ох, досега мечтата не се връща никаква, мечтата! Не виждам никакъв
орел, прелитащ в залеза на слънцето, в клюна си с откъснатия цвят.
Макар все пак да ми се струва, че всичко тъне в мрак,
защото чувам нощем съзаклятници под своите прозорци,
а денем- тишината на октомврийски гаснещи слънца.
Дали коварствата ще ме унищожат? Или мечтите ми ще се завърнат?
ПЕСЕН НА ПОБЕДЕНИТЕ БОЙЦИ
Защо се бихме и защо се клехме
за цял живот из равнини самотни?
Зарадваха ли ни надежди? Смешно?
Ех, тъжен край след началата смели!
Да радваме света, не се радвахме ние
и на сърцата ни лежат камари, планини…
Светът желаеше да чува за надежди,
възможности, сам немощен и болен.
Защо се бихме и защо се клехме,
могло би всичко да се съди строго -
с подсвирване, насмешка, сатирично.
Във новости стареещи, в напразно боричкане
и тъжни към бъдещите пролети вървим.
За тях си струва да живееш само.
ЗАМИСЛЯНЕ
Замислянето стоеше в душата ми като месецът над езеро,
пародистът на дните. Стоманената хладна тишина
звучеше в жиците, превключващи лудостта на моето същество
от южния полюс чак към северния, където идеите угасваха.
Елегик, който вече се е изплакал в най-тъжната песен,
боец, който не може да спре с длан смъртоносната рана,
любим, погнусен от обятията след последния триумф на нагоните,
това съм аз, в пустинята на живота, в тъпото замисляне.
Кръвта, някога наелектризирвана и просмуквана от топлината
на слънцето сега шуми тихо, обикаляща изстинала в късните месеци,
в които дозря, което можеше да дозрее и доцъфтя, което можеше да цъфти.
Замислянето стои в душата ми като месецът над езеро,
пародирайки моят копнеж по големи мечти и будещо мойта тревога.
Сърцето ми обаче, моят мозък, са все по-гладни ден след ден, година
след година.
СЛЕД БЕЛИТЕ НОЩИ
След бели нощи - само черни дни
се спуснаха, подобно врани грачни,
в бездънното от всичките страни-
след бели нощи дни вървяха мрачни.
О, мои бели, треперещи нощи,
разпънати от шеметни надежди,
в тревите ви видях да се разхождат
мечтите ми, болнави ги усещах.
Пак черни дни дойдоха, подли дни -
стада със празни вимета ехтящи,
с жестокост пълни, с хитри изпитни -
съвести болни и съвести бдящи.
СЪСТРАДАНИЕ
По мене вехнеше всичко, корени в черна земя, сухи и сгърчени,
моите клони голи - свити юмруци небето ръждиво заплашваха.
Ала не бях сам, хиляди бяхме, бяхме милиони,
всичките вехнехме… Есен бе, есен на изтощените…
И, боже мой, лист след лист, цвят след цвят и главня след главнята,
блик на смолистите сокове, след ухания трепетни,
всичко угасваше тихо, замислено, милионите гаснехме,
като юмруци нашите клони небето заплашваха.
Ала веднъж, бях се вече отчаял във вихрите северни,
легна под клоните ми да си отдъхне Големия
и съжалил ме, от корен по изгрев изтръгна ме.
И присади ме той в Новото Кралство и в утрото,
с цветове нови възкръснах след лунните приказни нощи,
беше ден пролетен… Орач дълбоко браздите ореше.
