Мирослав Холуб

превод: Атанас Звездинов

КРАТКО РАЗСЪЖДЕНИЕ ЗА ПОТОПА

Бяхме откърмени с представата,
че потопът е когато
водата се вдига над всички предели,
наводнява ливади и дъбрави, хълмове и прастари
места на временни и на трайни поселища
така че
мъже, жени, заслужили старци
и кърмачета, както и зверове - полски и горски,
въглени и неудачници
се притискат към останалите чукари,
намаляващи сред стоманените вълни.

И само някакъв там ковчег… и само
някакъв там Арарат… Кой знае.
Съобщенията за причините за потопа са учудващо
различни. Самата история тогава е наука,
основана на слабата памет.

Такъв начин на потопа приемаме лековато.

Истинският потоп
изглежда повече като локва.
Нещо като тиня наоколо.
Като оттичащо се корито.
Като тишина.
Като нищо.
Истинският потоп е, когато ни излизат
мехурчета от устата,
а ние си мислим, че това са
думи.

КРАТКО РАЗСЪЖДЕНИЕ ЗА ЕПРУВЕТКИТЕ

Да вземете
малко огън, малко вода,
късче заек или парченце дърво,
или каквато и да е частица от човек,
да ги смесите, да ги разклатите, да ги запушите с тапа,
да ги сложите на топло, на тъмно, на светло, на студено,
да дадете на нещото малко покой - самите неспокойни -
точно в това е работата.

След това
погледнете - а то расте,
мъничко море, мъничък вулкан,
мъничко дърво, мъничко сърчице, мъничко мозъче -
толкова мъничко, че даже не чувате как се оплаква,
че би искало да излезе навън,
но точно в това е работата, да не се чува.

После отивате
и записвате това, само с чертички или
само с кръстчета, някои с удивителна,
точно в това е работата, всъщност епруветката
е прибор за промяна на нулата
в удивителни.

Това точно е майсторлъкът,
заради който ще забравите за миг,
че самите всъщност сте
в епруветката.

КРАТКО РАЗСЪЖДЕНИЕ ЗА СЛЪНЦЕТО

Благодарение на планомерната дейност на метеоролозите,
и въобще благодарение на всеобщите трудови успехи
всички бяхме свидетели на много слънчеви кръговрати,
слънчеви затъмнения, а дори и
на слънчеви изгреви.

Но никога не сме видели слънцето.

Тоест по-точно: виждали сме слънце
между дърветата, слънце над Татранския
народен парк, слънце над непроходимия път,
слънце, линеещо над Хашково Липнице,
но никога - слънцето.
Само - Така - Слънцето.

Само - Така - Слънцето е именно непосилно.
Само слънцето, съотнесено към дърветата, сенките,
хълмовете, Липнице и поправката на комуникациите
е слънце за хората.

Само - Така - Слънцето се вбива като юмрук над морето,
над пустинята или над самолета,
не хвърля сенки и не се люлее от гъмжене
и е така самотно, че по-скоро го няма.

А така се получава и с истината.

РАЗГОВОР С ПОЕТА

Поет ли сте?
Да, съм.
А откъде знаете това?
Написах стихотворение.
Щом сте написал стихотворение, означава, че сте бил поет.

Но сега?
Ще напиша пак едно стихотворение.
И може би още веднъж ще бъдете поет. Но как
ще знаете, че това наистина ще бъде стихотворение?
То ще бъде точно като това
последното.

В този случай без съмнение това въобще няма да бъде
стихотворение. Стихотворението
е едно единствено, второ подобно не може да има.
Мисля, че ще бъде тъкмо толкова добро.
Но това не можете да мислите. Силата на стихотворението
се постига веднъж и не зависи от вас, а от обстоятелствата.
Предполагам, че обстоятелствата ще бъдат същите.
Щом съдите така, значи никога не сте бил поет и никога
няма да бъдете. Защо тогава мислите, че сте поет?
Да. Аз собствено не зная…
Но кой сте вие?

ЗА ПРОИЗХОДА НА КАМЪКА

Изостанал на пътя
от десет към пет,
с планетата на гръб,
неподвижен в стремглавото си падане,
изоставен като мина от несъстояла се война,
невиждан като изпражнение от измрял демон,
недостижим и за Сизиф.

Ето ти го - лежи на сърцето,
ето ти го - лежи в стомаха,
ето ти го - лежи на пътя.

Докато веднъж, този последният, който минава,
го вдигне във внезапно просветление
и го хвърли по някого.

Тогава ще се озове в нашето време,
ще се назове камък
и ще разбере, че всичко
си има своя цел.

МИНОТАВРОВИТЕ МИСЛИ ЗА ПОЕЗИЯТА

Сигурно тя съществува. Тъй като
след тъмните нощи, когато незрим
преброждам охлювните извивки на улиците,
до мен долита моят собствен рев
от дълбоки далечини.

Да. Това нещо съществува. Нали някога
и плесените са имали гигантски ръст,
а днес могат да се намерят гнезда на мамути
под малко камъче. Значи земята е по-лека отпреди.

Впрочем няма друг развой,
освен отново да се стъпи върху нещо наблизо,
щом се случва и отсечената глава
да пее.

И това не е откриване на думи,
както мнозина мислят. Кръвта
в ъгълчетата на устата е съществено
по-първична и ядрата на скалистите планети
се загряват от скърцането на зъби.

Сигурно тя съществува.
Понеже
хиляди бикове искат да бъдат
хора.
И обратното.

ОПАСНОСТТА НА НОЩТА

Спалня. Двойно легло. Таван. Столче. Радио.
И отвън тъмнина, подпирана от дърветата,
под които се разхожда тъмносин ягуар.

Стените се разтварят и двойната спирала
на единството
със сенчест дъх прониква през покрива.

Може би това са галактиките По-скоро обаче
бялото на очите в намека на вятъра…

Неприятелят се приближава: черен образ,
образът на собственото лице
в огледалото, сън. Ръцете му
растат и докосват с връхчетата на пръстите
самите себе си.

Отбранявай се. Защото сутринта
в наивната светлина на птичите мозъци
ще се събуди някой
друг.

КРАТЪК РАЗМИСЪЛ ЗА ДЕТСТВОТО

Из тюркоазените поляни на детството няма нищо
освен детство.

И на жълтеещото небе няма нищо, нито
на голия червеникав зид, нито зад голия червеникав зид,
нито на ориенталския хоризонт, нито зад хоризонта,
нито в къщичката, нито в мишената, нито в огледалото,
нито зад огледалото.

Освен детство.

Предметите са чужди и непознати, тъй както са били
преди това и ще бъдат след това. Доколкото се досещам
детството е самота посред
съзаклятието на нещата и тварите, които
нямат имена и определения.

Имената и определенията ще си представям по-късно. Сетне ще
мислим, че зидът ограничава нещо от друго нещо,
че къщицата предпазва от лошото време и
че славеят ощастливява с песни и приказки.

Считаме. Но навярно това не е така.

Тъй като безпределна е празнотата на къщиците, безкрайно
е хищничеството на славеите и пътеката от вратичките
към други вратички никъде не свършва.

И търсейки, губим, намирайки, прикриваме.
Тъй като непрекъснато още търсим… детството.

МИНОТАВЪРЪТ ЗА ЛЮБОВТА

Любовта на кентаврите е вечна
като измъчване на колело.

Ала тази нощ, когато Ариадна
даде на Тезей съдбовната нишка,
/и аз я видях, понеже стените на Лабиринта
се разтварят при равноденствие/:
/И аз я видях, понеже бях Тезей,
също както Тезей
може да бъде на моето място/,
тази нощ стояха един срещу друг
и неговите ръце лежаха
на раменете й:

Лицата им бяха тъмни
като вълните на Стикс и
телата им бяха от камък.
Стояха и стоеше луната над тях
и стоеше морето.
И се оказа, че любовта
съвсем не е в движенията,
а в някакво си застрашително
издържане докрай, което се изплъзва от времето.

По-късно станаха прозрачни и
се виждаха червеите, които разяждаха
техните вътрешности: тя знаеше, че ще свърши някъде си
и ще стои на опашка за маслини,
като че това е бил смисълът на живота й,
той знаеше, че ще свърши в Атина,
като театрален крал
с десет любовници
и цироза в дроба.

Но сега стояха - ръце на раменете
и стоеше луната над тях
и стоеше морето. А аз,
пред лицето на тази любов,
зарих бичата си глава в пясъка
и в някакво непознато отчаяние
разбивах стени
и ревях: Тезей, Тезей,
Тезей, чакам те.
А Лабиринтът обръщаше тези думи
в моя собствен
омировски смях.

ЗА ПРОИЗХОДА НА ТАВАНА

Отгоре валеше. Облаците ехтяха.
Сипеше се сяра и огън. Отдолу гледаше това
раззинало лице.
В нощта галактиките се разпъваха
и двадесет милиарда години
вкопчваха танталовите си нокти
в гърлото.

Беше непоносимо.
Освен мига на любовта.
И смъртта. Може би и те…

Там сме поставили
бетон, изолационна боя,
наситена варова мазилка.

И когато така лежим един до друг,
гледаме нагоре и ти питаш,
/ако изобщо запиташ/,
какво е това там? -
мога да се наведа до ухото ти
и много тихо и тайно да ти кажа:

там се събират две пукнатини.
Там лази бароково петно,
подобно на триног елен
и паяче се готви…

Сутринта ще трябва
да обереш с метлата.

ЛОВ НА КИТОВЕ

Недостигът на китовете властва.
Въпреки това в техните градове
китобойните флотилии обхождат улиците,
така големи, че водата не им достига,
харпунът пълзи дебнешком
от тротоар на тротоар
и търси.
Намира.
Прободен, организмът елементарно се мята
И кръвта се разлива
В бялото на небето.

И това е този старозаконен инцидент,
тази елементарна драма,
това основно събитие -
да бъдеш прободен и теглен навън,
между водораслите и рибите трески
между книгите и ученическите тетрадки,
между морските растения и рибарските мрежи,
между канчетата и картинките след маминка,
между пантофите и паяжините в ъгъла,
между кила на кораба и кила на морето,
между утринния и вечерния час…
Прободен и теглен към възхвалата
на боговете на пробождането и тегленето,
прободен и теглен оттук чак до вечността,
след задушаващия вътрешен рев на кръвта,
която иска да остане и с конвулсивни нокътчета
се държи чрез капките на водопровода,
отраженията в прозоречните стъкла,
първите детски къдрици и перчици…
Но няма вече нищо освен вълни, вълни, вълни,
и надробяване
на онзи безименен друг бряг,
където няма добро или зло,
а само еластичност на костите,
свличане на мазилки, под които се откриват
по-стари и по-стари средновековни фрески,
свличане на кожите, под които се появява
лепкавостта на току-що заченатия плод.

И се обажда омагьосващото съзвучие на сирените -
музиката на китоловците,
фугата, която се извисява
като обелиск на сетния дъх
зад завесата.

Никой не е написал
Антигоната на китовете, Електрата на китовете,
Хамлета на китовете, техния Годо,
Нито пък Снежанка
им е варила кашичка,
макар и китът сам по себе си
да е някаква метафора.

Метафорите умират
в ситуацията, която самата е метафора.
А китовете измират
в ситуацията, която самата е кит.

МИНОТАВРУС ФАБЕР

Колкото пъти дойда до масата,
ще си подредя инструментите
/чукчета, клещички, наковалнички и осички/,
ще си нарисувам схема, червено и черно,
върху бялата безкрайна площ на сътворяването,
ще започна да свързвам и огъвам, да занитвам и споявам,
да чукам и скърцам. Ударите звънят
от дълбините на душата до дълбините на душата.
Концентричните кръгове се разширяват и аз
съм посред тях, съвсем помежду им.

Вече се ражда малка машинка,
пиленце-машинка, предавки, клапани,
намотки и бобини, привличания и отблъсвания,
тук и там това тикне, тук и там
това слуша.
Вече почти е готово,

когато тук под мен зазвънят копита,
затропат по дивия гранит,
като барабани на черни тържества.
Артериите ехтят, мускулите се обтягат и ремъците
на сухожилията теглят /само ръцете са вдървени/.

Тялото ще се втурне към помътнялото сиво на небето
и ще препусне по стълбите и клисурите
в яростно въодушевление.
/Капчиците метал още се ронят от гривата/:
Вече това е далече, далече след пропастта.

Рева и се мятам, чакам
най-красивата от принцесите,
за да мога да я опозоря и изям
с най-кървава нега. Вече не знам нищо,
освен тези копита, копита,
копита, издигащи се
над голото тяло.
…
Само така мога да забравя,
въпреки че не зная
всъщност какво.

ЕЛЕКТРОННИТЕ БРОЯЧИ

Поети,
те ще ви изброят
всичките листчета на розите,
всичките безсмъртни души.
Това ще бъде дълга редица от нули.
Ще ви изброят
тези ваши карирани
въображаеми лайкучки на думите,
думите-свинчета за кланицата на римите.
Всички ще станем
редица от импулси -
сърцето, което брои
единиците, двойките
и перфорираните програмни табелки.
Когато цялото тайнство
премине тичешком през редачите -
оперативните единици,
ще стане прозрачно ясно
в механизма на паметта.
И от всичко това
ще се яви чистото тегло на истината
в милиграми.
Между катода и анода
през магическата тишина
ПО-НАТАТЪК
като ток ще потече
поезия
и опалови мечтания -
по-човешки
отколкото по-човешка е науката
от незнанието.

КРАТКО РАЗСЪЖДЕНИЕ ЗА ОГРАДАТА

Оградата
никъде не започва;
никъде не свършва
и отделя мястото, където това е
от мястото, където го няма.

За съжаление обаче
всяка ограда е относително
пропусклива, тази за малките,
онази за големите, така че
оградата всъщност
не отделя, колкото дава да се разбере,
че трябва да бъде отделено.
И че пристъпването се наказва.

В този смисъл
оградата може
съвсем добре да бъде заместена
с лошата дума, понякога дори
и с добра дума, но на повечето
това няма да дойде на ум.

В този смисъл тогава
истински съвършена ограда
е онази,
която отделя нищото от друго нищо,
мястото, където няма нищо,
от мястото, където е същото.

Това е абсолютната ограда,
подобна на словото на поета.