О, ПРАВДО! ТИ СПИШ ЛИ?…
превод: Иванка Павлова
***
О, правдо! Ти спиш ли? Или си умряла?
Тоз мъж бе напълно достоен да носи
на своята шия верижка от злато,
но вместо това той виси на въжето.
А с ланец от злато е онзи, комуто
палачът би трябвало клупа дасложи.
О, правдо! Ти спиш ли? Или си умряла?
Салксентмартон, преди 10 март 1846 г.
В НАДКАРОЙ
7 септември 1846 г.
О, хора, тук ли сред стените
ще екнат силните слова
на Кьолчеи? Не се свените
местата святи да скверните -
посегнахте и на това.
Не се ли плашите, че може
да се надигне наскърбен
покойникът от свойто ложе
и длан мъртвешка с гняв да сложи
на гърлото ви някой ден!
Не, няма да напусне гроба,
но вярвам, в мрака на пръстта
ще мисли пак за вас без злоба,
ще лее сълзи, че сте роби,
че сте затънали в калта.
Какво покорство! Продължава
това умилкване и днес.
Лакеят само преуспява.
Лазете по корем тогава,
приели службата на пес.
Прати, о, боже, за награда
на жалкия илотски род
тиранин най-зъл! Нека страда,
такава участ му се пада -
камшик, окови и хомот!
Надкарой, 7 септември 1846 г.
ПРИЯТЕЛ МИ Е МЛАДОСТТА…
Приятел ми е младостта.
Когато дойде старостта,
отново с нея няма да се срещна,
знам,
ще си остана, господи, навеки
сам.
Ще ме напусне с младостта
завинаги и любовта.
Обикне ли ме някоя девойка
пак,
с очи напразно ще ми прави тайно
знак.
В гръдта ми няма да гори
омраза истинска дори.
Такъв човек не струва вече пукнат
грош -
студен и равнодушен, па макар
нелош.
Но остарея ли, дано
съм пак способен на едно:
според това какво си е заслужил
сам,
любов или омраза всекиму
да дам.
Пеща, януари 1847
В МИНАТА
Тук съм, долу, на хиляда йола
под земята,
гдето древна, вечна нощ владее
в тъмнината.
Боязливо лапичката бледа
в нейното лице сурово гледа,
както гълъбът орел.
На хиляда йола от цветята
слязох вече.
На хиляда йола! И от ада
надалече.
Или стигнах мястото проклето?
Дом на сатаната е, където
има злато и пари.
Дух на мината, могъщи кралю,
ще предложа
своето сърце срещу богатство
ще заложа.
Да се спогодим сега двамина -
слязох днес случайно в тая мина,
друг път тук не бих дошъл.
Но напразно чаках да излезе
сатаната.
Той не се показа, скрит остана
зад скалата.
И защо ли? Бе разбрал тогава,
че сърцето ми не се продава
и че се шегувам аз.
Не, сърцето ми не се продава,
без цена е.
Кралят на съкровищата даже
да го знае.
Братски ще го поделя с бедняка,
със бездомника и със сирака,
без пари ще им го дам.
Надбаня, 25 май 1847
МАЛКА КРЪЧМА КРАЙ СЕЛЦЕТО….
Малка кръчма край селцето…
Пътят води в Самош, гдето
момъкът би стигнал вече,
ако бе нощта далече.
Нощна доба наближава,
всичко живо се смълчава,
салът дреме над водата
до брега сред тъмнината.
Кръчмата покой не знае!
Цимбалистът се старае,
виковете на момците
разлюляват чак стените.
„Ой, кръчамрко, златно цвете,
и вино ни донесете,
старо да е като дядо,
лудо като либе младо!
Циганино, дърпай лъка,
да забравя всяка мъка.
До насита ще играя,
па и без петак накрая.”
Някой чука по стъклото:
„Шум не вдигайте, защото
господарят легна вече,
да ви известя, ми рече.”
„Него дявол да го вземе,
в ада ти иди без време!…
Друже, няма да престана
и без риза да остана.”
Някой чука пак: „Простете,
тихичко се веселете.
Бог ще види добрината.
Мама болна е, горката.”
Нито дума не отвръщат,
чашите с вино обръщат,
слагат край на веселбата
и си тръгват в тъмнината.
Ситмар, август 1847
ПОСТИГНАХ ВЕЧЕ ВСИЧКО ПОСТИЖИМО…
Постигнах вече всичко постижимо
и щастието ми е несравнимо.
Съпруга имам - млада, нежна, мила.
Душата - пеперуда лекокрила,
летейки сред цветята на мечтите,
сънуваше на своя блян чертите.
Съпругата ми е жена такава:
сестра на фея да е заслужава.
Съкровище най-драгоценно тя е.
Душата ми за друго не мечтае.
Не ми е нужна и надежда: няма
от днешната ми радост по-голяма.
Какво по-лесно? Да те изоставя,
синовната си грижа да забравя
и обичта към теб, родино мила,
сърцето като с остър нож ранила,
да сбирам даровете на съдбата,
да чакам бог да те спаси в бедата?
Родино, верен твоят син остава.
И минало, и бъдно заличава
на любовта морето завилняло,
но твоят свят олтар не би заляло.
Въздишам с теб като преди, когато
мечтаехме за време по-сърцато -
венеца ти от тръни то би снело,
закичило би с лаври твойто чело.
С теб плача за кървящите ти рани,
нанесени от свои и душмани.
С теб плача, ако мръзнеш и гладуваш
и глас на състрадание не чуваш.
С теб плача, че се изродиха даже
чедата ти, но бог да ги накаже!
Срамувам се, че днес си унижена,
че от света не си удостоена
дори и с поглед, а доскоро беше
над него господар и се боеше
тогава той от думата ти властна…
Обричам се на теб, земя нещастна!
Колто, октомври 1847
ШИЕШ, НО КАКВО, НЕ ЗНАЯ…
Шиеш, но какво, не зная.
Ризата ми ли? Добре е,
нищо, че е е протрила.
Знаме ни уший, съпруго мила!
От предчувствие сърцето
тръпне. Вижда бог в небето -
радост ме е осенила.
Знаме ни уший, съпруго мила!
Няма да е тъй довека,
а какво ще бъде, нека
в бой покаже бранна сила.
Знаме ни уший, съпруго мила!
Знам, висока е цената -
с кръв се плаща свободата,
с кръв, земята оросила.
Знаме ни уший, съпруго мила!
С влюбен поглед ще те гледа
даже близката победа,
ако ти си го ушила.
Знаме ни уший, съпруго мила!
Пеща, януари 1848
РАЗБУНИ СЕ МОРЕТО…
Разбуни се морето,
човешкото море:
реве, от гняв обзето,
земята и морето,
връхлита, без да спре.
О, музика бурлива!
О, танц необуздан!
Веселие опива
душата търпелива,
народа изтерзан.
С вълни като грамада
морето не една
душа запраща в ада -
строшена мачта пада,
раздират се платна.
Стихийо разлюляна,
в чиито дълбини
ври яростна закана,
към облаците пяна
високо изригни!
Впиши на небесата
поуката: макар
да плава над вълната
галерата, водата
е неин господар!
Пеща, 27-30 март 1848
БОЙНА ПЕСЕН
Зоват тръба и барабан.
Готов е воинът за бран.
Напред!
Куршум и сабя и сега
ни вдъхновяват в бой с врага.
Напред!
Развей се, флаг, да те съзре
отвред човешкото море.
Напред!
На теб блести като звезда
свещено слово: свобода.
Напред!
Унгарецът е смел, личи;
стои с врага очи в очи.
Напред!
Унгарецът е храбър в бой,
едно желаят бог и той.
Пред мен земята тъне в кръв,
другарят ми загина пръв.
Напред!
Знам, по-лош няма да съм аз,
ако за смърт удари час.
Напред!
Дори с отрязани ръце,
с пробито от куршум сърце,
напред!
Живота си да не щадим,
родината да защитим.
Напред!
Дебрецен, 8 декември 1848
