Рагувир Сахаи

превод: Сати Кумар и Любен Любенов

ЕДНА ЗРЯЛА ИНДИЙСКА ДУША

Един ден в болницата
с плачещи деца
внезапно се усетих остарял.
Без шапка, без сако,
пораснах в студ и пек.
Допрете с пръст
ребрата ми
и моя страх от богаташките деца!
И ето ме:
един човек
със осемдесетте си бели косъма,
с недосънуваните свои сънища.
Аз ще остана в Министерския съвет
на неразбираемите старци,
за да кажа нещо страшно,
и ще седна.
……………………………………………..
През отворения прозорец
влиза споменът за майка ми
и аз за миг не мога да повярвам
на това, което виждам вън.
О, майко, колко късно ти дойде!
Това, което зная днес,
преди на всички бе известно.
Със бащината си любов
аз ще обичам своите деца,
които в следващия век
навярно ще умират другояче,
защото лекарят, когото не убих,
ще продължи да търси нови начини
за умъртвяване на хората.
………………………………………………….
Репресиите
ще станат модни в идните години.
След двадесет години аз случайно
ще кажа пак това, което
бе истината за изминалите двадесет.
Върнете ме в деня, когато казах:
затваряйте езика си във църквите!
Прилича всяка криза в Индия на
крава.
Не дискутира никога навреме тоя,
който иска
да завладее някой ден страната.
Той мие зъбите си, за да се усмихва.
Зад нас са вече двадесет години
и сънищата свършиха незабелязано.
И най-подир, когато разбера,
че цели двадесет години
съм мамен бил от другите,
те ще поискат пак да им повярвам.
……………………………………………………
В Съвета ще поиска невинният министър-
председател:
„Кажете всичко - нека осъдим
виновните!”
И всички: „Да, да, вярно! Да, точно
тъй!” - ще викнат,
сдружили се да скрият вината на
виновния.
И тая група колкото е по-голяма,
толкова по-бързо ще изяде страната.
Когато остарее най-силният ръководител,
ще се върти край него един старец
по-малък от него,
защото може да издъхне всеки миг
по-възрастният старец и той да вземе
неговото място.

СЛЪНЦЕТО

Гледам
оставените на прозореца вази с цветя,
протегнати към слънцето.
Врабчето, както всяка година,
носи сламки под стряхата,
макар че гнездото не е същото
и стряхата не е същата,
и вазите не са същите,
и прозорците не са същите…
Колко вярно познавам слънцето!
Как съвършени са тия рози -
толкова са напъпили,
че сякаш ей сега ще се пръснат.
И в безплътния въздух
те, от риска да се разпукнат, изглеждат
по-красиви.
Слънцето притегля към себе си
тия протегнати към него цветя.
Врабчето отлетя за нова сламка.
В люлката на въздуха
се люлеят току-що цъфнали рози.
И иде лятото,
макар много дни да остават до него.
Колко вярно познавам слънцето!
Много приказки има за гнездото и за
врабчето
и други - за миналата година,
и трети - за по-миналата…
Чувствам аромат -
не аромат, а слънцето,
не слънцето, а споменът,
не споменът, а топлината
и може би не топлината,
а самото познание…
Само лек въздух и огромно небе,
и то е синьо; не се вижда
нито един облак.
Само лек въздух и светлина.
И това слънце,
което веднъж съм познал,
изпълва цялото небе.
И в стаята ми има
слънце, лек въздух и пролет.

ТВОРЯЩО ДЪРВО

Вижте дървото: то прави нещо.
Книжен е тоя поет, който казва, че
листите капят;
Дървото твори своя образ, когато
листите капят.
То знае добре формата на своето
въображение,
която ще бъде отпечатана
на шумния път.
И дървото не се интересува от това
какво ще направи вятърът с фигурите
на листата.