Ширикант Варма

превод: Сати Кумар и Григор Ленков

РАВЕН С ВСИЧКИ

Къщите са долепени една до друга,
но няма любов,
няма близост,
няма чувство -
толкова единни
и така отдалечени!
Сенките им
си убиват времето
като затворници.
Небето се отваря
като прозорец към свободата.
От прозорците
не маха ничия ръка.
Няма съгласие,
няма език,
няма взаимност,
няма юмруци
във въздуха.
Само птици
се обаждат по балконите.
В утрото дупките
си отварят очите,
всички къщи изчезват
в нощта.
Няма съгласие,
няма език,
няма взаимност -
толкова близост,
такова единство,
но в досега на лактите им
няма топлина.
Всеки ден
за гърба на една къща
се залепва нова -
всеки ден
по стълбите на града
един нов град се изкачва.
Но липсва очакването,
че иде гост.
Няма радост,
няма болка,
няма омраза.

САМО ЕДИН НАЧИН

Бягайки от самотата си,
аз те загубих.
Преживях щастливи години,
мислейки за теб.
Как?
Не помня.
Аз и ти
се отпечатахме
върху страниците на ежедневието
като две съседни букви в една дума.
Какво да кажа?
Съдба на азбука.
Съдба на азбука.
Въпреки че бях до теб,
че живях с теб,
въпреки, че съм отпечатан до теб -
аз съм съвсем самотен.
Наистина животът ми без тебе е
осакатен,
но защо чувствувам,
че любовта
е само един начин
да бъдем самотни?

СКРЪБ

Това време
не беше мое,
то нямаше свой адрес.
Денят си отива с температура,
докоснал челото на планината.
Вдигнал на рамо дърветата
като пушки,
пее и отминава
с войнишка песен.
Избухва бомба.
Аз се провиквам:
„Аз съм този,
който избухна.”
Никой не вярва.
Вдигнал на рамо
мъртвото тяло на младостта си,
аз се разхождам
от една страна в друга.
И досега не разбрах
дали съм
истински или с маска.
Моята сянка
падна в езерото
и се сля с него.
Кой познат град да повикам?
Черната планина
като талисман
на ръката ми.
После - небето.
Уморих се да гледам
всичко това.
Виждам стъпки навсякъде,
които сочат,
че никой не е дошъл,
нито ще дойде.
В стиховете ми има
скръб
и страдание.
Не зная къде
се удави един параход…

СТРАХ ОТ ДРУГИЯ

Някой е седнал до мен,
но е невидим.
Някой чете
същата книга
която чета
и аз.
Някой е идвал
и спал в леглото ми.
Някой носи
моя товар
на плещите си.
Някой се преоблича
едновременно
с мен.
Някой се движи
с мойте крака.
Някой се гневи и отвращава
от мене,
но е невидим.
Някой се оглежда
в ежедневието
на моя ден.
Някой чака
да свърши
работното ми време.
Някой усеща
моя часовник
на ръката си.
Страхливец!
Не се издава.
Крие се около мен
/или в мен/
и не смее да се покаже.

ЕЖЕДНЕВИЕ

Денят се върти
като чист лист хартия
върху валяка
на невидима
пишеща машина.

Къщите,
сградите,
хората
бързо се отпечатват
заедно с някакво куче,
както мърда с опашка
и се измъква от улицата.

Една пишеща машина
върху земята
ежедневно издава
Делхи, Калкута, Бомбай -
някъде неочаквано
се изправя едно дърво,
което се мъчи
да не потъне в мастилото.
Някъде неочаквано
се появява жена
и се моли:
О, боже!
Не искам да остарявам!
Някъде неочаквано
върху брега на морето
се изрязва
рибарска мрежа.

Един остарял чиновник
напуска с досада
града отпечатан

и изчезва.

ДВОЙКА

Не получих от тебе всичко,
нито всичко успях да ти дам.
А само чувствувах, че се смалявам,
додето се раздавах цял на теб.
Нито аз те получих цяла,
нито ти ме получи цял.
Още стоят отворени много врати,
но не зная къде се намират.
Върху нашата близост пада
тъмнината на твойте коси.
Пожелахме да се сближим съвсем,
а се оказахме така далечни.
Сега минаваме един край друг,
сякаш се виждаме за първи път.
Всяка сутрин ти ми изглеждаш
още по-непозната.

ЛИРИЧЕСКИ МИНИАТЮРИ

КЛОН НАД РЕКАТА

Сянката на клона
над реката -
сърна с дванайсет рога,
спряла да пие вода.

МЪГЛА

Една сянка
се пази от друга
и отминава.

СВЕТКАВИЦА

Пукнатина в небето.

МЕТАМОРФОЗИ

Воювайки с деня,
го изпреварвам.
Като променя времето,
поетът сам
във време се превръща.