ЗАЩО ДА СЪМ ТЪЖЕН?
превод: Николай Зидаров
ЗАЩО ДА СЪМ ТЪЖЕН?
Защо да съм тъжен? Прекрасна е моята есен,
а залеза пълен с гергини и булчинска песен.
В прозорците - погледи сини -
надничат бръшляни, почукват глицинии.
Щом нежното булчинско цвете развърже гердани зелени,
голямото слънце се спира тогава при мене.
И нежност, и свежест се сбират в лирично единство,
тъй както при сватба, кръщавка, моминство.
Защо да съм тъжен? Нали днес планетата кротка
ме носи сред рой светлини като дунавска лодка.
От тежките книги усмивка поглежда към мене
и пориви нови се будят във моите вени.
Над парка листата от клоните падат без сила -
слана ги сланила и черна ръжда поръждила.
И чувам любовната песен - от век едносъща -
на гълъби, спрели спокойно на моята къща.
Зорници искрящи събирам през нощите лунни,
зорници, подобно опашки на млади пауни.
Лежи самотата до мен като кученце свита,
лежи и мълчи, с одеяло кафяво покрита.
Понявга се буди, нечакано пита с глас морен:
“Ти с мен ли нощуваш, все тъй ли си слаб и покорен?”
Понявга се вдига, излиза за малко на двора,
но бързо се връща, побягва от птици и хора…
Защо да съм тъжен? Затуй ли, че глината скромна
не мога с цигулков напев да извая на стомна?
И къща си имам - богата - сред хлад и треви.
Защо да съм тъжен? И все пак тъгувам, уви!
НАБРОСКА
Свирачо, спри. Лъка ти не ме радва,
че всеки стон душата ми изстрадва.
А флейтите задават ми въпроси
и тягостен е хорът им: Какво си?
Да отговоря, нямам сила вече -
о, нека миналото спи съня си вечен.
В кавалите, в тръбите тънкогласни
аз все дочувам стонове неясни.
Млъкнете, ветрове, потоци свежи,
нали не сте миражи, а - копнежи.
Закривай, езеро, златисто огледало,
да не узная, що е то видяло.
Ако дочуя отзвук тих и жален,
дваж моя дух ще стане по-печален.
В савани бродят призраци незрими,
словата им - слова непоносими,
кълват ме като птици черноклюни.
Защо не млъкнете, жестоки струни?
