ВНЕЗАПНОСТ
превод: Сати Кумар и Любен Любенов
ВНЕЗАПНОСТ
Никъде
нищо не се е случило.
Нито някой дойде, нито друг си отиде.
Нито нещо намерих, нито нещо загубих.
Нито виках.
Нито някой ми подаде ръка.
Но в сърцето ми мълнии бляскат.
Буря бушува.
Скали се разпукват.
Планини се рушат.
Всичко е потънало
в синьото небе.
Под капките на фонтана,
който бликва внезапно,
наведох глава.
и учуден видях:
едно стихотворение
иде на пръсти.
НЕПОДВИЖНОСТ
Разлюлявайки случайно
малкия басейн,
източният вятър си отиде.
И не се върна.
Аз имам малък въпрос към вятъра.
Басейнът
беше безпомощен в своята неподвижност,
но ти, ветре,
също ли беше безпомощен в свойто
движение?
ОТСЪСТВАЩО СЪРЦЕ
В мига на заминаването
не спирай ти, отсъстващо сърце,
върви!
Пътищата са опожарени,
не е лесно да се върви!
Но можеш ли
ти да бездействуваш?
Не се глези като дете,
о, страхливо сърце:
върви, върви -
мигът на заминаването е дошъл,
надвий ти свойта слабост
и нека твоите удари усилват
крачките ми.
Не спирай ти! Върви!
На двора сутринта видях
разпръснати листата на дървото,
обрулени от бурята.
До вечерта те пожълтяха.
Върви сега напред,
лишавай се от миговете на доволството.
Не спира вятърът - защо ти спираш?
От теб ще цъфнат някой ден цветя.
Върви!
Мигът на заминаването е дошъл!
НЕСПОКОЙСТВИЕТО ДА ДАВАШ
Аз много искам нещо да ти дам
и знам: не го ли сторя,
любовта ми ще бъде гердан без
мъниста,
конец без гердан.
Но какво да ти дам?
Нещо, което наистина е мое,
с което да се гордея.
Нещо, което, на теб подарено,
да бъде наистина твое.
Душата, тялото, благата, знанията -
нищо не е мое.
Ако бог ми е дал душата,
родителите са ми дали тялото.
Обществото ми е дало благата,
учителите - знанията,
усилието да творя - поетите,
усмивката - приятелите,
мъката - враговете.
Какво друго е мое?
Докато сам не мога да създавам нищо,
докато себе си не съм създал,
дотогава мисли,
че само неспокойствието да даваш
е истинското нещо,
което можеш да дадеш.
БЕЗ ТЯЛО
Тая вечер, когато се прибрах у дома,
ми се случи нещо съвсем неочаквано -
никой не ми обърна внимание:
жена ми не ми поднесе чай,
децата не влязоха да ме целунат,
прислужникът не спря да мете
пътеката в двора,
сякаш не съществувах съвсем;
дали така беше наистина?
И тогава внезапно аз се запитах:
къде ли е моето тяло?
Исках да включа приемника - нямах
ръце,
исках да разговарям - нямах уста,
виждах - но нямах очи,
мислех - но нямах глава.
Но как съм се върнал в къщи?
Едва тогава се досетих:
оставил съм главата си в кантората,
ръцете - вкопчени в дръжката на
автобуса,
очите - вероятно в папките,
устата - залепена за телефонната
слушалка,
краката - на опашката в магазина,
навярно затова без тяло съм се върнал.
Представа за живот без тяло
са имали древните индийски мъдреци,
но тя дали е включвала умората,
която ми тежи сега, когато съм без
тяло?
ДВОЙНИК
Аз си имам двойник.
Макар, че тялото ми е едно,
съм раздвоен:
моят двойник
е в стомаха ми,
когато при звъна на шефа
сядам или ставам във кантората;
моят двойник
свири с флейта на брега,
когато късат моите книжа в кантората
/тогава снимката на моя двойник се
печата на първа страница/.
Но вечер, когато се прибирам, увиснал
на стъпалото на автобуса,
моят двойник се разхожда в
Моголската градина
под ръка със лунните лъчи.
Когато чакам на опашка за лекарство
на детето си,
моят двойник получава на рецитала си
цветя.
И аз, измъчен от това,
на двойника си казвам често:
-Не е, мой братко, правилно така -
не могат да стоят две саби в една
ножница.
А той ми отговаря със усмивка:
- Но всички слагат две писалки в
един джоб.
Тогава казвам:
- Бягай! Остави ме сам!
Бъди писалка само!
Във моето видимо тяло
има две същества:
едното - Аз,
останалото - моят двойник.
Аз съм обикновен чиновник,
а двойникът ми -
гений.
