Адам Мицкевич

превод: Стоян Дринов

„От мене се махни!”… Туй става без тревога…
„Вън от сърцето ми!”… О, бягайте, мечти!
„Из паметта ми също!”… Не, това не мога,
безсилен съм за туй и аз, и даже ти! -

че колко е далеч предметът колосален,
все по-голяма сянка хвърля той на шир;
далеч от теб ще съм, но моя лик печален
душевният ти често ще размътя мир.

Ту тук, ту там преследван вечно от съдбата,
и плач, и смях споделях с тебе аз всегда; -
и вярвай: вред ще срещаш мене по земята
и вред ще виждаш от душата ми следа.

Замислена във своята седиш ли стая,
ръката с арфата щом почне да играй,
ще спомниш: „често тука в сънена омая
той идваше под мойте песни да мечтай!”

Играеш ли шахмат - игра на теб позната -
и видиш - загуба те чака; тоз час
ще кажеш в себе си: „такава бе играта
кога последен път играех с него аз.”

Забравила за мен в разгарите на бала,
ти с мисъл ще летиш към някой край блажен,
но зърнеш ли на столът в хубавата зала,
то в себе ще помислиш: „тук той сядеше с мен!”.

В роман ли прочетеш: надежди върволица
как често гинат само за едничек час,
затвори щеш с досада бялата страница
и в себе си ще кажеш: „също бе и с нас!”

И ако влюбени сърца след дълго изпитане
да раздели писателят не пожелай,
то духайки свещта, ще шепнеш в безсъзнане:
„Защо романът наш нема по-други край!”…

——————————

сп. „Славянски глас”, г. 10, кн. 5-6, 1912 г.