Фернанду Песоа

превод: Виолета Бончева

КОГАТО ТЯ МИНАВА

Седейки до прозореца,
размътен от снега,
виждам през стъклата образа й,
който обожавам,
докато тя самотна дълго, дълго
преминава.

Върху ми
тъгата хвърля своето наметало -
една душа на този свят ще липсва,
но на небето ангелите
ще са повече с един.

Седейки до прозореца,
размътен от снега,
мисля си, че образа й ясно виждам.
Какво ли случва се сега,
когато
той от тук не преминава
дълго, дълго…

НЕ ИСКАМ РОЗИ, АКО ИМА РОЗИ

Не искам рози, ако има рози.
Обичам ги, когато
не мога да ги имам.
Какво ще правя с розите,
които някоя ръка ще обере?

Не обичам нощта,
ако зората
не я превръщаше в златисто синьо.
Това, което душата ми отблъсква,
е всъщност туй, което искам да е мое.

И защо?
Ако бих знаел и това,
не бих написал стихове,
с които да ви кажа,
че нямам отговор на моите въпроси,
а само моята душа несрета имам,
и студена.

ВЯТЪРЪТ, ВЯТЪРЪТ ВИСОК

Вятърът, високо горе в своята стихия,
ме кара да се чувствам по-самотен,
но аз не съжалявам, а всъщност той е,
който трябва да изпитва съжаление.

Това е звук абстрактен и неизмерим,
пристигащ от заобикалящия край
на този свят
и е дълбока неговата същност.

Говори ми
за несъществуващото в него
и как не е защита всяка добродетел,
и как най-добре е да си сам
сред тишина.

ТОВА

Казват,
че много претендирам
или лъжа, когато пиша.
Такова нещо няма.
Просто
преживявам всичко,
без да използвам струните
на моето сърце.
Това, което съм мечтал
или пък губил,
което идва бързо,
или във мен умира,
е като някакъв балкон,
с лице към друг балкон.
И всъщност туй е нещото,
което ме привлича.

И тъй аз пиша
по средата на нещата,
а не до моите нозе приведен.
Излизам вън от всякаква
обърканост,
за нещо притеснен,
което може би не съществува.

Да чувствам?!

Оставям на читателя да чувства.