Силва Капутикян

превод: Марко Марков

***
Атаката бе кратка. В плътен мрак
отмина боят пак в редицата войнишка.
И не забеляза никой как
боец без стон пръстта прие като въздишка.

Но някъде далеч, сънувала лош сън,
една несретна майка в черна дреха
посрещна синьото небе с най-горък плач
и срещна слънцето със сълзи без утеха.

***
Снегът вали… Тъй пухкав и безгрешен.
Какво си спомних и кого, не зная.
Чий шепот долових, познат ми беше,
чий поглед мярна ми се на снега в безкрая.

Не казвам и не мисля нищо. Ненужно е.
Синкав, снегът кръжи над мене.
И мислите ми, литнали снежинки,
топят се, щом поискаш да ги хванеш.

1955 г.

***
Ще си отидеш. Но на белите листи
песни ще изгреят в тишината
като сълзи от копнежите чисти,
като молитвите на тъгата.

Ще ме наметнете, моя любима,
с дрехата чиста, горко магьосна,
а пък тя ми бе необходима
пред нозете ти да я просна.