Стефан Коларов

115 години от рождението на акад. Георги Караславов

Неговата мащабна фигура ярко се откроява в литературното ни развитие със земната сила на силния му талант и верен психологически усет при тълкуването на националния ни характер.

Той присъства в духовния и обществения живот повече от петдесет години и без преувеличение може да се каже, че след Иван Вазов това е писателят, който е един от най-дейните автори, свързани с всички големи събития от живота на народа.

Дори и най-върлите му отрицатели - а те не са никак малко, дори някои от тях и до днес! - трудно могат да посочат друг художник, който така тясно да е бил ангажиран с големите актуални събития и да е търсил тяхното изображение в литературата, макар че не винаги това е било успешно.

Георги Караславов започва своя творчески път в годините след двете национални катастрофи във войните, след кървавите събития от Септември 1923 г. и от 1925 г., когато е извършен безумния атентат в църквата „Света Неделя”.

Той е едно от лицата на това поколение, което литературният критик Иван Мешеков нарече „ляво поколение” и което поемаше щафетата от Христо Смирненски, прекършен от „жълтата гостенка”.

В дебютната книга на Караславов „Уличници” се долавя ясно атмосферата на големия град с неговите социални контрасти, както това пролетарският бард е отразил в „Децата на града”.

Той сътрудничи на „Ведрина”, вестник създаден и редактиран от Антон Страшимиров и авторът на „Хоро” е неговият пръв литературен учител и наставник.

С негово съдействие младият белетрист издава втория си сборник „Кавалът плаче”.

Всеки автор сякаш следва своята съдба, извън наложените творчески канони. Така е и с Георги Караславов.

Първите му изяви не са блестящи, не привличат вниманието с някакви художествени изненади, но са достатъчно физиономични за авторовото виждане.

Белетристът идва от малкото село Дебър, днес квартал на гр. Първомай. Той носи не богат, но достатъчно здрав житейски опит, който впоследствие разширява и търси неговото идейно развитие.

Разказите и повестите, които пише, постепенно очертават профила му, неговите пристрастия, но без лутане, без лековати и повърхностни люшкания.

За разлика от някои от своите съвременници и приятели по това време, Караславов учи - в Телеграфо-пощенското училище в столицата, в Казанлъшкото педагогическо училище, следва в Прага агрономство, а това е показателно за стабилните му познания, за вътрешната съсредоточеност и сериозност.

Заедно с Младен Исаев, Христо Радевски той сътрудничи на „Работнически литературен фронт” (РеЛеФ), заедно с тях участва в спора с редакторите от другия ляв литературен вестник „Кормило” и заедно с тях е изключен от комунистическата партия заради идейна непоследователност и нарушаване на партийната дисциплина.

Илия Тодоров, псевдоним на известния по-късно проф. Владимир Топенчаров, доста остро критикува тримата автори заради недостатъчна идейна твърдост в произведенията им.

Всъщност спорът известен още като Кормиловският спор между „идейници” и „качественици”, поставя много важни въпроси за нашата литература тогава, за темите и героите на произведенията, посветени на пролетариата и неговата класова борба.

За съжаление истински разговор не се провежда поради крайният догматизъм на Топенчаров, който го запази до края на живота си, макар че беше наш посланик в Париж.

Въпреки че Караславов и другарите му попадат под идейния обстрел на „своите”, те продължават да творят и следват своите талантливи търсения. Радевски издава книгата си „Пулс”, за която рецензия написва Вапцаров, а Младен Исаев публикува „Човешка песен”, получила наградата на Съюза на българските писатели.

Вапцаров издава „Моторни песни”. Караславов усилено работи над своите замисли, независимо от отправените му критики. Всъщност колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, въпреки суровите условия при които живее, въпреки засилената цензура и мрачната атмосфера след Деветнайсетомайския преврат от 1934 г., той успява да създаде своите романи-шедьоври „Татул” и „Снаха”.

Те се появяват в изключително благоприятен момент за самия автор. Елин Пелин след „Под манастирската лоза” (1936) не пише почти нищо значимо. Антон Страшимиров и Йордан Йовков умират.

Романите на Константин Петканов с битово-патриархалната си тематика в оня кризисен момент, когато започва Втората световна война, не намират широк отзвук. Нито Людмил Стоянов с „Мехмед Синап” след „Холера”, нито Орлин Василев с „Бялата пътека” и „Хайдутин майка не храни” успяват да затъмнят онова, което Караславов постига в произведенията си.

Той е постигнал своя звезден миг и се утвърждава като водеща фигура в литературата ни.

Отначало в „Татул”, а след това и в „Снаха” писателят се стреми да разкрие онези скрити, сложни и все още непознати процеси в българското село, които се извършват в продължение на няколко десетилетия от началото на ХХ век.

Елин Пелин дава основата с „Гераците” и „Земя”. Караславов, който изключително много го цени и се учи от него обаче намира своята бележита тема за собственическия инстинкт, който се изражда в жаждата за имот при съществуващите нови обстоятелства.

Караславов изследва как разяждащата отрова на имането отнема нормалните човешки чувства, обезобразява нравствено отделната личност.

Непредубедено и майсторски като психолог проследява сърдечното закоравяване, което всяка форма на собственост предизвиква у човека, душевното вцепеняване, което социалният конфликт и неравенство пораждат у селянина.

Марьола е пример за изстрадала обикновена жена, която обаче в своя собственически инстинкт достига до най-мрачното решение - да погуби Тошка, докато Юрталана извършва на пръв поглед неволно убийство на Астаровото момче.

И двамата обаче олицетворяват резултата от нравствените деформации и показват как те се проявяват имплицитно, дори импулсивно. Съзнанието на собственика вече е проядено от проказата на злото. Караславов представя това чувство в художествен синтез, защото го е видял в истинската му същност от своята фамилия, от редица свои съселяни.

Майсторството на писателя като истински художник се крие в това, че той не само изследва частнособственическия инстинкт като му противопоставя нравствената сила на човека - разтърсваща, болезнено и плодоносно преораваща душата, но той търси и пътя, по който да се излезе и върви нагоре, извън бездната на алчността.

Мирогледно Караславов се ръководи от онези нови идеи, които завладяват Европа и света особено след Първата световна война. Чувството за солидарност, за равноправие, за морална висота мобилизира масите, които искат справедливост.

Георги Караславов е роден на 12 януари 1904 г., а почина на 26 януари 1980 г. Той създаде едно богато и многообразно творчество, в което има върхове, има и слаби, и тезисни произведения.

Впечатляващо е, че почти четиридесет години след неговата смърт редица теми и проблеми, които той откри за българската литература, стават отново актуални, привличат вниманието. Това подчертава ярко и силно непреходното дело на именития творец.