КЪМ ГЪЛЪБИЦАТА
превод: Иванка Павлова
КЪМ ГЪЛЪБИЦАТА
Тук всичко е печално: и гората,
където ти живя, потокът чист,
от който пиеше. Не трепва лист.
А някога бе радост за душата.
За щастие ми пя и ти
в прехлас на клончето зелено,
сега от вятър поломено.
Чуй, отлети!
Чуй, отлети, от мъка нека крея,
горчиви сълзи нека лея сам.
Без щастие на този свят не знам
дали ще мога вече да живея.
Предчувствие духа гнети,
че само скръб неутешима
в самотните ми дни ще има.
Чуй, отлети!
Чуй, отлети и може би напролет
ще чуеш моя стон, но си кажи:
„Той е печален”, после продължи,
забравила ме, волния си полет.
Копнеех с мене да си ти,
но знам, тъгата умножавам.
Защо ли да те убеждавам?
Чуй, отлети!
1813
——————————
ПЪРВА СРЕЩА
Напъпи младата ми гръд,
а вярваше сърцето,
че няма друг свят там, отвъд
потока и полето.
Дойде едно момче при нас
отнякъде далече.
След ден от неговия глас
ума си губех вече,
че къдравата му коса
край шията струеше
и като мак, покрит с роса,
на слънцето блестеше.
Таеше в погледа си той
признание горещо
и бе ми станал скъп и свой,
преди да каже нещо.
След мене ходеше от страх
пред дългата разлъка.
Ръката ми държеше, плах
в безмълвната си мъка.
Попитах младия овчар:
„Защо си тъжен вече?”
Тогава ме прегърна с жар
и мила ме нарече.
Да бях повдигнала ръце
и аз да го прегърна…
Треперех с пламнало лице,
без дума да отвърна.
Не го виня, че огорчен
си тръгна. На колене
се моля богу някой ден
да дойде пак при мене.
1814
——————————
ТИХ ЖИВОТ
Блажен е оня мъж, решил на тишина
сред родните поля докрая да се труди.
Без нещо да таи, с любимата жена
заспива с весел дух и весело се буди.
Добива мляко той от своите стада,
от нивиците - хляб, и вълна - от овцете.
Огрява се с дърва от своя дъб в студа,
в дома му хладина навява дрямка лете.
Ще преживее век спокойно, с лекота,
без своя спорен труд да смята за окови.
Дори самата смърт с усмивка на уста
ще дойде като знак за дни щастливи, нови.
Така аз бих живял далече от света -
умра ли, бързо той забравил би поета.
Какво ми трябва? Знам, че в неизвестността
намерил бих покой и щастие в Лилета.
Между 1814 и 1817
——————————
РОМАНС
„Пирувам, приятели, с вас, но съм сам,
измъчван от грижа голяма,
че може би утре и аз ще съм там,
отгдето завръщане няма.”
Макар че в компания весела бях,
печално говорех тогава,
защото от детство тревога таях,
че страшна беда приближава.
А те ми се смееха, някой венец
на моите къдри постави:
„Не се ли срамуваш, мечтател-певец?
Та всички сме млади и здрави!”
Избухна война. Призова ни тръба
и сякаш на пир полетяха.
Отидох и аз, но враждебна съдба
ме върна под родната стряха.
В бездействие тежко напрегнат следях
за техните битки, победи
и пръв оживявах с вестта си за тях
роднинските тъжни беседи.
Години минаваха. В сълзи облян
и в траур живях, а сърцето
се пита: къде са? След лютата бран
лежат бездиханни в полето.
По време на пир ми напомня за тях,
за младите дни веселбата.
Разплисква се чашата: чуждият смях
ранява дълбоко душата.
1820 или 1821
——————————
СМЪРТНО СТРАДАНИЕ
(Селска елегия)
Аз я познавах: по-прекрасна беше
душата й от прелестното й лице.
Като че ли предчувствие таеше
за ранния си край. С мечтателно сърце,
към своите роднини ласкава, грижовна
и мила с другите, нещастна беше тя
и като цвят през пролет хладна и дъждовна
съвсем внезапно прецъфтя.
Защо? Любов сърцето й погуби,
че в пришълец неверен предано се влюби:
от хубостта й беше запленен,
но в друга се увлече подир ден.
Напусна този край. Тя беше унижена.
Какво по-страшно от любов несподелена,
от проста, искрена любов?
Стаи дълбоко безответния си зов.
Потънала в сълзи, безмълвната си мъка
не довери на ничие сърце.
Непоносимата разлъка
попари скоро нейното лице.
Край гроба на баща си все по-често бдеше.
Отиваше сама на края на града.
Без сълзи в миглите, без ропот тя седеше
и сякаш символ на Търпението беше,
усмихвайки се и в беда.
1821 или 1822
——————————
СОНЕТ
На златни къдри милата небрежност,
на взор небесен тихата мечта
и сладко „не” изреклите уста
пораждат в мен любов и безнадеждност.
Защо ми дават боговете нежност -
нима за да посърна в младостта?
Готов съм, ще изпия горестта:
не ме е страх от бъдната безбрежност?
Аз нямам днес покой дори за ден,
забравих свободата - тази сладост,
гори душата, но не чувствам радост,
кръвта кипи и леденее в мен:
възторг ли, скръб ли си, любовен плен?
За смърт или живот отдавам младост?
1822
——————————
РУСКА ПЕСЕН
Славей мил, мой славей мил,
гласовит и бързокрил,
цяла нощ къде летиш
и сърцата веселиш?
Като мене до зори
кой, не дремнал миг дори,
би те слушал просълзен,
докато настъпи ден?
Ти лети, мой славей мил,
три земи обиколил,
бил в какви ли не страни:
над бушуващи вълни,
над далечни брегове,
над села и градове.
Вредом по света летял,
сигурно не си видял
сред момите ни една
с моята злочестина.
На гърдите с бисер стар,
на ръката с пръстен-жар,
с момък, на сърцето мил -
кой така щастлив е бил?
Но като заесеня
бисерът ми потъмня.
Забелязах в зимен ден
пръстена си разпоен.
Чух напролет, че е бил
влюбен в друга моят мил.
1825
К ГОЛУБКУ
Здесь тихо все, здесь все живет в печали:
И рощица, голубчик, где ты жил,
И ручеек, где чисту воду пил -
Печальны все, что радость нам являли.
И там, где счастие мне пел,
Сидя на дереве ветвистом,
Сшиб ветр его вчера со свистом.
Лети отсель!
Лети отсель, пусть буду я томиться,
Пусть я один здесь слезы буду лить,
Нет счастья мне, могу ль на свете жить,
Беги меня, приятно ли крушиться.
И счастие с тобой имел,
Но нет, оно меня кидает.
Ужель печаль не устрашает?
Лети отсель!
Лети отсель, и, может быть, весною
Услышишь ты страдальца тихий стон,
То буду я, скажи: печален он,
Не тронься мной, пусть счастие с тобою.
Я жить сперва с тобой хотел,
Но я печаль лишь умножаю,
Ужель тебя не убеждаю?
Лети отсель!
1813
——————————
ПЕРВАЯ ВСРЕЧА
Мне минуло шестнадцать лет,
Но сердце было в воле;
Я думала: весь белый свет -
Наш бор, поток и поле.
К нам юноша пришел в село:
Кто он? отколь? не знаю -
Но все меня к нему влекло,
Все мне твердило: знаю!
Его кудрявые власы
Вкруг шеи обвивались,
Как мак сияет от росы,
Сияли, рассыпались.
И взоры пламенны его
Мне что-то изъясняли;
Мы не сказали ничего,
Но уж друг друга знали.
Куда пойду - и он за мной.
На долгую ль разлуку?
Не знаю! только он с тоской
Безмолвно жал мне руку.
“Что хочешь ты?- спросила я,-
Скажи, пастух унылый”.
И с жаром обнял он меня
И тихо назвал милой.
И мне б тогда его обнять!
Но рук не поднимала,
На перси потупила взгляд,
Краснела, трепетала.
Ни слова не сказала я;
За что ж ему сердиться?
Зачем покинул он меня?
И скоро ль возвратится?
1814
——————————
ТИХАЯ ЖИЗНЬ
Блажен, кто за рубеж наследственных полей
Ногою не шагнет, мечтой не унесется;
Кто с доброй совестью и с милою своей
Как весело заснет, так весело проснется;
Кто молоко от стад, хлеб с нивы золотой
И мягкую волну с своих овец сбирает,
И для кого свой дуб в огне горит зимой,
И сон прохладою в день летний навевает.
Спокойно целый век проводит он в трудах,
Полета быстрого часов не примечая,
И смерть к нему придет с улыбкой на устах,
Как лучших, новых дней пророчица благая.
Так жизнь и Дельвигу тихонько провести.
Умру - и скоро все забудут о поэте!
Что нужды? Я блажен, я мог себе найти
В безвестности покой и счастие в Лилете!
Между 1814 и 1817
——————————
РОМАНС
“Сегодня я с вами пирую, друзья,
Веселье нам песни заводит,
А завтра, быть может, там буду и я,
Откуда никто не приходит!” -
Я так беззаботным друзьям говорил
Давно,- но от самого детства
Печаль в беспокойном я сердце таил
Предвестьем грядущего бедства.
Друзья мне смеялись и, свежий венец
На кудри мои надевая,
“Стыдись,- восклицали,- мечтатель-певец!
Изменит ли жизнь молодая!”
Война запылала, к родным знаменам
Друзья как на пир полетели;
Я с ними - но жребьи, враждебные нам,
Мне с ними расстаться велели.
В бездействии тяжком я думой следил
Их битвы, предтечи победы;
Их славою часто я первый живил
Родителей грустных беседы.
Года пролетали, я часто в слезах
Был черной повязкой украшен…
Брань стихла, где ж други? лежат на полях,
Близ ими разрушенных башен.
С тех пор я печально сижу на пирах,
Где все мне твердит про былое;
Дрожи моя чаша в ослабших руках:
Мне тяжко веселье чужое.
1820 или 1821
——————————
НА СМЕРТЬ ***
(Сельская элегия)
Я знал ее: она была душою
Прелестней своего прекрасного лица.
Умом живым, мечтательной тоскою,
Как бы предчувствием столь раннего конца,
Любовию к родным и к нам желаньем счастья,
Всем милая, она несчастлива была,
И, как весенний цвет, расцветший в дни ненастья,
Она внезапно отцвела.
И кто ж? любовь ей сердце отравила!
Она неверного пришельца полюбила:
На миг ее пленяся красотой,
Он кинулся в объятия другой
И навсегда ушел из нашего селенья.
Что, что ужаснее любви без разделенья,
Простой, доверчивой любви!
Несчастная в душе страдания свои
Сокрыла, их самой сестре не поверяла,
И грусть безмолвная и жаждущая слез,
Как червь цветочный, поедала
Ее красу и цвет ланитных роз!
Как часто гроб она отцовский посещала!
Как часто, видел я, она сидела там
С улыбкой, без слезы роптанья на реснице,
Как восседит Терпенье на гробнице
И улыбается бедам.
1821 или 1822
——————————
СОНЕТ
Златых кудрей приятная небрежность,
Небесных глаз мечтательный привет,
Звук сладкий уст при слове даже нет
Во мне родят любовь и безнадежность.
На то ли мне послали боги нежность,
Чтоб изнемог я в раннем цвете лет?
Но я готов, я выпью чашу бед:
Мне не страшна грядущего безбрежность!
Не возвратить уже покоя вновь,
Я позабыл свободной жизни сладость,
Душа горит, но смолкла в сердце радость,
Во мне кипит и холодеет кровь:
Печаль ли ты, веселье ль ты, любовь?
На смерть иль жизнь тебе я вверил младость?
1822
——————————
РУССКАЯ ПЕСНЯ
Соловей мой, соловей,
Голосистый соловей!
Ты куда, куда летишь,
Где всю ночку пропоешь?
Кто-то бедная, как я,
Ночь прослушает тебя,
Не смыкаючи очей,
Утопаючи в слезах?
Ты лети, мой соловей,
Хоть за тридевять земель,
Хоть за синие моря,
На чужие берега;
Побывай во всех странах,
В деревнях и в городах:
Не найти тебе нигде
Горемышнее меня.
У меня ли у младой
Дорог жемчуг на груди,
У меня ли у младой
Жар-колечко на руке,
У меня ли у младой
В сердце маленький дружок.
В день осенний на груди
Крупный жемчуг потускнел,
В зимню ночку на руке
Распаялося кольцо,
А как нынешней весной
Разлюбил меня милой.
1825
