ЗА МОМИЧЕНЦЕТО, КОЕТО НЕ ИСКАШЕ ДА ЯДЕ

Сергей Михалков

превод: Атанас Звездинов

ЗА МОМИЧЕНЦЕТО,
КОЕТО НЕ ИСКАШЕ ДА ЯДЕ

Юля не се храни,
яростно се брани.
- Юленце, яйцето яж!
- Как да събера кураж?
- Ето сандвич със салам.
Стиска устни тя: „Не ям”.
- Супа?
- Не…
- Пържола?
- Не…
- Да обядваше поне?
- Юля, да не ти е зле?
„Никак”! - вири тя носле.
- Внучко, стига устни стиска,
залък да преглътнеш искам.
- Юля, ти ни пожали…
- Бабо, казах ти, нали?
Мама..Баба…В сълзи. ..Ах!
Юля се топи пред тях.
Детски лекар иде в миг:
Глеб Сергеевич Страшник.
Гледа строго и сърдито:
- Как е Юля с апетита?
Виждам, не е болна тя.-
диагноза завъртя.-
Рече: - Слушай, хубавице,
хранят се
и звяр и птица.
Гледай - зайчета и котки
всички те се хранят кротко.
Конят хрупа си овес.
Глозга кокъл всеки пес.
А врабците пък кълват
зрънце, гдето го съзрат.
Погледни: И чичо Слон
плодове яде с вагон.
Благ за Мечо е медът.
Хапва сладко всеки кърт.
Шимпанзето е с банан.
Търси жълъди глиган.
Птицата лови мушички.
Мишките
обичат всичко.
Тръгна лекарят умник
Глеб Сергеевич Страшник.
И тогава Юля рече:
- Мамо, ще се храня вече.


МИЛИЧЪК

Сам не знам защо го правя -
възрастните нагрубявам.
Татко каже:
- Я, юначе,
ти вратата притвори!
Аз отвръщам му обаче:
-Няма! Друг си намери.
Мама каже на обяда:
- Хляба, миличък, подай!
- Как не виждаш, че съм гладен.-
й отвръщам. - Ти го дай.
Много си обичам баба,
но я хокам, без да трябва.
Дядо просто обожавам,
ала пак му възразявам…
Сам не зная що да правя -
възрастните нагрубявам.
А те:
- Гълъбченце, сине,
супичката ще изстине…
А те:
- Миличко синче,
да ти сложим ли парче?
А те:
- Внуче, полегни,
мъничък си, почини…
Аз такова обръщение
ненавиждам, не търпя,
груб съм, да, от възмущение
и цял вътрешно кипя.

Сам не зная що да правя -
възрастните нагрубявам.

И не искам да се браня,
че съм невежлив навред.
Но защо такъв съм станал,
да се питат по-напред.


СИПКА

Да имам исках птичка,
събрах си и пари.
И на пазара, ето
аз купих я дори.

Тя в клетката стоеше,
кълвеше си зрънца
и като сред гората
си пускаше гласа.

И идваха децата
да видят сипка тук.
Желаеше я всеки,
но нямаше я друг.

За сипката се грижех,
при толкова неща.
След седмица ли, две ли,
омръзна ми и тя.

Веднъж на излет тръгнах,
останах трети ден
и сипката ми вкъщи
скучаеше без мен.

Когато от полето
се върнах у дома,
нещастната ми птичка
бе гладна и сама.

От смърт да я избавя,
я пуснах - отлетя.
Оставих я на воля,
че жива бе и тя.

Ей, кученце ми дават
за моя ден рожден.
Но казвам им: „Не бива!
Не е сега за мен.”


РАЗХОДКА

Край реката във време ясно
тръгнахме в неделен ден,
но оказа се, че място
да намериш е проблем.

Тук седят, и там седят,
и пекат се и ядат -
всеки пробва си вкуса,
и големи и деца.

Минахме покрай брега
и останахме в кръга.

На полянката ни светла -
куп консерви и шишета
и като че ли за зло,
даже счупено стъкло.

Продължихме по брега,
спряхме другаде сега.

Но и тук до нас седяха:
също пиеха, ядяха,
що можаха - изгориха,
после се отдалечиха.

Ний отминахме, но ето -
Дима викна: - Хей, момчета,
кътче хубаво видях.
Има изворна вода.
Чуден вид.
Прекрасен плаж.
Смъквай всичкия багаж!

Къпахме се,
загоряхме,
огън палихме,
играхме -
веселихме се, ех, как!
После - квас,
консерви пресни,
пяхме най-различни песни…
После - тръгнахме все пак.

И полянката остана
с огън, вече догорял,
с пукнати бутилки само,
с хляб, втвърдил се като камък -
от боклука с хребет цял.

Тук дойдохме в понеделник
да отдъхнем някой час,
беше -мръсно безпределно -
място нямаше за нас.


КАК СТАРЕЦЪТ ПРОДАВАШЕ КРАВА

Старик на пазара продаваше крава.
Цената й никой не щеше да дава.
Макар на мнозина да трябваше тя,
навярно видът й не беше за тях.

- Ти би ли ни кравата своя продал?
- Нали от сред нощ затова съм стоял.
- Не искаш ли много? Цената мери.
- Не, толкова струва. Не трупам пари.
- Изглежда болнава и мършава. Да?
- Болнава е, няма да крия. Беда!
- А мляко доил ли си, или не си?
- За млякото хич и недей я търси.

Цял ден на пазара старика виси -
С цената му никой не се съгласи.
Накрая хлапак съжали го така:
- Бащице, за туй трябва лека ръка.
Пусни ме за малко до кравата ти,
дано търговията се завърти.

И идва клиент, натежал от пари,
и ето с хлапака се той пазари:
- Продаваш ли кравата?
- Ако платиш. -
Не крава, съкровище цяло е, виж!
-Така ли? Болнава я гледам на вид?
- Охранена не е, но мляко върви.
- А много ли мляко от нея доиш?
- За ден не ще смогнеш, ще се умориш.

Старикът към кравата гледа в захлас:
„Защо ли, Буренка, продавам те аз?
Не ще те продам - я поглежда смутен -
Та точно такава си нужна на мен!”


МОЕТО КУЧЕНЦЕ

Без крака останах днес -
кученцето ми без вест
се загуби. Час ли, два,
виках, чаках… Затова
и урока не научих.
Хапнах ли? Едва - едва.

Сутринта,
но много рано,
то се спусна от дивана.

Почна в стаята да тича,
с лая си събуди всички.

И отви ме за начало -
смъкна мойто одеало.

Във килера ни надзърна
и гърнето с мед обърна.

Татковия лист изцапа,
падна от корниз висок.
Във лепило цопна с лапа
и изчезна
вън със скок.

Дали някой го отвлече
и го върза с яка връв,
с ново име го нарече -
радостен
с пазач такъв?

Може би в гората дива
спи под шипката бодлива,
или мокър
вир вода
стряха търси под дъжда?

Знаех ли какво да правя?
- Чакай! -
каза мама. Да.

Колко часа аз тъгувах,
книжчица не взех в ръка,
нищичко не нарисувах,
чаках, чаках, ей така.

В миг
невиждан, страшен звяр
си отвори, с крак макар,
радостно прескочи прага…
Кой бе?
Не познах веднага.

- Как така,
ще ме запиташ -
кучето си не позна?

- Бе с отекъл нос, очите -
скрити, сгърчена страна,
на опашката - пчела,
впила се като игла.
Мама рече: - Затвори!
Рой ще долети дори.

Забинтовано,
увито,
кученцето ми лежи
и опашката върти то,
но покрита я държи.

Лек не търся - ето на -
Аз лекувам го сама.


ЗА КАКВО НЕ ЗНАЕ АЕРОФЛОТ…

Живееше на аеродрума
перн?т и дребничък бедняк -
и грохота моторен, шумен
не беше за Врабеца враг.

Той самолетите по график
посрещаше един след друг,
летците знаеше по нрави,
а пък моторите - по звук.

Подскачаше по всяка писта
след корабите със криле,
съдба по-друга и не искал,
аеродрумният Врабец.

Живееше във свят привичен,
дордето мисъл го смути -
с „ТУ-104″, със всички,
намисли той да полети!

Бе рейс обикновен, но ето -
за Кайро с другите летя
незрим, осемдесет и трети
невидим пътник между тях.

Той без билети и без визи
света обиколи голям
и без дори във спор да влиза
с гранични власти тук и там.

Да скиташ е така приятно!
Москва - Париж - Бомбай… А днес
Москва - Варшава и обратно -
лети щастливият Врабец.

Не го обслужват стюардеси,
не му се води и багаж,
теглото му е неизвестно
за най-добрия екипаж.


ЧУДО

Татко, мама, брат ми, аз -
сме семейството у нас.
Брат ми двайсет е години,
а е дядо ненадминат.
Татко бръснат е и млад,
а пък брат ми е брадат.
Не с каква да е брадичка,
а с такава е брада,
че тя гребените, всички,
все ги чупи. Ами да.
Татко все ще се подстриже,
няма брат ми тези грижи.
От косата не личи образ,
само нос стърчи.
Татко моли, мама моли:
- Федя, я се засрами.
Туй прическа ли е, що ли?
Подстрижи се. Обръсни.
Той сумти и не отвръща
и, признавам, няма как,
пред очите ми във къщи
се превърна на дивак.
Изведнъж се случи чудо:
в къщата яви се… Люда.
Гледам - брат ми стана друг.
Той подстрига се, обръсна,
на брадатите напук.
Ножички за нокти вади,
панталона вечер глади -
вместо в джинси, е в костюм…
Въобще, дойде му ум.

- Ей, старик!- аз брат ми ковнах,-
май че Люда е виновна?
Той с усмивка на уста
нито казва „не”, ни „да”.
Но без труд особен всеки
тайната му разгада.