Светозар Казанджиев

Думи за един директор, за юбилея на неговото
училище и за личните му безсъници

Учителят-писател Васил Венински е роден на 30 януари 1954 г. в с. Павелско. Висшето му образование е по химия от ПУ „Паисий Хилендарски”, а следдипломната квалификация от СУ „Св. Климент Охридски”. Васил е учител по призвание. Години наред е директор на основното училище „Цар Симеон I”. Заслугите му към образованието и педагогическите умения са удостоени със свидетелство за I клас квалификация.

Споделям тези известни факти, защото неговата страст към историята, а след това и към литературата, идва от света на учителя.

Първите си опити на разказвач Васил Венински показва на страниците на окръжния вестник „Родопски устрем” и на областния - „Родопи ВЕСТ” - Смолян, в списание „Родопи” на Хайтов и в алманах „Проглед”, издание за литература, изкуство и култура.

Добил кураж от радушния прием в местната преса, вдъхновен от хубавите думи на читателите, Венински засилва писателската си дейност и печата редица свои творби в електронното списание “Литературен свят”, в сайта blog.bg, включва се в антологията „От Рупчос до Рожен” , в сборника „Скъпоценни камъчета” и в белетристични алманаси за Нова българска литература.

Венински е автор на книгата “Павелското училище - светилището от Средните Родопи” - крупен изследователски и събирателски труд, на сборниците с разкази: “Деребейски времена”, „Въгленчета от безкрая” и „Разровена жарава”.

Той има свой блог в мрежата, в който прецизно и отговорно представя личното си творчество. Член е на дружеството на СБП в Смолян.

Разказите му са почерпани от историята на Родопския край и преди всичко от смутното време на робството в географския и етнически ареал „Ропката”.

От там са неговите сюжети, образи, истории. Разказани от човеколюбеца Васил, те звучат достоверно, искрено. Вълнуват с интригата, заложена в тях, галят слуха ни с простотата на изказа, с чистия български език, на който са написани, с патриотизма заложен в тях.

Историите не са схематични, сведени до обикновенно противопоставяне на българи и турци, на господари и роби, на добри и лоши. Напротив, в тях е изведен общочовешкия стремежи за свобода, независимо от тяхната етническа или религиозна принадлежност.

В книгите му тържествува красивото и доброто. То ни изпълва с гордост, кара ни да вярваме в посланията на автора и в силата на литературата.

Васил Венински е буден гражданин, отличен български учител, човеколюбец - все добродетели, които няма как да не се отразят на творчеството му. Той влиза без предразсъдъци в дерибейските времена, търси истината, разравя жаравата, в която въпреки петвековната робия, продължават да тлеят въглени български дух, от които той пали огньове.

Но тъй като поводът на настоящото тържество е отбелязването на 185-годишнината на училището в с. Павелско, годишнина, която ни кара да коленичим пред неговия олтар и мислено да молим „Помогни ми да те возвися!”, аз ще спра вашето внимание на книгата „Павелското училище - светилището от Средните Родопи”, написана от талантливата ръка на неговия ученик, учител и директор Васил Венински.

Бързам да уточня, че пред нас е второто преработено и допълнено издание. Този факт не намалява нейната стойност, напротив, прави я по-лесна за представяне и възприемане, защото тя отдавна стои в нашите библиотеки и в сърцата ни. Особено на онези, които са пряко свързани с училището и неговата близо двувековна съдба. А то други в тази зала комай няма.

Това е сериозен труд, отнел много безсънни нощи на автора. За да се увенчае с успех, Васил Венински е трябвало да прочете цял вагон книги, за да отсее зрънцето в тях, което може да даде плод и да причисли „посветените” към отминалите 185 години.

Той е бил заставен да извършва години наред широка по обем събирателска, проучвателна и аналитична дейност. Вижте обемът й. Без преувеличение ще кажа, че книгата е задълбочен, изследователски и не на последно място писателски труд, вложен в една високоблагородна идея - да напишем случилото се, за да не се забравя.

Писането на подобна книга е изключително деликатна, отговорна, трудна и често неблагодарна, понякога и посягаща върху личността на писателя, дейност.

Тя е свързана с много имена, факти и събития. За нея винаги има множество вече публикувани статии, спомени, разкази, есета и прочее литературни форми, които волю-неволю си длъжен да имаш предвид, да се съобразяваш с тях.

Нали са изворен материал! Ами снимките? Изключително пипкава работа, съпроводена с не една и две грешки.

Ами сърднята след като книгата е готова и поеме към читателя. Всеки иска неговото име, заслугите, активността му, да е посочена най-отгоре, да е сред главните герои, да е казано всичко за него и обезателно в най-добра светлина.

Не дай си Боже, „засегнатият” да е на отговорна политическа, икономическа или някаква друга позиция. Тогава наистина става „напечено”.

Какво да се прави, това е наша национална черта. Извечно желание да сме в светлината на прожекторите, на първата страница на вестниците, да сме хвалени, а що се отнася до обществено-политическите ни възможности, всички сме готови най-малкото за народни представите4ли и министри.

Васко е успял да тушира „високото напрежение” в книгата, или ако го има тук и там, не е опасно за живата - неговия и на засегнатите. Той и заради това прави второ - преработено и допълнено издание на истроията.

Отрадно впечатление ми правят разделите, в които Васил Венински систематизира информацията за различните училищни дейности през различните исторически периоди и различните течения в политиката на българското просвещение и по-късно народно образование.

Впечатлява ме неговото умение да се издигне над дребното, което затлачва деня и да обобщава водещото през годините и от биографията на родното училище. Онова, което е всъщност историята!

Той не зачерква битовизмите, дава им право на живот, но само дотолкова, колкото фактите му да са сочни, да излъчват истинност и историческа правда, а не да хрупат между зъбите ни като голи костилки.

В същото време в цялото повествование той се придържа към принципа да ни води по високия път, по върховете на 185-годишния живот на павелското училище. Защото няма спор, животът на училището е животът на селището, на родния край на отечеството. А за хората, то се разбира.

Тук проличава най-ясно и респектиращо пиетета на Васко към документалистиката и историята. Той знае как да отгръща пожълтелите страници, без да уврежда написаното и изобразеното върху тях, въпреки чупливостта и деликатността на хартията.

Така е и в литературното му творчество, в разказите, които казват много повече за епохата, отколкото спомените и мемоарите на историците.

Освен всичко друго, Венински е учител в своето родно училище, директор няколко пъти, той е добър човек, имам чувството и вярващ християнин, който изпитва уважение към истината и правдата, особено историческата.

Затова по моему неговият труд сега при второто доработено и подобрено издание, защитава името му на разказвач на истории.

Умишлено се стремя да не навлизам в подробности, не визирам имена на хора, живи или вече покойници, за да не засегна нечие честолюбие.

Нека всеки сам открие себе си в този клас, на близо 200 години, за който продължава да звъни училищния звънец, в този урок по родолюбие, изправил ни на изпит през целия ни живот. Така е по-честно и по-справедливо.

Познавайки словото на Васил Венински, искрено ви препоръчвам историята, защото освен набор от спомени, цифри, факти и имена, тя е и част от вашата биография. Част от вашата младост, от мечтите и копненията ви, минали през определен етап от тази 185 годишнина.

Пожелавам на автора здраве и вдъхновение, за да води уверено своето ято - учители и ученици към 200-годишнината на училището, да надгражда неговата история и талантливо да я описва.

Честито второ издание на „Павелското училище - светилището от Средните Родопи” и щастлив празник на павелци.

25.ХІ.2017 г.