Александър Фьодоров

превод: Иван Ст. Андрейчин

***
Ний днес ще теглим глад и мор
и утре - много дни наред.
Ще гледа майка ни с укор,
децата с нея ще реват.
Но стисна щем в гърди сърце,
да не забравим своя път -
Смъртта ще гледаме в лице,
че по е страшен тоз живот.

Изгрява слънце сякой ден,
очите радва пролетта,
на сянка мами лес зелен -
но не за нас е радостта:
ний длъжни сме дене - ноще
да работим от век на век.
Кой роб е бил, той нек умре
поне свободен человек.

На сън дочуваме шумът
на страшни машини безброй -
събудим се, дочакваме гладът -
от сън е по-ужасен той.
Нима ще минат в нищета
децата ни - и те кат нас?!
Щом няма правда в таз земя,
да я добийм настана час.

Поихме с пот земята ний,
и с нашта кръв ще поим -
надвива оня тез тъми,
кой има дух непобедим.
Прощавай, доме мой и род,
Бог знай ще ли се върна аз…
За свобода аз ще дам живот,
а моята любов - за вас.

——————————

Литературен алманах, 1907 г.