РОЗА НА ЙОВ
превод: Николай Тодоров
РОЗА НА ЙОВ
Всичко към смъртта отива
като към концерт.
Целият живот се смива,
докато умре!
Кой е виждал на земята
свещника от мед
и високо в небесата -
купчините смет?
Съществото ми се свлича,
ново се преправя -
като че дърво съблича
всичко в януари!
Моите наслади бледи -
радост сред зари,
мимолетни часовете
са пред тях дори!
По са бързи от совалка,
бягаща на стан,
и от лястовица малка
в полет невъзпрян!
В лоното, душа, приемай
болката - жътвар
както житен клас си взема
с жътвата в хамбар!
Издигни се, стига стина,
мъртво си, сърце!
Скелет си на лъв в пустиня,
скелет си, сърце!
И моли подслон от нея,
от смъртта си смело -
както клас, когато зрее,
трябва да се смели!
А животът!… - Прах на вятър
в литналия взор.
Неизменна си остава
болката-простор!
ПО ПЪТЯ
Майко, Дево Марио, де е
птицата на моя блян,
де надеждата ми пее?…
Виждах - странник как върви,
хубав е, подобно Яков,
следва пътя от зори.
Спрях се насред пътя, сепнат -
тръпне цялата душа,
тъмна и хилядолетна.
Продължих тъдява пак
и светлик изгря над пътя,
та отново ослепях.
Сляп от ранната зора -
с хурка сребърна предеш я,
Богородице добра!
„А росата пада свежа
денем в сламата се крие!
О, роса, ти, благодат си,
ден от Девата Мария!”
РЕКВИЕМ
І.
Ходя и кретам между останки!
Злочестината ми е багаж -
тегне и влачи плещите стари.
ІІ.
Нейде сияе, като се съмва,
като балсам е за някой труп
и осветява нощта ми тъмна.
ІІІ.
Сред самотата си среднощна
сякаш страдална съм душа,
влача верига - скръб велемощна.
ІV.
Ходя в нощта, в чернота се лутам:
устните - неми от скръбта,
а пък очите - от сълзи подути.
V.
Полъх на тлеещ светлик ме води,
стигам до арката на смъртта,
тръпне кандилото на живота.
VІ.
О, смърт, добре ме ти сполиташ,
че се надеждата стреми
да си постигне твойта обител!
