За мястото на Бородкин в работния строй

Владимир Винников

превод: Дафинка Станева

Ако сравним днешните стихове на Олег Бородкин с онези, които той пише в годините на горбачовската „перестройка” и елциновите „пазарни реформи”, можем да отбележим очевидните изменения: от веригата сгъстени ярки метафори, биещи в поставената цел към външно меката трансформация на всичко „в жизненото пространство и време”.

При това неговата „продуктивност” ни най-малко не намалява - просто налице е преход на автора в друг „енергиен режим”.

Думите за „енергийния режим” в дадения случай съвсем не са случайно иносказание. В днешно време всеизвестна стана истината, че литературата (и особено поезията) под напора на видеоклиповете и всепозволеността на интернета напълно изгуби своето обществено значение и влияние от миналото. Особено „традиционната” книжна литература и поезия.

И това важи практически за целия съвременен свят (и отново - особено силно за нашата страна). Сега ни се струва невероятно, че не толкова отдавна, само преди 50-60 години, за да послушат стихове „на живо” се събираха пълни стадиони, т.е. десетки хиляди хора. Тогава Евгений Евтушенко (помните ли го още?) с патос провъзгласяваше: „Поетът в Русия е повече от поет”. Сега сякаш е по-правилна друга формула: „Поетът в Русия вече не е поет”.

Впрочем, в историята на човечеството отдавна не е новина, че приливи и отливи към поезията са се наблюдавали в разни времена и в разни общества.

Известният отечествен етнолог Лев Гумильов, син на двама знаменити руски поети, Николай Гумильов и Анна Ахматова, в своите работи пряко свързва възникването и разпространението на „поетичните епидемии” с „пасионарните взривове” - някои събития, локализирани във времето и пространството, които предизвикват в населяващите тези локуси /места/ на човешките съобщества мутации, в цяло повишаващи нивото на техния енерго-информационен обмен с окръжаващата среда, способстваща за тяхното доминиране и експанзия.

Като пример той дава появяването на поезията на скалдите в навечерието на епохата на нормандските завоевания, арабската поезия в навечерието на епохата на пророка Мохамед и създаването на Халифата; китайската класическа поезия в периода на Сражаващите се царства. Вероятно този списък може да се продължи и разшири - даже приложено към Русия и руската поезия.

Самият Лев Гумильов, както е известно, е бил много внимателен при определянето на физическите причини за такива „пасионарни взривове”, само предполагайки, че те по някакъв начин могат да са свързани с особено космическо излъчване. Макар че с не по-малка вероятност сходното „излъчване” може да произхожда от дълбините на нашата планета или да носи някакъв друг, по-сложен и комплексен характер.

Тук важна е забелязаната връзка от Гумильов между нивото на „пасионарността” на човешките съобщества и характера на енерго-информационния обмен с окръжаващата среда - и техният общ интерес към създаването и възприемането на поетични произведения. Самото възникване и съществуване на феномена поезия в абсолютно различни и дори несвързани помежду си култури и цивилизации несъмнено сочи, че даденият феномен е необходим за нещо в тези култури и цивилизации, а следователно и за цялото човечество.

Ако се отчете, че нашето съзнание и нашият мозък работят в резонансен режим с окръжаващия ни свят, „настройват се” за него и тези настройки, по своята природа, оказва се, носят характер на „квантова свързаност” или „квантово смесване” (т.нар. хипотеза на Хамероф - Пенроуз, или „квантова теория на съзнанието”), може да се предположи, че всяко човешко творчество, включително поетичното, се осъществява в режим на „квантова свързаност” с някакви напълно обективно съществуващи енерго-информационни структури, които в различни ценностни системи носят различни имена.

Оттук вече пряко следва фактът, че хората (и поетите) в процеса на творчеството са способни да се свържат към структурите на различно “енерго-информационно ниво”. Възможно е именно с това обстоятелство да се обяснява несъмненият факт, че поезията на Пушкин се явява безусловен връх в руската поезия, в сравнение с която даже Лермонтов, Есенин, Тютчев и други „класици” се възприемат като феномени все пак от някакъв друг, малко по-малък мащаб.

За описанието на тази ситуация може да се приложи изнесената в заглавието метафора „седем небеса на руската поезия”(макар, разбира се да е възможно те въобще да не са седем, а, да кажем, девет).

И ако творчеството на Пушкин свързваме с висшето, „седмото” небе, то по този йерархичен принцип, навярно може да се построи цялата история с всички автори, писали някога стихове на руски език.

Разбира се, може да се възрази, че всички класификации от този род са изкуствени и субективни, че „няма приятели на вкус и цвят”. Но, ако това действително е така, то мястото на йерархията неизбежно трябва да бъде заето от синархия, онази „вселенска смазка”, в рамките на която Пушкин, Лермонтов, Есенин и Тютчев не само имат право, но и са длъжни да изтласкат от съзнанието на хората и учебните програми, разните „вредни съвети” на Григорий Остер, „абсурдните стихове” на Даниил Хармс и друга тем подобна „стихотворна продукция”.

Да, разбира се, във всичко са нужни мяра и смисъл. Да, в тази посока е необходима голяма, във всеки случай, по мое мнение - съвсем не безсмислена и безцелна работа.

В резултат на която, като частно следствие поезията на Олег Бородкин като цялостен феномен ще се окаже не тъй далече от максимума на своето пространство и време - Русия от края на XX и началото на XXI век.

В превода е запазена употребата на кавички от автора на статията.

——————————

в. „Завтра”, 29.05.2019 г.