МЪКАТА НА СТАРЕЦА
превод: Иванка Павлова
МЪКАТА НА СТАРЕЦА
На живота му дългият път
към печална развръзка отива,
но макар и с повехнала плът,
блян за радост духа му опива.
Отлетяха безгрижните дни
на любов, на гуляи с другари.
Старост буйната кръв вледени,
с тъжни мисли душата попари.
Възрастта с безпощадна ръка
го лиши и от смях, и от сила.
Няма щастие - вече така
и природата вижда унила:
сякаш старец с печални очи,
в тежка размисъл чело обронил,
в мрачен унес гората мълчи,
а повехнали листи подгонил,
сиви облаци, синя вълна,
вятър почва речта си сърдита,
бледолика самотна луна
над реката сънлива се скита…
А си спомня - бе хубав света,
беше гиздава булка земята:
тук - килимът зелен на степта,
там - обагрени в злато нивята,
под дърветата - хлад, тишина,
вятър весело пее в полето,
свети нощем огромна луна,
с шум реките текат към морето.
Незаплашван от бури, красив
като празник животът му беше
и духът му възторжен, щастлив
към простор без предел се стремеше.
А сега е съсипан - уби
тежка мъка навеки мечтите:
без да иска, душата скърби,
без да иска, се стичат сълзите.
И понякога мислиш с тъга:
старче, свърши животът предишен.
Чужд сред хората, ти си сега
като дънер изсъхнал излишен.
1849
——————————
СЛЕПИЯТ ГУСЛАР
Отдавна не виждам небето, цветята -
изпълва очите ми мракът дълбок.
Не сея, приличам на птица крилата -
нощувам и пея, където дал бог.
Но някаква сила - добра, непозната -
в замяна с чудесен фин слух ме дари:
шепти ми животът незрим в тъмнината,
когато не трепва тревица дори;
сух лист на земята без шум се отрони,
змия пропълзи сред висока трева,
докосне лек вятър тръстики и клони -
и знам безпогрешно какво е това;
еднакво и мъката, и веселбата
в тревогите дневни долавям и аз,
различните звуци, ранили душата,
превърнал на песен, запявам на глас.
Когато под нечий чужд покрив намеря
подслон и сред гостите с гусла в ръце
засвиря, а сам като струна треперя,
и пея с изпълнено с болка сърце,
отнякъде сила незнайна у мене
разлива жив пламък до пръстите чак,
словата извират и гуслата стене…
И сякаш проглеждат очите ми пак!
Зелени ливади, нивя необятни
и блясък на слънце съзирам дори,
вода сребропенна, цветя ароматни
и сенки прохладни на родни гори.
Изгарям от огън в часа полунощен,
а гостите слушат в захлас и мълчат,
и моят глас става по-звучен, по-мощен
и скръбните мисли по-малко горчат.
Замлъквам сред кръг от тълпа гласовита,
но нищо не чувам, че в унес дълбок
по цял свят душата ми волно се скита
и сълзи се стичат в неспирен поток!
Март 1855
——————————
***
Братя, нашата родина
робство смазващо търпи,
а душата ни проклина
и в сърцето гняв кипи.
О, Русия! Да немееш
в мъка, страх да те гнети
и за нея да не смееш
като син да плачеш ти!
Тук човек напразно дири
справедливост, мирни дни,
тъмно царство на мундири,
на вериги и сплетни.
между 1857 и 1861
ГРУСТЬ СТАРИКА
Жизнь к развязке печально идет,
Сердце счастья и радостей просит,
А годов невозвратный полет
И последнюю радость уносит.
Охладела горячая кровь,
Беззаботная удаль пропала,
И не прежний разгул, не любовь -
В душу горькая дума запала.
Всё погибло под холодом лет,
Что когда-то отрадою было,
И надежды на счастие нет,
И в природе всё стало уныло:
Лес, нахмурясь, как слабый старик,
Погруженный в тяжелую думу,
Головою кудрявой поник,
Будто тужит о чем-то угрюмо;
Ветер с тучею, с синей волной
Речь сердитую часто заводит;
Бледный месяц над сонной рекой,
Одинокий, задумчиво бродит…
В годы прежние мир был иной:
Как невеста, земля убиралась,
Что камыш, хлеб стоял золотой,
Степь зеленым ковром расстилалась,
Лес приветно под тень свою звал,
Ветер весело пел в чистом поле,
По ночам ярко месяц сиял,
Реки шумно катилися в море.
И, как пир, жизнь привольная шла,
Душа воли, простора просила,
Под грозою отвага была,
И не знала усталости сила.
А теперь, тяжкой грустью убит,
Как живая развалина ходишь,
И душа поневоле скорбит,
И слезу поневоле уронишь.
И подумаешь молча порой:
Нет, старик, не бывалые годы!
Меж людьми ты теперь уж чужой,
Лишний гость меж гостями природы.
1849
——————————
СЛЕПОЙ ГУСЛЯР
Давно уж не вижу я солнца и неба,
Не знаю, как мир и живет и цветет,
Как птица, не сею зернистого хлеба,
Пою и ночуюг где бог приведет.
Но слух мой в замену отрадного зренья
Неведомой силою чудно развит, -
Когда и былинка стоит без движенья,
Со мною незримая жизнь говорит:
Листок ли на землю сырую ложится.
Змея ли ползет где-нибудь в стороне,
Камыш ли сквозь сон вдалеке шевелится, -
Я всё различаю в ночной тишине;
И голос веселья, и стон тайной муки
В тревоге дневной я умею ловить;
И в душу однажды запавшие звуки
В согласные песни спешу перелить.
Когда же порой, окруженный гостями,
Под крышей чужою найду я приют,
И гусли вздрогнут у меня под рукам,
И звуки волнами от струн потекут, -
Откуда-то вдруг во мне сила возьмется,
Забегают пальцы, и кровь закипит,
Развернется дума, - и песня польется…
И свет мои очи тогда озарит!
Мне кажется, вижу я степи раздолье,
Блеск солнца и краски душистых цветов,
И светлые воды, и луга приволье,
И темные сени родимых лесов, -
Пою - и на мне подымается волос,
И впалые щеки румянцем горят,
И звучным становится слабый мой голос.
И гости, заслушавшись, молча сидят.
Умолкну - гусляра толпа окружает.
Но я уж не слышу тут грома речей:
Душа, словно ветер, по свету гуляет,
И слезы ручьями бегут из очей!
Март 1855
——————————
***
Тяжкий крест несем мы, братья,
Мысль убита, рот зажат,
В глубине души проклятья,
Слезы на сердце кипят.
Русь под гнетом, Русь болеет;
Гражданин в тоске немой;
Явно плакать он не смеет,
Сын об матери больной!
Нет в тебе добра и мира,
Царство скорби и цепей,
Царство взяток и мундира,
Царство палок и плетей.
Между 1857 и 1861
