(Увод)

Жан-Клод Кариер

превод: Евгения Динкова

От 1880 до 1910 г. Франция изживява най-голямата епидемия от смях в своята история. Излизат десетки смешни вестници, като само вестникът Рир (Смях) излиза в 150 000 екземпляра. Много ползващи се с успех издателски поредици са съставени изцяло от хумористични книги. Хората идват да се посмеят в мюзикхола, в цирка - където номера изнасят славни клоуни, в кафе-концертите - където на сцената се изреждат комични певци и изпълнители.

Векът се изтъркулва, сред изблици от смях започва следващият.

Вероятно на това повсеместно весело настроение началото на XX век дължи наименованието си, колкото прочуто, толкова и плашещо, Бел епок (Хубавото време).

В днешни дни, не е нужно да припомняме, се смеем по-рядко и може би имаме основания за подобна сдържаност. Наивната ни вяра, че лесно ще покорим света, отдавна е рухнала. Бедствените войни доказаха, на какви варварства е способен човекът. Две трети от жителите на света умират от глад или от нещо друго, дърветата загиват, хората се затварят в себе си, дори небето се разваля. Всичко това честно казано не е никак смешно. Нищо чудно, че аналитичният подход и сериозният коментар са завладели планетата, макар че психоанализата отдавна е доказала безполезността на сериозните коментари. Странен парадокс, от който не можем да излезем.

Френските хумористи от XX век се справяха не лошо със задачата си. Някои от тях обаче се обезсърчиха и по своя воля бързо се оттеглиха, като Макс Линдер, Андре Фредерик, Шавал, Боск. Други като Рейзер, Колюш и Пиер Деспрож бяха преждевременно покосени от съдбата, макар че са ни още нужни.

Вече нямаме велики клоуни. Нашето комично кино, пък и не само нашето, след апогея на американските комедии от двайсетте и трийсетте години, се пласира под средното ниво. Качественият хумор е намерил убежище в «глупавия и обидния», и дори като такъв едва крета.

Смеем се по-рядко.

Но дали се смеем по-добре ?

Хуморът 1900 е непознат и презиран. Презиран, защото е непознат. Често чуваме да казват: бащите ни бяха глупави. Разсмиваха ги неща, в които ние не виждаме нищо смешно. Склонни сме да гледаме на смеха от Бел епок недоверчиво, той дори някой път ни кара да се срамуваме.

И все пак достатъчно е човек да разлисти за по-дълго вестниците Ша ноар (Черния котарак) или Рир (Смях) за да открие с изненада, колко ценно е съдържанието на тези издания. Когато стане дума за началото на века, неволно пред очите ни изникват спомени от недодялани булевардни водевили и безвкусни войнишки монолози. Такива именно картини е съхранило съзнанието ни. Въпросът е, доколко те отговарят на историческата действителност, макар че смехът още няма история.

Нека оставим настрана семейните спални, където разни господа с тънки мустаци бързат да се напъхат в гардероба. Нека оставим отблъскващите казарми, където парадират шкембести подофицери, участвали в битките при Тонкин. Да подминем намеците за текущата политика от онова време, които за нас са безпредметни, понякога дори не ги и забелязваме. Остават купища забележителни текстове, запазили силата и свежестта си, а също тук-таме някоя рисунка.

Редно е може би да разграничим текста от рисунката. През двайсети век в областта на графическите изкуства настъпват редица съществени промени. С известно закъснение хумористичната рисунка следва тази тенденция, като отхвърля отживелия стил на Шарл Леандър и Андре Жил. За текстовете обаче това не важи. Дори сюрреализмът не би могъл да впечатли някои разказвачи от Бел епок.

*

Пол Валери пожелал да определи какво е хумор и се отказал. Арагон се задоволил да се позабавлява с тази английска дума, водеща като всички английски думи началото си от старофренския език. Така поне твърди Рене Бенжамен. Габриел дьо Лотрек също направил опит за анализ, когато превеждал Марк Твен. «Мъчна работа», казал.

Хуморът е отвъдното смесено със земно вино, пише Жан Арп, а Жак Одиберти уточнява: Хуморът е умението да не засягаш направо темата, умението да мериш точно, но не целта, а някъде до нея, да защитаваш неистината, за да кажеш истината.

Някаква белгийка от цирка, на име Ирен Амоар, се изразила доста красиво: Хуморът е последната цигара, докато Франсис Пикабиа го определя така: Хуморът е човекоядството на вегетарианците.

Хуморът значи да вярваш, че има още надежда, казва също Пиер Сегерс в един специален брой на Н.Е.Ф. от декември 1950/януари 1951. Това не заслужава хумор, добавя Превер, докато Магрит сполучливо допълва посвоему: Хуморът: моята супа, моя каскет, моя капак.

Последен си казва думата Жорж Невьо: Истинският хуморист винаги замлъква и често това става доста бързо.

След Бергсон философът Янкелевич дълго време умело правел разлика между хумора и иронията. И въпреки това авторите на енциклопедията Пети Ларус, които явно не са чели Янкелевич, казват следното: Хумор: Весело настроение, което си придава сериозен вид и което е наситено с ирония, с непредвидимост: Суифт е един от най-добрите представители на английския хумор. Тази дефиниция изглежда нелогична по много причини. Първо, тя бърка хумора с иронията. Второ, взетият пример не е сполучлив: нима Суифт не прикрива с весело настроение и лекота сериозни неща?

В една Антология на съвременните хумористи на изд. Делаграв отпреди Първата световна война - която за дълго уби у французина всякакво желание за смях - Пиер Мил, самият той хуморист и един от първите сътрудници на Ша Ноар, пише следното:

Със сигурност може да се твърди, че щом французите, които през първата половина на XIX век вече разполагат с думата комичен, ирония, сатиричен и клоун, са заели от англичаните един нов термин, това е било защото са изпитали такава необходимост…

Пиер Мил вижда в появяването на хумора във Франция към 1830 - това е годината, когато се играе пиесата Ернани - последица от романтичната революция. Хуморът позволява смесване на жанровете, на веселото с меланхоличното. Той прави по-приемливи понякога зловещите измислици на авторите на черния роман, чиито герои пият от черепи и спят в ковчези.

Но по-добре да не се осланяме на внезапни видения както в литературната история, така и в историята въобще. Хуморът - това неопределимо, но осезаемо нещо, което безспорно съществува, идва отдалеч и ще стигне далеч. В тази книга ще се натъкнем именно на неговите далечни, често неподозирани корени.

През периода, който тук ни интересува, хуморът вече си подава носа най-напред в анонимни сборници забавни мисли, «приятни и занимателни» афоризми и анекдоти, а също и в печата. Оттам той бързо се разпространява на улицата, в салоните и накрая в голямата литература.

След плахото си начало почва да си служи успешно с акробатичните словесни умотворения, дело на поетите от Парнас, автори на редки рими. Вторият голям импулс идва от Америка, когато Франция открива творчеството на Марк Твен. Според Пиер Мил Марк Твен въвежда неочакваните поврати в интригата не с думи, а със ситуации. Марк Твен бил родоначалникът на целия съвременен хумор, казва той, в това число на кабарето Ша ноар и на Алфонс Але. Това мнение ми се струва малко прибързано.

Но какво точно е хумор?

Нека най-напред кажем, какво не е. Хуморът не е духовитост, това характерно за французите, днес овехтяло качество. Известно е, че французинът минава за духовит, за галантен, за голям кулинар. Духовитостта се състои главно в това да се отговаря предизвикателно на зададен въпрос. Как сте, пита куция Телейран една сляпа на едно око жена. Както виждате, отговаря той.

Млад поет настоява да прочете на Алекси Пирон свои творби. От немай къде Пирон се съгласява да изслуша две негови поеми. Поетът прочита първата и пита Пирон, какво мисли. Пирон отговаря: По ми харесва втората.

Духовитостта е въпрос на рефлекс, на свадливост и остър език. Той жертва всичко, за да постигне желания ефект. Той блести и лъже. Понякога се качва на сцената, рядко на екрана и надали нещо ще ви разочарова повече от книга, съставена от духовитости.

Хуморът не бива също така да се бърка със Сатирата или с Полемиката, двете бавачки на съвременния журнализъм. Нито Луи Ребо с неговия Жером Патюро търсещ положение в обществото, нито Пол-Луи Курие, нито Буше дьо Перт няма да се наредят сред предшествениците на хумора; пък камо ли безбройните автори, обрисуващи обичаите, Бертал например, така скъпи на XIX век; и още по-малко Олд Ник и Гранвил, авторите на Дребните неволи в човешкия живот.

Хуморът никога не е имал претенцията чрез смеха да коригира човешките обичаи. За разлика от сатирата със забележителна упоритост той отбягва важните въпроси. Цели по-високо.

Хуморът не може дори да се сведе до Комичното. Не всички весели автори са хумористи; не всички хумористи са весели, казва Пиер Мил. Хуморът понякога прилича на отчаянието, на лудостта. След Суифт много хумористи като Гранвил и Андре Жил са умрели луди. Други като Шарл Кро са изпили горчивия хап докрай. Голям брой са си отишли от този свят на трийсет-четирийсет години. Ако печалта на клоуните е легенда, тази на хумористите има нещо общо с истината. Хуморът не винаги е смешен.

*

По-тънка е разликата, която се опитва да прави Бергсон, а по-късно и Янкелевич, между хумора и иронията. Иронията, пише Бергсон, описва идеала, като се прави, че описва истината. Например когато Алфонс Але пише на Пол Дерулед: Знам, че сте интелигентен и че вече сте ме разбрал, той иронизира. Описва един идеал - интелигенцията на Пол Дерулед - като се прави, че това е истината. Естествено никого не заблуждава.

Докато хумористът, пише Бергсон по-нататък, описва действителността като се прави, че описва идеала: например, когато Д’Аламбер с видимо задоволство описва ужасните условия на живот на черните роби в Америка.

Само че не е много ясно, защо да не кажем точно обратното на това, което казва Бергсон, тоест че Д’Аламбер си служи с ирония, а Алфонс Але с хумор.

Има и едно друго традиционно различие, което ни казва следното: когато с видима лекота и безгрижие разискваме на сериозни или злободневни теми (както прави Д’Аламбер) ние си служим с ирония, това изпитано френско оръжие, познато на шансонистите от всички времена. Когато сериозно разискваме за дреболии (специалност на Алфонс Але), си служим с хумор.

Удивително неясни са тези дефиниции. Добре поне, че сами се обезценяват. Не е лесна работа да се снеме хуморът в строго определение. Всеки налучква пътя, както намери за добре.

*

Основното, което Мишел Рагон успява да изведе на дневна светлина, че хуморът е нагласа. Той е една от най-трайните, най-искрените и ефективни форми на бунт, с каквито човешкият дух разполага против глупостта и заплахите на обкръжаващия го свят. И понеже споменаваме Лотреамон, Леон-Пиер Кент нарича хумора висш бунт на духа. Според Фройд хуморът не само освобождава, но издига и облагородява.

За да се убедим, че хуморът е бунт, достатъчно е да изредим присъдите, чийто основен виновник е бил той. Хуморът има своите герои, своите мъченици. Той е също отказ. Може да се превърне във вик.

Тънко подигравателен, сериозен, малко разсеян, не натрапчив, охотно подвеждащ или послъгващ, хумористът борави с опасно оръжие, като не винаги се издава. То се крие в някоя нелепица, спотайва зад нечие причудливо умотворение. Добрият хуморист е визионер е казал Габриел дьо Лотрек. Той не се интересува особено, накъде върви светът, защото по природа и призвание е песимист. Когато се отдалечава от малотрайната делнична действителност, хумористът се излага на риск да погуби себе си. С такава рискована нагласа гони безсмъртието. Именно когато е най-нелеп, най-своенравен, най-зловещ, хуморът е най-опустошителен.

Оставяйки сатириците и полемистите да си хабят силите, като се плъзгат по повърхността на нещата, набирайки висота и размах, той изведнъж преобразява нашия начин на мислене, нашия начин на действие. Той напада самия човек.

Така че хуморът е сериозно нещо. Редно беше да бъдем подготвени за това.

Френският хумор, който четиридесет години си прокарва път, бележи истински възход по времето на Третата френска република. Смекчаването на цензурата, наследена от Втората френска империя и новата свобода на печата дават простор за по-смели творчески изяви.

Хората не крият радостта си, че най-сетне живеят в република и безспирно говорят на тая тема, дори понякога критикуват. И почват да се веселят и смеят на всичко. Защото им е позволено. От 1871 г. излизат множество смешни вестници, като повечето от тях изчезват след първите десет-дванайсет броя. Всички обаче засенчва Ша ноар, считан за ковачницата на съвременния хумор.

И все пак каквато и да е ролята на печата, тя не обяснява изцяло напълно хумора 1900. Би трябвало да го разглеждаме в контекста на времето му - дълъг период на мир - а също и на все още слабо проучените литературни течения от края на XIX век. Свеждан до Символистите и Натуралистите, от Маларме до Зола, този период остава пренебрегван от литературоведите. Помнят се само имената на някои нашумели автори - нашумели по него време - които не си струва да се препрочитат днес и които между впрочем никой не препрочита. Що се касае за останалите, приживе много често неизвестни, от нехайство се въздържаме да погледнем, какво са написали.

Вярно е, че богатството е голямо и че от нас се иска немалко търпение за да преровим всичко това. Но един ден това ще бъде направено. Добре ще бъде, ако поне за хумора ние направим нещо. (…)

1988 г.