НЕОБЯСНИМО ЧУВСТВО
превод: Марко Марков
НЕОБЯСНИМО ЧУВСТВО
Хиляди мисли ме съпровождат до пролетта
за разни неща
до полуда.
Когато стадо гази тази трева и пасе цветя,
не усещам болка,
а само почуда.
Ала когато човек откъсне цветче дори,
в мене болка
се впива
и жалост горчива, и горест гори -
и в сърцето
се свива.
***
Арменските бели тополи,
арменските стройни ели.
Венчани са за светлини
арменските бели тополи.
Полюшнали голи стволи
в тъжните нощи и дни
арменските бели тополи,
арменските стройни жени.
ТИ СИ БИЛ ТАКЪВ
Всеки камък тук носи следите
на твоята кръв и на градивния ти чук:
твоите бистри води са като съвестта ти.
Наричали са те храбър, наричали са те слаб,
но никога… властелин, завоевател.
Удари са ти нанасяли, на злото със зло си отвръщал,
заробвали са ни, делили са ни враговете.
Ти си бил непобедим и смел,
твърд си бил или благ и добър,
но никога… несправедлив.
Теб те знае така дори твоя враг -
в едната ръка - меч, в другата - сърп,
ту сръчно длето, ту - добро перо,
спазващ ред и закон, ту пък еретик,
но винаги - даровит…
КОВАЧ И БИЖУТЕР
Отблъсква ме словесната бродерия.
От нея аз съм уморен.
Изкусен може да е бижутерът -
ковачът по-изкусен е за мен.
5 май 1957 г.
Москва
***
Прекрасно е недостижимото. Желан
е на мечтите сладостния плен.
Орелът каза: - Ето моите крила,
но дайте ми мечтите си на мен!
НЕВИННИЯТ - ВИНОВЕН
Усещам как от зеления плод зъбите ми тръпнат
и изтръпват не само зъбите, но и душата.
Но нима съм виновен,
че където да стъпна
неузрялото срещам
под път и над път
по земята.
ЕЗИКЪТ НА ВОДАТА
На водата езикът език е на чужда страна,
той ме изпълва с не винаги ясна тревога:
разбирам всичко,
което ми казва всяка вълна,
но да й отговоря
не мога.
19 декември 1959 г
Тбилиси
ПРАВДИВАТА ПЕСЕН
Тя се ражда така всеки път:
заредена е пушката, предпазителят й - снет.
Издържа отката стрелецът-поет
и мъртъв пада на земята врагът.
11 юли 1961 г.
Москва
НЕ БЕЗ БОЛКА
И това не без болка и страх
разбрах:
едва когато е вече
отсечено
и го няма,
виждам колко щеше да е
прегръдката му
голяма.
15 декември 1959 г.
Ереван
***
Незрялата ми любов и зрялото ми страдание
веднъж се срещнаха, както на път
двама пътника срещат се. Днес редом вървят
и не са в състояние
да се разделят
незрялата ми любов и зрялото ми страдание.
И когато стигнали вече далеч,
за нощуване лягаме един до друг,
над нас, за да ни пази, изгрява реч
на едно старо,
прастаро сказание.
А над нас свети подобно меч
Изгорялата ми любов - зрялото ми страдание.
20 март 1959 г.
Москва
НОВО ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ПРИТЕГЛЯНЕТО
В оковите на любовта и отчаянието
безчислени въпроси
търсят отговор.
Напрегнати са буквите,
една към друга се притискат
подобно прешлените на гръбнака.
И се получава
на думите непоносими скелета най-страшен:
„да се живее тъй е невъзможно…”
1969 г.
ИЗКУСТВО
Вятърът свири една мелодия -
тя на Бетовен би сторила чест.
На хоризонта блещука разсъмване -
бледо на тъмно - платно на Рембранд.
Всеки ден с милиони трагедии
имитира животът Шекспир.
А ние… ние играем с теб на изкуство
с такова упойващо безразсъдство,
което
не е познавал дори и герой на Сервантес.
20 март 1959 г.
Москва
НАОПАКИ
Върбите са за това,
за да показват пътя на реката.
Димът е за това,
за да знае накъде духа вятърът.
Щурците са за това,
за да изпъстрят нощната тъма
с нотните знаци на своята музика.
Жеравите са за това,
за да изпиват с песните си
утринната роса.
Късната есен
е само за това,
за да прави по-голяма вселената,
ронейки листи.
А нима поетите не са за това,
за да обръщат
всичко
наопаки?
23 юни 1965 г.
Ереван
В ЖИВОТА СЕ СРЕЩАМЕ НИЕ СЛУЧАЙНО
В живота се срещаме ние случайно,
и се разделяме, щем не щем.
Ако искаш мълчи
или пък викай,
щом викът ти помага.
Късай със зъби възглавницата
или във нея се зарови
и прехапи език.
Ако си вярващ, бога проклинай,
ако не вярваш, в него повярвай.
Искаш, не искаш - пътят един е,
жив или не - безразлично е днес!
Късно е нещо да се променя,
би било просто загубена работа.
Ала това е то да живееш.
И това е любов Истинска.
В живота се срещаме ние случайно,
и се разделяме, щем не щем.
26 януари 1962 г.
Ереван
ТЕБ ТЕ НЯМА И НЯМА
Теб те няма и няма…
И утрото е
толкова мътно,
толкова скучно.
…и няма да те има.
И хоризонтът е скрит
не от облак,
а от въздушната гънка на твоята рокля.
Теб те няма и няма…
И като въздух ме пари
тази тъга,
това проклятие.
…няма да те има?
Струва ми се, че ако драсна клечка кибрит,
въздухът ще пламне,
ще се разсее мракът.
Теб те няма и няма…
И слава богу!
Защото аз те усещам така,
както усеща крака си безногия,
крака,
който го няма
и няма да го има вече никога.
30 март 1959 г.
Москва
