Хуана де Ибарбуру

превод: Петър Велчев

Обичам светлината, с лъча й си играя.
И бледите искрици ме карат да се плашат.
Не е ли всеки пламък изпълнен като чаша
с топлика на душите, заскитани в безкрая?

Едни са малки, сини, с отблясъци неясни -
приличат на душите печални и немили.
А някои са бели: невинността на лилии.
Или почти червени: сърца на рози страстни!

Обичам светлината и мисля си, че тя е
създание, което проблясва като тайна,
усеща, разсъждава и сякаш в нас се вглежда.

Когато бъда мъртва, духът ми ще блуждае
край теб като искрица на нежността безкрайна,
в самотните ти нощи - без обич, без надежда.