Татяна Житкова

превод: Елка Няголова

***

Люшка замислен, пази водите си
бавният Дунав.
В тихите пристани гледам върбите.
Литват без думи
герои и образи пламенни,
свети любимият край,
слънцето с бликове всичко подпалва,
сякаш настъпва раят.

Тихо докосва се пак до душата ми
вятърът тайнствен.
Гледам - изписват се във огледалото
древни столетия:
страшно е, взираш се непрестанно -
мъка и пепел преплетени,
прах от копита и от тъма,
от чужди ботуши - рани.

Ето ги, идват - шепа бойци са -
млади и смели.
Воин, храбрец и поет,
с изкупителни чаши.
Влизат в реката като предците си -
вечна душа обричат.
Рай е реката, светците ги чакат,
в рая кръвта им изтича.

Бряг поднебесен,
рано прие ги…
Болка оставяше дири,
сякаш чертани от турските саби.
С вечна любов към свойта Родина
в пламъци беше Балканът.
Ниско звездите падаха само -
лек за юнашките рани.

Свилена есен лизваше кротко
сълзите им солени.
Ръсеше дъжд и правеше златни
розите с мокър жест и
бавно се люшкаше сънена лодка,
Дунав я носеше в плен.
Гледаше горе как махат с крилата си
тъжните жерави…

***
А някъде там, в мъгливи укрития -
черни скали.
И някъде шепнат, и пяна изливат
вълните в прибоя.
В града на вечно сивия дъжд,
колоните също сиви,
измиват лъчите
на умореното слънце.

Искри раздробява и бликове хвърля
по сивите здания.
И търси кого да заслепи и да поглези
със светлината си.
Стопява се сивото и сенки безлики,
привидно случайно,
се движат с платната
по тънкия ръб на лято безсънно.

Откъсва се взорът от земната линия,
в небето се хвърля.
А огънят там се разлива,
подпалва очите…
Червено и бяло, и синьо се бият…
На мен ми се ще
да изплакна небето
и с устни сега да докосна

онази далечна манна небесна
и онзи магичен пламък.
Дори и глътка ще утоли
душата ми, все неспокойна…
И възглас ще екне: Осанна!
Ще текне с тържествена песен
по монолита вековен
на суша, съдбовно безправна.

***
Ето, пак на високия
връх си стоя,
вдясно, вляво - поля,
в грижи тънат застинали.
Не им пука кой днес
е загинал във боя,
кой е минал през своите
„Грозовые Ворота”.

Все измамни миражи
за живота ни мирен,
суета зад прозореца,
тиха дрямка ни рони.
Ала има рубежи,
дето трябва и ние
да умрем, щом преминем
„Грозовые ворота”.

Дълг и вярност, и преданост -
неразмити следите им,
а духа на народа ни
все изпитват, изпитват…
Но повдигат се щорите
и на светло откриват се -
и за теб, и за мене,
„Грозовые ворота”.

Към предателство пътят
неведнъж е прокарван,
с черен знак е белязан,
сякаш с огън застиган…
Нека с Юда се сблъскаме,
щом опита се пак
да превземе и котата
„Грозовые ворота”.

Във капан е животът,
трепва - сякаш стрела е.
А калъфът - отпред.
Полет бърз. Свят върти се!
А насреща е взводът,
станал твърда скала -
всички паднали пред
„Грозовые ворота”.

Някой вярва в Земята.
Друг пък Космоса вика.
А животът със жиг
ни прогаря, въздишайки.
Ще се сбират във ротите.
И пред боя ще стихнат,
ще преминат, но живи! -
„Грозовые ворота”.