Анна Ревякина

превод: Елка Няголова

поема

1.
Мария си имаше дом - перденца, витражи…
И татко, който „лягай си” - все й казваше.
И имаше шкаф от бреза. И креватче в нишата.
И щастие простичко - пълно безгрижие!
Мария сега няма нищо. Скоч на прозореца.
И нощ зад стъклото. Нощ! И все е затворено.
А там конвоират отново безшумните призраци,
но никой от тях не казва ни дума, ни приказка.
Отново е грохот, пращи и дрънчи като в преса.
Мария си има майка. А тя пък си има компрес.
И още икона, оттам позлатен Свeти Николай
обещава на малката тих и небесен рай…

2.
Тишината в ухото прониква.
И с глухотата си свикваш.
А Мария във кухнята стара
пак преглъща дим от цигара.
Да заспи, докато има стени,
а и покрив домът им нисък!
Разтреперени - коленете й.
И луната мълчи проклетата!
И фенерче миньорско в небето -
на баща й очите светят.
Не, дори е едно око - за утеха,
без черти на лицето, без дреха.
То не мига, прави път през реката.
И сребрее лъч по стъклата.
Бомбен залп. И градът утихва,
като очен нерв с гаден тик.

3.
Татко, скъпи мой,
не ми трябва пръстен,
за цветя не те моля -
срещу смърт те кръстя!
У дома ни върни се!
И да стане чудо
под месеца нисък!
До женитба чужда,
до любов разбита…
О, върни се, татко!
И не брой си дните!
С тебе са всички златни.
Ще играем приказки.
Виж - добро и чест
влизат в огън, с риска -
злото да отместят.
С длан ще те прегърна.
А домът ни стар -
като буца в гърлото,
все тъй ни задавя.
Зрее и в градината
райски плод високо
и пълзят гадините.
А над всичко - Господ.
Този дом сме ние,
Божие разсъмване.
Или наште сънища.
Или наште сънища…

4.
Окопите на траурните ленти по всички краища,
изчезват, както заличават се следи от раните.
Ще бъде пиршество от цвят или пък зима рязка.
И празник свят ще е! И все едно - неделя или сряда.
И тюркоазени ще са очите и степта - като небето.
И в Лета ще потъне болката, но Бог ще въздаде.