Кедарнат Синг

превод: Сати Кумар и Любен Любенов

СВЕТЛИНАТА И АЗ

В светлината плуват дървета,
пътища,
завои
и дълбоко някъде се сливат.
В мълчалив,
неразбираем ритъм -
мракът,
миналото,
мирисът,
шумът на листата.
И се разделям с всички тях.
Намирам се зад съществуването си
в безброй от чужди съществования;
и лежа в очакване
върху синия наклон на небесата
под звездите
разпилян
и буден.
Не слушайте, не слушайте
проникващите ми далече думи -
понесени
без път и без значение,
над гладка езерна повърхност.
аз сякаш съм изпил
реката от звезди,
шумяща и безкрайна.
Аз бягам,
вдигнал мълчаливо
едно изтръгнато дърво
на раменете си.
С петте си пръста
държа реката като клон.
Завръзвайте, завръзвайте
откъсналите се
и плуващи със мене
къщи, улици, села…
Кой знае
на кой връх
ще ме издигне
и ще ме захвърли
като празна лодка
безкрайното течение
на разтопените звезди.

ПРОЦЕС

Когато като въздуха
минавам сред пейзажите
самотен,
тогава можете за миг
навсякъде да ме съзрете:
по всичките посоки,
на всеки ъгъл,
във всеки чуждоезичен речник…
Но когато
съм никъде,
опитвам се да бъда някъде.
И на познатата
насрещна тълпа
хвърлям край въздуха
един въпрос
и почвам да се смея.
Тогава аз
не знам защо,
усещам
как в тъмнината на думите без ехо
участвувам в един невидим
процес на смяна на значенията.
И в тоя миг
дръвчета, хора,
лебеди и бъдеще -
и всичките неща - се смесват помежду си:
корени със светлина,
светлина със аромат,
аромат със мисъл,
мисъл със спомени,
спомени с цветя…
И аз понасям мълчаливо
цялото това размесване
и, крачейки по пътя,
се прегърбвам
да вдигна една дума -
но откъсвам роза.

НЕКА ДА ОТВОРЯ ТОЯ ДЕН

Нека да отворя тоя ден,
от някого на стълбите оставен,
жълт,
пресен
и подобен на чуждо запечатано писмо
във утринната трептелива светлина;
дано не го отминем
непрочетен
подобно на безпътна съвест.
Нека да отворя тоя ден,
оставен като златно писмо пред вратата ми.
Но ето че един въпрос
възпира моята ръка
да го отвори.
Кой знае там какво ли е написано?
Дали не е писмо до някой друг,
оставено пред моята врата?
Не е написано на него
ни името ми, ни адреса ми.
Ръцете ми, отваряли врати,
посоки,
хоризонти,н
не знам защо треперят,
като отварят жълтото писмо
с клеймото на лъчите.

ВИКЪТ НА НЕВИДИМИЯ

Макар че днес съм нищо,
аз утре ще порасна
в дърво, листенце, птица, цвят, трева,
пшеничен клас - до днес съм още нищо.
Аз утре ще порасна,
преди да съм изгрял
над твоята врата
или над пътя,
или над пусто място,
или над изоставен бряг.
Е, чуйте,
аз съм семе
на още непробуден ден
и тоя ден във сблъскването с вас
е повален от вашите юмруци.
И го видях
в проглеждащо око,
в пустееща гора,
сред планини,
върху скали,
върху мостове…
Видях го там.
Аз утре ще порасна.
Днес ми е все едно
дали ме търсите.
Аз може в утрото
да влезна през прозореца ви
като внезапен лъч;а
аз може като буря
да ви накарам да треперите;
аз може като цвете
във вашата градина да поникна.
Днес аз съм семе на заченат век,
на всичко непознато и познато;
днес искам целия свят аз да бъда,
преди да съм изгрял пред вашите врати.
И да ме гледате, и да не ме поглеждате,
аз утре ще порасна.