Нареш Мехта

превод: Сати Кумар и Григор Ленков

ГРАДЪТ, ИЗМИТ ОТ ДЪЖД

Мъглива вечер,
дърветата са мокри и мълчат,
мълчи семейството на облаците.
Ах, облаците с цвят на пепел
след дъжда!
Прелива от трева полето.
Пътеката
по-тъничка от дъщеря на писар,
измокрена и мълчалива,
бавно по хълма се катери,
за да погледа залеза.
Синьо и мокро,
среброто на въздуха
проблясва над заоблените
върхове на къщите.
Светлините на пътя
потрепват като восъчно платно
от жълти ленти.
Над мокрите комини -
бавен дим.
Аромат на чай
и миризма на готвено.
Като инжекция е всяка чаша чай
за нервите ни, изтощени през деня.
Ще тръгне пак течението на живота,
замряло кратко поради дъжда.
Нощта надвесва мургавите си гърди
над този град, измит от дъжд.
Нощта е с цвят на пепел.
Над огъня в огнището
ще се разпукат
странните цветове на роти.
Дъждът е налепил афиши
върху стените.
Утринното слънце ще ги изсуши.
Градът, измит от дъжд,
за слънце ще се моли
цяла нощ.

—————–

*Роти - индийско национално ястие от тесто, което се изпича в тава на фигури, обикновено кръгли.

ТУК НЯКЪДЕ

Тук някъде залезе слънцето.
Кравите се връщат от гората
и вдигат розов прах.
Мъката, написана от ралото
в браздите,
ще остане там,
дордето се превърне в жито.
Лъчите,
залезли току-що зад хълма,
са дали своето чирикане
на спускащия се по склоновете въздух;
сърцето ми е взело сила
от слънцето и светлината -
непробиваемо за остриетата на мрака.
А тъмнината слиза над града
и като спомените за добър приятел
расте, расте…
И мие своето лице в басейните.

Тук някъде залезе слънцето.

ВОДАТА НА ВРЕМЕТО

Нека да увековечим това езеро
не чрез докосване
и не седейки на брега,
но, оглеждайки се в неговото огледало,
да отдадем себе си
на водата,
която е всъщност време.

ПРИЯТЕЛ СЪМ НА ТОЯ ДЕН

Приятел съм
на тоя ден с обидено лице
и му говоря искрено.
В светлината му
скромните палми получиха
цвят и кора.
Крехката есен им даде златна корона.
Нивите опустяха.
Дните на осуетените ни срещи
разцъфнаха в пъпките на розата.
Този ден се изкъпа
в млечнобяла река.
Той е празник и тръгване.
Но вие не дочакахте
сезона на цъфтенето -
потънали в съмнения,
отпуснали ръце,
убихте действието.
Вие, които гонехте деня
и скрития му смисъл -
елате, о нещастни,
вземете скромност от бамбуковия цвят!
Търсете този ден,
на запад го причаквайте,
не го оставяйте да си отиде
обиден, пренебрегнат, изоставен!
Този ден се окъпа
в млечнобяла река.
Приемете го,
молете го:
О, бял ден, върни се!
Освети ни!
Научи нас, които творим и сме остри
като тревата,
научи ни на скромност от нея!
Измий със слънце
тъмнината на нашите чела!

Елате да приемем скромността на
тревата.
О, бял ден, с лице на притихнало
езеро,
ние сме твои приятели…