Антонин Сова

превод: Атанас Звездинов

СЛЪНЦЕТО СТРУНИ ОПЪВА

Ден за мечти е пред пролет,
празник в април е тепърва,
до хоризонта охолен
слънцето струни опъва.

Вървим в подвижни посоки,
над нас скалите се спущат,
в сенките влажни, дълбоки
се аромати пробуждат.

Още цветята ги няма -
мъхове само предишни,
буки наоколо само
сънни стоят, неподвижни.

Реката пролетта сепва,
в слънчев ден с хладност я спъва,
музика няма и все пак
слънцето струни опъва.

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЩЕ СЕ ВЪРНЕМ

Още веднъж ще се върнем замислени, там където буйно
цветето ухаеше така, че ни отби от пътя, когато със здрачно сребро
над потоците течеше вечерта. Още веднъж ще се върнем,
където слушахме песента от прозорците, които гледаха към
смълчаните градини.

И още ще изнамерим една пътека и една дъбрава в планините
така ясни през цялата есен, в такова преливане на цветове,
след разбитите акорди на ехото, след тихите му и гъвкави стъпки
ще търсим дали тайно е оставило следи.

Душата, в която са се врязали спомени, ще излее в тревите
толкова лирика, ронеща се на смолисти капки,
тъмно ще изкъпе в есенното слънце своите клони високи,
ще протегне стройното си стъбло през здрачината в отминаващите облаци.
всичко това в един миг на смрачената пътека
и в часа на залеза, която така ще огради бедното клето сърце.

В НЕБЕТО НА ДЕЦАТА

В небето детско встъпвам с радост, там
без бог и без светци е всичко свято.
И неразумното дори там свети знам
и хрумвания бродят непознато.

Игри възгруби, буйнички игри -
души със сенки слънчеви танцуват
и като вас и аз съм чист дори,
деца, че ваш другар съм ми се струва.

Нали доброто, дето наследих
от майка и земя, ваш свят това е
и скръб и мъдрост, всичко дето пих,
в сърцето ми с небето ви ухае…

СВЕТЛА НОЩ

Заспива селото, нощта искряща бди
и стрехи и дървета посребрила.
В мегдана с кръчмата прозорчета реди,
във всеки дом покоя светъл скрила.

Разлайва кучето, цял месецът изгрял,
пронизал лес и дол със светлината бяла.
Днес всеки шепот звук е някак си прелял,
по-благ от среща, влюбени събрала.

Над кладенеца вече не ехти
ведрото, пълно с нощ и то е тука.
Смачкана роза на моминска гръд дъхти
със пламъка на първата целувка.

СИЛАТА НА СЛУЧАЙНАТА ДУМА

Случайна дума те затрогва -
с какво ли, простичка съвсем е.
Като елха детето, смогва
с блаженство дъх да ти отнеме.

Не знаеш сам коя обаче
тъй силно ти е повлияла.
Над твоя дом, над гроба майчин,
със своя звук е засияла.

Тя с нещо милва, утешава,
към близките така те носи:
Там в чудна вечер си тогава,
а в гробищата цъфват рози.

УТРИННА ПЕСЕН

Висяха неподвижно чучулиги
високо в синевата на небето
и в тишината там,
между Бога и човека
за полските цветя редяха песни.

Брезите и прекрасните иглики,
посевите, пръстта, житата ранни,
ги слушаха, дори и всеки камък -
и беше толкоз тихо.
В тях вслушваха се и петите детски,
които боси стъпваха в росата -
в пътечка, сякаш водеща към рая.

Пробудени едва, цветята росни
се питаха в полето удивени
къде и кой за тях запял е песни
тъй рано, тъй прекрасно рано.

РАКОВИНА

Олющена и стара раковина
открих, потънала под прашен плащ.
Но всеки шип и ръб видях блестящ,
когато пурпур плъзна се по скрина.

Допрях ухо… Веднага шепот таен
повя от нея, сякаш бликна страх -
сърце ли има в нея не разбрах,
та с волна страст оттам гърми кръвта й!

Щастлив съм винаги, когато като призрак
туй Нищо, дето нейде там го има,
да ми нашепва доверчиво иска.

И често, често се учудвам сам
как мъртвата ми шепне раковина,
а цял Светът е срещу мене ням!

ЦВЕТЪТ НА НАРЦИСА

Копнееш нейде нощем ти,
а нарцисът край мен дъхти.

Обичам неговия дъх -
над всичките цветя е връх.

И сякаш в неговия сняг
теб виждам въплътена пак.

От него твоят аромат
навярно прави ме крилат.

Копнееш нейде нощем ти,
а нарцисът край мен дъхти.

СТАРАТА ВИОЛА

Твоите звуци в сърцето си нося,
стара виоло, от всичко по-мила -
те са изпълнени с нежност и сила,
с блян и със страх твоят свят ме докосва.

Твойто дърво от гори е вековни -
бликал живот под кората му стара,
светела нощем прозирната пара,
пели щурци сред тревите гальовни.

Расло дървото ти с изгреви росни,
с цвят орхидеен и с мириси трайни,
с танци на вили, с хората им тайни.

Ето, сега, щом лъкът те докосне,
спомени твойта душа възкресяват
и ни със звучна омая даряват…

ПЕСЕН

Песента ефирна, лека
е като планински ручей -
няма време за утеха -
скърби тя не ще получи.

Безнадежност не ще викне
и със злоба не ще блесне.
Тя като дъга ще бликне
и така и ще изчезне.

СТРОФИ

Някога си умирах от копнеж моята песен да озвучи сънните долини,
полетът с висотата на орлите и привечерта да гасне в колибите,
където детето и жената и мъжът да чувстват в нея кипналия живот
на дни особени, които биха могли да сътворят острови на най-блажените.

В моята песен обаче, в най-ниските струни на болката зазвучаха
такива бури, че съществата долу трепереха от скръб като ранени животни.
И никога вече за танц и за радост не докоснах най-високата струна.
Пеех само на този, който беше дошъл от самотата на сънищата, само на него.

Благодарен съм, че не дойдоха да боготворят това, което пеех.
Благодарен съм, че съм далече от всичко. Моите градини останаха затворени
и цветята неоткъснати и поляните нестъпкани,
винаги свежи, винаги с ясно и есенно, високо, светло небе.

РОМАНС ЗА ЖЕНИТЕ

Свиреха с лъкове тънки брезите,
с ветрите пролетни бяха повити.

Гледахме отстрани - по склона светъл
бавно се спускаха жени с венчета.

Сякаш танцуваха в тревите росни,
вечерта бързаше да ги докосне.

По гласовете кои са не питахме,
пъпките вехнеха вече в косите им.

Тъй лекомислено бяха понесени,
днеска ги вече погребвахме весело -

през пропастта прелетяха, танцуваха,
викове техни наивни се чуваха.

Ние отчаяно гледахме бездната,
гдето корали от смях техен чезнеха,

стремглаво падахме в тъжно мълчание,
в свят страх, в загадки на отчаяние.

ПОДАВАНЕ

На нощи цветни
над нас дъх висне…
Брезите шепнат:
Сами, сами сме…

Ръката дай си…
Да тръгнем слети…
Виж месец майски
как дивно свети…

Гробар съм сладък
на всичко старо…
Чрез теб нататък
откупвам вяра…

Сладък! Предал се -
вярно и нямо…
Води ме, цял съм -
За тебе само…

За теб, разбрала
смисли незнайни,
в гробове брала
моите тайни…

Нали погребваш,
да възкресяваш…
За теб, зачевна,
че празник ставаш…

РОЗА В БЕЗЗВЕЗДНАТА НОЩ

Роза внезапно нощта ми отвори,
нощта която без звезди беше.
Луд ароматът й, тъй ми се стори,
в нея заключен болеше.

Щом е беззвездна нощта и когато
силно на роза дъхът се усеща,
не е то роза, това е жената,
взела те мило в прегръдка гореща.

Как тук блуждае, как чака красива
жената, както с душа тъй и с тяло,
с незнайна скръб пропита изцяло,
като балсам се в сърцето ти влива.

Не бях я зърнал, ала ме учуди,
Не бях я чул, но слухът ми я хвана
в ручейчето от светлина ранна
тъкмо когато денят се пробуди.

СМЕТАНОВИЯТ КВАРТЕТ „ИЗ МОЯ ЖИВОТ”

І.
Като опиянен от залата концертна
се клатушках сред тълпата…
Седалки тракаха и в меко синьо
гаснеха лампи. Разни аромати -
парфюми в множеството като зверчета
от шаловете дамски изпълзяха…
И с пицикато мамеше цигулка
от залата, където репетират,
под пръстите на цигулар изкусен,
избухна ръкопляскане за него,
смях приглушен потрепна, портиер
с разсъхнат глас се смеси с глас девичи
и шумната навалица изпълни
внезапно стълбищата, заглушени
с килимите…
Нощта бе ясна.
В лицето дъхна ледено небето
и синкаво проблясващия сняг.
От стълбищата все така течеше
надолу столичната шарения
и кочияши блъскаха вратите
и конски тропот чезнеше далече
из улиците с мътното си ехо.

ІІ.
Ех, този удивителен квартет,
вълнение вълшебно на душата,
към храбра бодрост вдигащ съществото!
Дъхът му силен още с мен върви: -
жар, бурна младост, хумор, меланхолия,
копнежи бременни, ведно със мъки,
мечти младежки - крайностни и меки,
лъстиви множество от нежни думи,
разкоши тихи и пак груби бури
акордите в душата ми простират.
И пак- този завършващ с ужас тон,
сякаш останал да звучи в безкрая!…
…………………………………………

ІІІ.
Животът спря, безропотно подвластен,
щом се заслуша само в този тон висок,
когато без приятели той беше, не чуващ
на оркестъра гърмежа, дори земята
ако се срутеше със трясък
той не би я чул - на собствените си ръце свирнята,
когато носеше се светлината над публиката удивена,
за ръкопляскането глух и за брътвежа,
следеше разумът му сякаш болен
и диригентската му палка такта
на свирещия тъй голям оркестър,
следвайки живо немите движения
в представите на многолики звуци,
замрял във мъртва, неподвижна тишина…

ІV.
Маестро, о, Маестро, твоята поема,
с която по големите пазари
търгуваме с културата, тя още
за съжаление, все още не е цяла -
във нея липсва твоят сетен вик -
вик на човека, който в тъмнината
се бори с грозната си своя болка
и конвулсивно образуването хваща -
лови моменти в празнината глуха
и светлинките в мозъка бездънен,
напипва тоновете, ала те внезапно
като подигравателни слуги
ще окрадат двореца и ще го запалят,
оставили в упадък господаря,
в несвяст на пода в него да лежи…

Маестро, в твойте стихове безсмъртни
го няма присмеха на никаквеца жалък,
на тези псета, дето с глупост и простащина те хапят,
злосторно обявили твойта немощ
и в тях го няма укора на тези,
посрещнали те в Гьотеборг с обиди.
Маестро, в твойте стихове безсмъртни,
твоят ужасен край, челото ти, което
се блъска страшно в лудничната мрежа,
този горчив завършек още липсва,
това там липсва, липсва там, маестро,
Маестро мой, прости ми, ала липсва…

ТИХО ЩАСТИЕ

Беше слънчев ден. Цъфтеше
вред полето покрай мене.
Светло и в душата беше,
чувах на тих глас шептене.

Чувствах топлина в гърдите,
както сред тревите бива
и душата ми да литва
и да пее птица дивна!

Тихо щастие усещах!
Легнах под зелена вейка.
Как цъфтеше всяко нещо
гледах и ми беше леко.

Чист съм като горски извор,
в който и сърните пият,
който на кълвач е избор,
когото тръстики крият.

Тихо щастие, връхлита
Като летен гръм внезапно,
за любов сърцето пита
и разцъфва благодатно.

И да дойдеш в тъмна дреха,
твойта скръб ще снема цяла
само с поглед - и утеха
ще е, че си ме разбрала.