Робърт Бърнс

превод: Невена Стефанова

На Изток тримата крале,
кралете най-велики,
си дават клетва да умре
навеки Джон Ечмика.

Орач със плуг да разоре,
в пръстта да го натикат.
Нали се клели да умре?
Зариват Джон Ечмика.

Но идва Пролетта със дъжд
и слънце светлолико.
И - гледат всички - изведнъж
подава се Ечмика.

През Лятото, във пек и зной,
наточва остра пика,
и жилав, и голям на бой,
израства Джон Ечмика.

Но трезва Есен в кротък ред
товари все войника
и става жълтеникав,блед,
превива се Ечмика.

Угасва ясния му зрак,
загубва сили, здраве,
И - злостни - враговете пак
за бой се настървяват.

С наточен сърп като бръснач
нозете му отсичат
като измамник, изнудвач,
в количка го повличат.

Простират го по гръб и с прът
започват да налагат,
обесват го да го сушат
ужасните мъжаги.

Наливат в тъмен ров вода,
догоре чак, тогава
и Джон напъхват във рова
да плува, да се дави.

За следващите мъки пак
го хвърлят на земята
и за живот даде ли знак,
насам-натам го мятат.

На огън го варят в котел,
въртят го, мачкат, белят,
а мелничарят побеснял
с два камъка го мели.

Източват цялата му кръв,
наливат го в бинлика,
а който вкуси тая кръв,
от него радост блика.

Да, пийнеш ли веднъж, ти пак
би искал да опиташ,
че бе сърцат, че бе юнак,
да, славен бе Ечмика.

Отпий и тежката печал
веднага се забравя,
вдовишкото сърце дори
тъгата изоставя.

За него нека вдигнем тост -
в Шотландия велик е,
на всякоя трапеза гост
желан е Джон Ечмика.