Кунвар Нараен

превод: Сати Кумар и Григор Ленков

Небето е надвиснало като скала,
проядена тук-там със дупки от звездите.
Едно малко, разтупано сърце…

На пода - следи от прясна кръв.
Гората ме гледа, притиснала лице
о стъклата.
На очите ми - превръзката на мрака.
В коридора се бият котки.
От изток нахлу остър вятър,
всичко наоколо се разтърси.
Стените си отдъхнаха,
щом вятърът напусна къщата.
Облаците се извиват като змии,
догонват звездите и ги изяждат.

Блесна светкавица.

Хрясна гръм,
сякаш цяло море от стъкла се продъни
и се разсипаха раздробени върху планината.
Рукна дъжд.
Усетих инстинктивно,
че някой чука слабо на вратата
и нечий глас ме вика…

Мълчах.
Почукването се повтори
и потрети…
Някакъв неясен страх ме караше да не
отварям:
спотайването криеше известна сигурност.
Може би човекът отвън не беше лош,
но за мен той бе като тигър.
Лежах, без да дишам.
Непознатият стоеше под дъжда.
Неканен гост!
Дано се махне час по-скоро от вратата ми!

Сега вече всичко е спокойно -
и все пак нещо смущава сърцето ми.
Страх ме е от звяра в човешки образ…
Но всичко това може би има и друго
обяснение.
Може би този човек търсеше помощ…