Любен Георгиев

Още когато у нас се появиха в превод „Разкази за дърводелеца” на Василий Белов, съм имал възможност да водя с него дълги разговори на всевъзможни житейски и литературни теми. През 1968 г. той беше пристигнал в нашата страна в състава на клуба на младата българо-съветска интелигенция. В София и във Варна, на Златни пясъци, в сладкарницата на хотел „Интернационал” сме се застоявали с часове в спорове на тема индустриализация и патриархалност, технократизъм и технически прогрес, носталгия по примитива и ликвидация на старината.
Продължихме разговорите си през лятото на 1979 г. по време на международната писателска среща в София. Но в тях вече се включваха повече хора, тъй като основните произведения на Василий Белов (с изключение на романа хроника „Предвестни дни” – за годините, предшествуващи колективизацията) бяха вече известни на българските читатели: през 1974 г. излезе сборникът му с разкази „Дамата с хермелина”, а през 1978 г. – два тома повести и разкази. Но краткото пребиваване на писателя и характерният му маниер повече да разпитва сам, отколкото да говори за себе си, ми попречиха да разкрия някои от загадките на неговото творчество.
При бегли срещи в Москва ми е казвал, че не обича да се занимава със себе си, не дава интервюта, не се снима по телевизията, страни от извънлитературната суета. И всеки път оставяхме разговора си незавършен. Тръгвах си, изтръгнал обещанието, че ще го продължим някога по-спокойно. Кога? Най-добре, когато го поканим за по-дълго време на наша земя.
Най-сетне и това стана. През лятото на 1981 г. Василий Белов се вдигна от далечния северен град Вологда с жена си Олга и дъщеричката си Аня и след като им показа София, се установи на Златни пясъци в почивния дом на Съюза на писателите. Там се прехвърлих и аз, за да бъдем денонощно заедно… Особено ни сближи заболяването на детето, тъй като бащата трябваше с цели часове да стои в стаята. В такава обстановка, когато температурата на Анюта беше спаднала и атмосферата беше се разредила, Василий Белов се съгласи да включвам от време на време магнитофона, за да запиша някои негови отговори.
Вече бях чел появилите се откъси от неговото своеобразно очерково-етнографско съчинение „Лад” в сп. „Наш современник” (от 1979-81 г.). Предчувствувах, че това заглавие ще създаде проблеми на преводачите, защото тази старославянска дума е изчезнала от нашия език. Употребява се само като музикален термин с не съвсем строго обозначена територия на понятието. Наистина музикалната енциклопедия му отделя две колонки, но ако реша сега да цитирам какво е лад, няма да можете точно да разберете (последователна степен при взаимоотношението между устойчиви и неустойчиви музикални звуци), пък ще трябва да се процитират и петолиния с ноти, за да стане по-ясно. Но едва ли ще е правилно да се превежда „лад” с „хармония”, както направи преводачката К. Витанова във в. „Народна култура”, тъй като сам авторът в предисловие към очерците си казва, че думата е от чисто руски, славянски произход. В обикновения, в разговорния руски език „лад” означава съгласие, мир, порядък, начин, способ (оттук „ладно!”), а също музикален строй, съчетание от звуци и съзвучия.
Всъщност за мен сега е важен не точният превод на думата (тя, струва ми се, и така е понятна), а самата форма на очерците. В „Лад” наблюдението над отделни подробности съхранява познанието за руския национален бит. Иначе изложението е съвсем свободно – някъде белетристично, другаде статийно, по-рядко диалогизирано. Често се цитират народни песни и пословици. В подзаглавие произведението е обозначено като „Очерци по народна естетика”. То наистина представлява енциклопедия на селския бит и умонастроения. Разказано е как преминава годишният цикъл на село – пролет, лято, есен, зима, какви трудови операции го съпровождат, какви естетически изживявания се пораждат. Научаваме за всевъзможните селски майстори занаятчии – дърводелци (Василий Белов сам изпитва привързаност към длетото и обича да майстори с него различни предмети), ковачи, обущари, копачи на кладенци, зидари на камини, знахари. Подробно е възпроизведен производственият цикъл, свързан със „спътника на женската съдба” – знаменития руски лен: от засаждането му до обработката на преждата, плетенето и тъкането. Описва се дворът, родното гнездо, делниците и празниците, узнаваме за какво звъни самоварът, как се облича селякът, какви забавления и игри предпочита, как преминава детството, юношеството, възмъжаването, преклонните му години, къде го застига старостта в целия този жизнен кръговрат. Специални глави са отделени на фолклора, началото на всички начала (според народната естетика), а също и на самодейната скулптура и иконописното умение на северните селски „изографи”.
И всичко това е онагледено със стотици и хиляди примери, записани от близки, съседи, познати, а най-вече от устата на майката на писателя, Анфиса Ивановна Белова, чийто образ възникваше непрекъснато в нашите разговори. Всяко лято тя продължава да се завръща и заселва в родното си село, макар че там са останали цифром и словом 13 жители; в дървената й къщурка й е по-уютно, отколкото в градския апартамент.
Василий Белов гледа на бита и на естетическите категории като на щафета, която се предава от поколение на поколение. Особено го тревожи възпитанието на младото поколение в дух на високите нравствени начала, заложени в народните разбирания за красиво и грозно, за добро и лошо. Впрочем тези понятия съществуват в народното съзнание неразчленимо. Ако красота и правда (справедливост) все пак са се обособили, то думата „грозно” означава вече и нравствена, и естетическа присъда. Опазването на оцелялото от старината може успешно да се вгради в новите взаимоотношения между хората. Авторът е убеден в това и с тази цел се заема да разкрие богатството и устойчивостта на народните разбирания.
Само един пример (може би далеч не най-подходящият) ще ни убеди в оригиналността на неговите наблюдения и съждения. Той сравнява някогашната и сегашна самодейност в областта на художественото творчество и стига до извода, че днес средствата за масова комуникация (радио, кино, телевизия, концерти, подиуми, естрада) създават потребителско отношение към културата. Тя самата заприличва на улица с еднопосочно движение, а хората са разделени на две части: изпълнители и публика. Някогашната художествена самодейност, при която всеки може да се включи и превърне в участник, не е възможна в условията на салон и сцена. Фолклорът се създава само там, където хората не се делят на артисти и зрители. Струва ми се, че с такива ясни и точни обобщения, извлечени след обстойно привеждане на документален материал, се дава отговор на редица неизяснени теоретични въпроси, по които се дискутира почти безрезултатно с години…
Композиционно „Лад” е разделен на глави, а всяка малка част си има отделни подзаглавия. Тази структура ми се видя доста примамлива. Затова при събеседванията ни във Варна ми хрумна да предложа на писателя да осъществим не традиционно интервю – жанр, толкова омразен на Василий Белов и така старателно избягван от него, – а нещо като лад, само че автобиографичен, следователно – АВТОЛАД.
Тази идея му хареса и след като очертахме приблизителната схема на разговора, замолих го да вървим колкото се може по-плътно до собствената му житейска и писателска биография. С неизбежните отклонения и вмятания, естествено, напълно в духа на книгата му. Но лад като разновидност на документалния жанр, в нашия случаи като диалогизиран автопортрет. Мисля, че редките ми насочващи въпроси не нарушават своеобразието на така избраната жанрова форма – тя самата допуска всякакви капризи.
Време е вече да пусна магнитофоиния запис и да се пренесем изцяло в света на писателя. И така:

Автолад

1. Родно село

– Родното ми село… Хиляди е имало като него на север. Беше малко селце, но такива имаше много. Не бяха далече едно от друго. Пръснати по бреговете на реките.
Село Тимониха.
Когато разкопавах историята му, достигнах до 1625 година – има документи. Тогава е имало около 12 жители, колкото примерно и сега.
След литовско-полското нашествие селото е било разорено. Но после отново се възродило.
– На колко километра от Вологда се намира?
– На 100 километра.
– Има ли път до там?
–80 километра по шосе, а нататък караш направо през степта, през поляните. На три километра от селото оставяш колата и продължаваш пеша, ако не срещнеш случайно някоя каручка.

2. Прадеди

– Сам съм проучил прадедите си примерно до 1700 година, до началото на 18-о столетие.
– С какво са се занимавали?
– Селяни са били, по-точно от така наречените „черносочни” селяни. На север в Русия не е имало крепостно право. Съществувало е само в южните краища на нашата област. А на север не е имало, там селяните са били свободни. Наричали са ги държавни или черносочни. Те плащали данък на държавата и сами разработвали земята. Не са зависели от помешчика, там помешчици не е имало.
Имало един селянин Петър около края на 17-о столетие. Тогава руските хора не са имали още фамилии: Иван Петров, Пьотр Иванов – по името на баща си.
Този Петър имал синове. Един от тях се наричал Иван. Той имал син Лаврентий и братя – трима или четирима, не зная точно. Лаврентий имал син Фьодор, който е бил мой дядо.

3. Баща

– Баща ми се казваше Иван Фьодорович и цял живот се мотаеше между селото и града. Убиха го на фронта през 1943 година.
– Защо се е мотаел между града и селото?
– Той не искаше да живее в града, но нуждата го заставяше. Ние бяхме пет души. (Аня, слушаш ли? А? Слушай, на теб също ще ти бъде интересно!) Налагаше му се да ходи в града, за да припечели нещо, а после пак се връщаше на село.
– Какво е работил в града?
– Беше дърводелец. Правеше бараки, огради и всякакви такива неща.
– Значи сте имали братя и сестри?
– Да.
– Колко?
– Двама братя и две сестри. Аз съм първият.

4. Рождена дата

– Във вашето село имало ли е църква? Кой ви е записвал при раждане? Селсъветът ли?
– Никой не ни е записвал. Аз съм се родил през 1932 година, а ме записали през 1933-а. И сега по всички документи се водя 1933. И рожден ден сам съм си измислил, впрочем не съм го измислил, а го изчислих, съобразих просто кога съм роден…
– По разкази на майка си?
– По разкази на баба си и майки си. Те сами не можеха точно да определят – дали седмица след Богородица или седмица преди Богородичната неделя.
– И тъй като Богородица у вас се пада на 14 октомври, вие се водите че сте родей на 23 октомври.
– Да.
– А останалите ви братя и сестри също ли не са записани никъде?
– А останалите ми братя и сестри не знам защо са записани.
– Значи след вас са започнали да ги записват.
– Но неточно. Най-големият ми брат също е записан неточно. Църква нямаше, тя е била ликвидирана още преди да се родим.

5. Детство

– Детството ни беше гладно. Винаги ни се искаше да ядем.
– Няколко думи за майка ви.
– Майка ми също е селянка. Запомнил съм нейния дядо, много добре съм го запомнил. Не моя дядо, а нейния, който ми е прадядо по майка. Казваше се Михайло Григорич и се занимаваше с дърворезба. И сега, ако ми дойдеш на гости в село, ще видиш, че се е запазила неговата резба. Тя е на почти сто години. По прозорците, по лицевите капаци.
Той беше интересен старец. Помня го много добре. Бил съм колкото Анюта. Не пиеше вино, беше вярващ, религиозен човек. Ставаше в 3 часа сутрин и лягаше в 10. През целия си живот така е ставал. Спал е само по пет часа.
Като сега си го спомням. Имал е художествени заложби, ако съдим по изделията му от дърво.
А дядо си по майка не помня. Помня прадядото.
Майка ми е жива и лете живее на село.
– Как се казва?
– Анфиса Ивановна.
– Това чисто руско име ли е?
– У нас казват Анфися или Анфисня.

6. Ученичество

– С учението съм си имал винаги неприятности. Не защото не съм искал да уча, не… Завърших четири класа в родното си село. А следващото училище, седемгодишното, беше далече от село.
– На колко километра?
– На седем.
– Представям си какво значи това за суровия Север и за едно десетгодишно дете. Всеки ден трябва да се ходи на училище.
– Да, всеки ден. А годините бяха сурови – война. Но все пак завърших това седемгодишно училище. А после работех в колхоза. Не можех да напусна селото и да оставя майка си. Най-големият от братята ми се учеше в техникум. Аз също исках да уча в техникум в града, майка ми също искаше аз да уча, но не можех да се отделя от семейството.
Не можех да постъпя, защото нямах пари за билет и не можех да стигна до града. Исках да постъпя в речно училище.
– Какво училище?
– Речно. Исках да плавам по реките. Втори път също не можах да постъпя, защото отново не ми стигнаха парите, за да ида в града. И три години живях в колхоза. Там работих две и половина години.
А после започнаха да набират за ФЗО. Тогава имаше такъв установен ред – от колхозите вземаха ученици за ФЗО (фабрично-заводско обучение). Завършил съм ФЗО.
– В града ли?
– В града.
– В кой град?
– В град Сокол, Вологодска област. Там съм учил шест месеца за дърводелец.
– И сте живели в общежитие?
– Да. Тогава за пръв път се сблъсках с града, през 1949 г. Някога ще напиша за този много интересен и тежък за мен период.

7. Работа

– Завърших ФЗО и започнах да работя. Трябваше по закон да отработя четири години.
– Къде?
– По направление, където те изпратят. Но четири години не съм работил, опитах се отново да уча, да постъпя в техникум, в същия техникум, където е учил Валерий Павлович Чкалов през своето юношество. Лесомеханически техникум в град Череповец.
Но отново не можах да постъпя, защото трябваше да работя. Но за да не работя четири години, изпратих документите си в техникума. Исках да се освободя от тази организация по дърводобива. И уж заминах да уча в техникума, а не постъпих в техникума. Заминах за град Ярославъл и там работих като шлосер в завод, работил съм и като електромонтьор. По това време вече не бях дърводелец, усвоих специалността на самостоятелен дизелист. Работех на подвижна електростанция в гората, защото разбирах и от електричество, и от дизели. Сам съм ремонтирал дизела, обичах техниката.
А в Ярославъл съм работил и като дърводелец, и отново като шлосер. И едва тук през 1952 г. постъпих да уча във вечерно училище. Но не го завърших, защото ме взеха войник.

8. Казармата

– И пак останах без образование. Тогава у нас в казармата не даваха да се учи. Сега е друго, сега разрешават на войниците да посещават вечерно училище. Тогава не разрешаваха. Служил съм три и половина години.
– В каква част, ако не е тайна?
– Радиовръзка.

9. Интерес към литературата

– Кога и как се зароди във вас интерес към литературата?
– Книги обичах да чета. Като дете съм изчел всичко, каквото имаше там. Дори ми се налагаше да крада книжки. У нас в къщи нямаше библиотека. Баща ми имаше книги, той самият обичаше да чете. Помня ги всички наизуст. 20–30 книги имаше, купуваше ги и ги носеше.
– Какви например?
– Например „Шерлок Холмс” или сборник на Толстой. А Гогол сме чели на глас. Съберат се зиме съседи и баща ми сам чете. Като сега си спомням, беше преди войната, баща ми четеше „Вечери в чифлика край Диканка”. Помня как той четеше и всички слушаха. Имаше и други някакви книжки. Чел съм ги без всякаква система.

10. Първо стихотворение

– И как се появи първото ви стихотворение?
– От скука.
– „От скука”, почти по Горки…
– Нещо ми е имало на душата, за да почна да съчинявам.
– Колко годишен бяхте?
– В училище стана… Помпя, след ФЗО живеехме в палатки. Тогава написах бележка във вестника за Дядо Мраз, който ни идва на гости в палатката. А там студено! Такава дописка написах, изпратих я във вестника. Но така я бяха преправили, че моята художественост беше изчезнала съвсем. Беше останала само бележка.
Такова е първото ми печатно слово. Учудих се, когато видях името си във вестника под бележката, която бях написал.

11. Начало на литературна дейност

– А после в армията съм писал стихове. В един армейски вестник в Ленинград за пръв път в живота си публикувах стихове.
– С вашата фамилия?
– Да.
– Не сте ли изследвали как се е появила фамилията ви?
– Изследвал съм. Моята фамилия е била не Белов, а Петров. Такава фамилия е носел в детството си баща ми. Но той приличал на заек – бял бил, кръстили го „зайко”, бели, белок, беляк, в смисъл на бял заек. Такова прозвище (прякор) имал. Бил светъл. И когато тръгнал на училище, записал се не Петров, а Белов. Тогава е било съвсем лесно да направиш това. Както се кажеш, така и ще те запишат. И тръгнало – всичките ми братя са Белови, сестрите ми също Белови.
– Значи в ленинградски военен вестник започват да излизат ваши стихове. Какво стана после? Захвърлихте ли стиховете?
– Не, продължих да ги печатам. Дори се появих в едно списание.
– Разкажете как стана това?
– Имаше един такъв поет Александър Решетов. Веднъж се срещнах с него и той ме подкрепи, макар че ме виждаше за пръв път. За пръв път в живота ми някой да ме подкрепи. Александър Ефимович Решетов от Ленинград. Беше много симпатичен поет, съвършено искрен, фронтовак.
– В кое списание излязоха стиховете ви?
– Моите стихотворения бяха публикувани в списание „Звезда” по препоръка на А. Е. Решетов. А като свърших службата, заминах за Урал при най-големия брат. Но там кой знае защо не ме признаваха. Предлагах свои стихове в местния вестник и другаде, но никъде нищо от мен не взеха.
Тук се случи една любовна история и аз се върнах в къщи, в родния край, тоест във Вологда.
– ??
– След един неудачен роман. Постъпих на работа във вестника. Около две години и половина съм работил в районния вестник.
– Къде по-точно? Във Вологда ли?
– Във Вологодска област. Върнах се от Урал и случайно ме взеха за сътрудник в районния вестник. Две години и половина работих там и едва тогава можах да завърша десети клас във вечерно училище и да получа диплом.

12. Литературен институт

– Веднага щом получих зрелостно свидетелство, заминах за Москва. Постъпих в Литературния институт. Макар че трябваше да уча в университета, както сега ми се струва.
– Защо?
– Щеше да бъде по-добре.
– Да се получи професия?
– Не, просто по-добро образование щях да получа.
– При кого сте учили в Литературния институт? По проза или по поезия?
– Бях в семинара по поезии на Лев Ошанин, а дипломна работа съм защитавал по проза. Тогава беше свободно.
– Вече пишехте и разкази?
– Пишех. Разкази пишех и някакви спомени, дори и критически статии. После изхвърлих всичко и го унищожих.
Там, в Литературния институт се запознах с много хора, които после са ми помагали. Например Александър Яшин. Той беше честен и мъжествен човек. Беше твърде самотен. Той ме запозна с Твардовски, който напечата в „Новый мир” няколко мои разказа и една повест. После напечата също така и сатиричните ми зарисовки „Бухтини”.
Така започнах своята литературна дейност. Още като студент бях приет в Съюза на писателите.

13. Първа книга

– Как сега се отнасяте към ранните си стихове? Съществуват ли в библиографията? Отказвате ли се от тях?
– Не, но съм писал много неща, не само стихове. Писал съм и статии, както разказах. Те съществуват в описанията.
– А зарязахте ли поезията, или пишете за себе си?
– Не, не съм писал стихове. Само ето в списание „Театр” през 1981 г. напечатах една приказка в стихове.
– „Бессмертный Кощей” – за баба Яга и дядо Кошчей, който владее тайната на безсмъртието. Но това не е ли написано в свободен стих?
– В бял стих.
– А първата ви книга – „Деревенька моя лесная” (1961) – как възникна?
– От стиховете, които пишех във Вологда, в местното издателство излезе малка книжка. За жалост получи се едностранчива. Махнаха стиховете, които най-много си обичах, а оставиха други, които не обичам. Но все пак няколко искрени стихотворения намериха място. Тях и сега признавам. А втората ми книга беше вече с проза и повече стихове не съм печатал. Макар че имам написана цяла поема.
– Непубликувана?
– Да. Веднъж на шега я изпратих за сборника „День поэзии” в Москва. Казват ми: „Дай стихове!” и им изпратих цяла поема. Но „День поэзии” не може да напечата поема, защото е голяма. А освен това печатат московчани, а аз не съм московчанин.
– Как само московчани?
– Главно московчани.

14. Отношения с критиката

– После започнаха да се появяват вашите разкази, които веднага привлякоха вниманието на критиката. Бихте ли казали какви са вашите взаимоотношения с критиката? Как започнаха те? Направо с признание или…
– С критиката? Те си спорят, а аз се старая да не се бъркам в техните си спорове. Не са ми интересни. Какво пък, те така се прехранват.
– Изясняват проблематиката.
– Дявол ги знае.
– А как се отнасяте към разделянето на прозаиците на селски и градски?
– Ето, това са си го измислили критиците, за да им бъде по-лесно и ясно.
– Смятате, че това разделение е неправомерно?
– Разбира се! Какво означава това разделяне? Как може така да се дели? Според мен такова разделяне е едностранчиво.
– В основата му е залегнала най-главната проблематика – съдбата на селото и на селския човек.
– Селската съдба може да се проследи и по градските произведения, както и градската съдба може да се проследи и по селските. Според мен, ако произведението е талантливо, то… всичко се решава от художествеността, а не от темата! Така мисля. Критиците смятат, че прозата била военна, селска и градска. Мисля, че такова деление е неправилно.
– Дълги години не бяха повдигани проблемите на съвременното село. И ето, че в произведенията на някои писатели селският човек заговори със свой собствен глас, нечуван в литературата дотогава. Помним как се пишеше за селото: приблизително, схематично и неточно.
– Но и за града така се пишеше. В литературата всичко беше еднакво – и за града, и за селото.
– В определен момент обаче литературата за селото привлече читателското внимание повече, отколкото литературата за града.
– Така ли?
– Изпъкнаха нравствените търсения на преден план. В нова светлина се показа традиционният конфликт между града и селото, свързан със съхраняване на моралните ценности.
– Никакъв конфликт не съществува!
– Не съществува ли миграция? Хората не напускат ли селото?
– Да, но този конфликт е социален, а не нравствен.
– Нравствените ценности, опазени на село, в града се прахосват и обезценяват.
– Да, но все пак те в известен период се запазват. Запазва се езикът, да речем.
– Не съвсем.
– Да, съгласен съм.
– На село, особено в малкото село, няма отчуждение, няма алиенация между хората. А в града отчуждението съществува дори в отделното семейство. Това не са ли нравствени проблеми, различни на едното и на другото място?
– На село започва същата тази алиенация и миграция. Ако вземем новото село, което сега се възмогва у нас в така наречените черноземни райони, там става същото, както и в града. Там се строят поселища. Събират се случайно хора, които никога не са се виждали преди. Един дошъл от Север, друг от не знам къде и си живеят в градски квартири. И наблюдаваме същия процес, както в града. А онова село, традиционното, което е съществувало с хилядолетия, вече го няма или почти го няма. Само тук-таме се среща все още…
– Селото обединява хората, свързани със земята, а от града са хора, отградени от земята преди всичко, откъснати от земята.
– Разбирате ли, аз не бих могъл така рязко да разделя хората, във всеки случай у нас, на Север.
– В града също ли се занимават със земеделие?
– Съществуват много силни родствени връзки. В едно семейство може да живее човек, който работи и в града, и на село. Може така да се случи, че семейството да живее на село, а пък всички да работят в града. И дори има случаи, когато живеят в града, а работят на село. По-рядко, разбира се.
– Това разместване на пластовете, тези процеси привличат ли ви?
– Сега не ме интересуват.

15. Възпитание по д-р Спок

– Сега ме интересува ето това – „Възпитание според д-р Спок”, нравствените проблеми – възпитанието на половете н на семейството. През последните години пътувах в чужбина – бях в Англия, Франция, Швеция, Италия. Не зная никакъв друг език, освен родния си, но все пак забелязах, че навред съществуват тези проблеми: проблемът за женската еманципация, проблемът за взаимоотношението между половете и проблемът за семейството. Мислех си, че тези изменения стават само у нас, в Русия, а се оказва, че навсякъде проблемите са все едни и същи. Ето какво ме интересува сега. Замислил съм нещо да напиша по тия въпроси.
– Но във вашата книга „Възпитание по д-р Спок” (1974) влязоха и вашите „Разкази на дърводелеца”.
– Защото ги обединява един герой. Еднакъв е сюжетът, еднаква е композицията.
– Под разказа „Моят живот” е написано „Автобиография”, но това не е биография на автора, а на героинята.
– Да, обединени са по общия метод. Тук влизат още два разказа – „Шок–полушок” („Чок–получок”) и „Дневник на нарколога”, който не влиза тук. Моят герой попада в болница и лекарят-нарколог пише свой дневник. Негов пациент е моят герой.
– А кого лекува – наркомани ли?
– Алкохолици. Моят герой попада при алкохолиците, наистина по малко по-особен начин, той сам не се признава за алкохолик. Но се оказва при тях и така нататък.

16. 3а пиесите

– С какво ви привлича театърът?
– Театърът не ме привлича сам по себе си с нищо. Привлича ме драматургическият жанр. Съвременният театър не ме привлича, защото се намира изцяло в режисьорски плен. Режисьорът командува не само актьорите, но и писателите. Такова положение не може да ми харесва.
А защо съм се заел да пиша пиеси? Защото самият жанр е много интересен. Определено смятам, че щом съм станал професионален писател, длъжен съм да мога всичко да правя – и репортьор да бъда, и очеркист, и драматург, и поет, всичко.

17. Кино

– Киното е нещо ужасно! Правил съм няколко опита в киното и никога повече няма да си имам работа с него! Не искам! То е нещо ужасно!
Изобщо аз не вярвам на колективното творчество.
Творчеството е нещо индивидуално. В театъра все още може да се признае нещо колективно, и то ако всеки актьор е индивидуалност. Тогава може да се получи нещо добро, когато той самият е много добър. А когато всички актьори са еднакви, режисьорът ги заставя да играят всички в един стил. А в киното не може да бъде другояче.
В киното трябва да съчетаваш в себе си три ипостаса – и актьор, и режисьор, и драматург, както Шукшин например. Той работеше на място, в момента. Не се придържаше догматично към сценария. Помня как снимаше своята „Калина”. Вижда, тук нещо не подхожда този диалог, веднага съчинява нов и преправя. Сам си е автор на сценария и има право да го преработва.
– Режисьорите също преправят, но се карат с автора. А когато режисьорът сам си е автор, няма да се кара със себе си…
– Тогава всичко ще си бъде красиво и интересно.

18. „Предвестни дни” („Кануны”)

– Няколко думи за романа „Предвестни дни”. Не знам как трябва, да се преведе „Навечерието”. Но защо в множествено число, защо не само „Канун”?
– Не зная.
– Тургенев слага просто „Накануне” (една дума).
– „Канун” също не е оригинално. В Москва е живял един изкуствовед по фамилия Лобанов. Той издал книга „О канунах”. Вярно, аз после научих за нея. Той е писал за художници и за художествената среда. Не критикът Михаил Лобанов, а друг, изкуствовед. А защо „Кануны”?…
– Как да разбираме това заглавие?
– Нещо, което предшества главното събитие.
– Което се е случило в навечерието?
– Да, преди главните събития. Което е предшествало колективизацията. След това настъпва колективизацията.
– А втората ви книга друго заглавие ли ще има?
– Да.
– А тук са само първите две части. „Многопланово повествование”, както се казва в анотацията на издателството.
– Пишат си те!
– „Платно от живота и бита на предколхозно северно село от края на 20-те години”.
– Правилно, да!
– После ще последва самата колективизация?
– Да.
– По документи ли сте я изучавали или по разкази?
– И по едното, и по другото.
– Защо в подзаглавие е написано „Хроника”? Сега, във века на документализма, то може да подведе читателя.
– Защо да го подведе? Наистина съм написал документално произведение. Сложил съм документи, истински телеграми, истински писма.
– Но те така са размесени в текста, че създават впечатление на подправени.
– Обаче всичко това е документално достоверно. Телеграмата на Каганович например е документална, решението на окръжния комитет е документално. Всичко е документално. Мисля, че само главният герой – той тук не е най-главен, той ще стане главен по-нататък, – само той е измислен. Може следващата книга да не се получи хроника и вероятно няма така да я нарека.
– Смятате ли да ги обедините?
– Да, тя ще си бъде продължение.
– И ще бъде написана в същия стил?
– Може да не бъде в този, защото са минали толкова години…
– Ако не бъде в същия жанр и ако бъде в друг стил, тогава ще се получи разлика между двете и читателят ще я почувствува…
– А какво да се прави?
– Да не се отлага повече написването на втората част.
– Веднага не може. Кога излезе първата?
– 1979 г.
– А първото издание излезе през 1976 г. Виждате ли, минали са пет години. При това тогава беше издадена, а е написана още по-рано.
– Не мислите ли, че ще си имате затруднения с продължението? Говоря за стила.
– Не, мисля, че стилът ще се диктува не от нещо друго, а само от материала, от самите събития. Защото по-нататък събитията няма да бъдат така плавни, както тук. Нататък започват много бурни процеси.
– А с какво ви привлича историята от онова време? След като са минали толкова години и всичко е отшумяло?
– За съжаление този период е показан твърде слабо в нашата литература, макар да са изминали 50 години. „Бруски” на Панфьоров, „Разораната целина” на Шолохов и още няколко произведения. Струва ми се, че са съвсем малко. Ако вземем Гражданската война, тя все пак е показана. Особено в „Тихият Дон”. Ако вземем Великата Отечествена война, тя също е осветлена повече или по-малко. Не както предишната Отечествена война от 1812 година, естествено, но все пак е показана правдиво, а периодът на колективизацията някак все отпада.
– За читателя това история ли ще бъде или съвремие?
– Трябва да попитате читателя.
– А за писателя история ли е?
– За мене е съвременност.

19. Препрочитайки разказите си

– Имате ли си любим разказ или любим герой?
– Не зная. Днес казах на Божидар Божилов, че мое любимо произведение са моите „Бухтины”. Какво ще правиш, като си ги написал! Най-много си харесвам „Бухтины” и дори понякога ги препрочитам. Виждат ми се интересни.
– А тук, в тези сборници ги няма. И в българските издания не са били включени.
– Понякога препрочитам своите собствени разкази и виждам, че просто съм си ги забравил. И си ги чета отново с интерес.

20. За диалектизмите

– Имате ли си конфликти с редакторите заради диалектни думи?
– Зависи от редакторите, какъв редактор ще се случи.
– Чистят ли ги?
– Да, имаше и такова нещо. Някои редактори смятат за свой дълг да поправят. А има и тактични редактори – ако не разберат нещо, питат. Веднъж за мен излезе статия в „Литературная газета”. Един доцент напечатал на тази тема цяла статия и привежда данни от своя анкета. Провел допитване сред свои студенти, ако не се лъжа, от някакъв московски педагогически институт. И пише в статията си, че толкова и толкова процента студенти не знаят толкова и толкова процента думи от моя лексикон. Но какво съм виновен аз, че те не знаят руски език?
– Но ако тия думи не се употребяват в ежедневието, откъде могат да ги знаят?
– Как? Употребяват се!
– У вас, на село?
– Навсякъде се употребяват, в цял Сибир, дори до Далечния изток. Но има хора, които смятат, че ако те не знаят една дума, тя не съществува. Но те грешат. Ако те не знаят, това не значи, че думите не съществуват в езика.

21. Учители

– Кого от писателите признавате за свои учители в литературата?
– Всички!
– А по-специално?
– Обичал съм Бунин. Сега не мога да го чета със същата любов.
– Първата любов отминава, но все нещо остава от нея…
– Пристрастията се менят. Лесков съм го чел с увлечение. А сега ми изглежда някак провлачен, твърде многословен. Но е интересен по лексика, по езиков дух. А в Бунин ми харесва ритмичността, музикалността и бунинският стил. Достоевски съм чел трудно в естетически план. Но затова пък, когато те завладее психологически, попадаш в плен. Макар да го чета трудно и понякога просто ми се иска да поправя отделни фрази.

22. Литературна съвременност

– От чуждите литератури смятам, че е много силна американската. Ако вземем само Фокнър, той е цял един свят!
– Той също мъчно се чете.
– Но като хлътнеш в него, потъваш напълно. Обичах Стайнбек, сега не съм го чел отдавна.
– Хемингуей?
– По-малко от всички, трябва да кажа, макар че той е най-популярният американски писател у нас.
– Сароян?
– Не обичам да го чета. Но изобщо американската литература, както казах, е много силна, според мен. Много по-силна от европейската през последното десетилетие и дори полустолетие.
– А така нареченият латиноамерикански роман?
– Не ми харесва. Защо – не знам. Евтушенко е във възторг от него, както и много други. По-право, не че не ми харесва, чета го, но той не предизвиква в мене такъв възторг, както в много други.
– Сега мнозина се увличат по фантазното и митологичното.
– Опитвал съм се да чета Маркес и съм го чел. Но той не поражда в мен такъв възторг, както, да речем, Фокнър. Или както авторът на „Цялото кралско войнство”.
– Робърт Пен Уорън.
– Да. А най-много обичам да чета Фицджералд. Той стои в началото на цялата тази могъща плеяда според мене. Фицджералд е великолепен писател, такива вече просто няма.
– А към кого от съвременните съветски писатели изпитвате по-особена близост?
– Как? Особено пристрастие не изпитвам към никого. Но обичам много от тях. И Распутин обичам, и Абрамов. Володя Крупин е много интресен писател, но ще си имате проблеми при превеждането му.
– В списание „Факел” излезе разказът му „Камбалото” („Колокольчик”) от „Новый мир”. А в книга бихме му включили повестта “Жива вода”.
– Ще му издадете ли книга?
– Сигурно. Очакваме и най-новата му повест в писма, за която ми е говорил.
– Прекрасно! Той е много интересен писател.
– Кажете, Василий Иванович, съществува ли според вас така наречена „сибирска литература”?
– Разбира се, съществува, ако се вземе предвид географският произход на много писатели – Залигин, Распутин, Шукшин. Те произхождат от Сибир. Но това все пак е общонационална литература. Чета Распутин и не намирам нито една дума, която да не разбирам или на която да се запъна.
– Неговите истории можеха ли да се случат другаде?
– Казвам, че са написани на същия наш език.
– Той потопи своята Матьора там, край Иркутск. Но това би могло да се случи…
– …и у нас. Собствено, при нас още преди Матьора имаше такова потопяване на села. При нас сега искат да прехвърлят реки. Но нашите села са изоставени по други причини. Цели села стоят съвършено празни. Няма нито един жител, а къщите стърчат. Всички са се изселили. Психологическата основа на преселниците е една и съща. А ако говорим за лексика, тя с съвършено еднаква, макар че хиляди версти отделят Вологда от Иркутск. Исках да кажа още преди малко, че според мен в руския език почти не съществуват диалекти.
– Наистина ли?
– Няма диалекти! Или ако има, те са под влияние на съседите…
– Но те съществуват дори в произношението. Някъде о-кат, а в Тула как говорят…
– Да, звуков диалектизъм съществува. Но такива диалекти, каквито съществуват в Германия, у нас няма. Там жители на различни области не се разбират помежду си. У нас има маниер на изговор (на произнасяне). На едно място о-кат, на друго – а-кат. Но същински диалекти у нас няма. Има влияния, например украинско влияние върху руския език. Или белоруско влияние.
– Украинско влияние се чувствува дори в Шолохов.
– Да, там има малко.

23. Хоби

– Обичам най-напред да се връщам в родния си край. Често си ходя на село. И зиме живея там, паля печката сам, сам си приготвям всичко, а лете там живее майка ми. Ходя в гората, събирам гъби и ягоди. А понякога работя и физически, главно дърводелство. Дори съм си направил работилница на тавана.
– Продължавате ли с това си увлечение?
– Продължавам да се занимавам с дърводелство. Много интересно се работи с дърво. Това е нещо традиционно у нас, вечно, мъжка работа на село. Както у вас, в България сигурно…
– Ръцете не бива да стоят празни.
– Когато ръцете работят, и главата действа по-добре. Тогава има хармоничност. А когато само пишеш, изгърбен над масата, не е интересно.
– Къде живеете постоянно? Къде пишете?
– Живея на три фронта: имам си два полюса – село и Москва, а между тях е Вологда, където е семейството ми. Мятам се ту насам, ту натам. Обичам и пътешествията в чужбина, но чувствам, че трябва да ги съкратя. Време е да се захвана с нещо.
– Някои пътувания в чужбина са ви дали материал за творчество все пак. Да речем, имате разказ на полска тема…
– Реших да направя един експеримент. Искаше ми се да докажа пред себе си дали бих могъл да работя над такъв материал.
– Не възнамерявате ли да продължите експеримента си?
– Не зная. Имам един такъв полуфантастичен разказ, написан в съвсем друг стил. Може би ще го доработя. Но както казах, последното пътуване из Италия ме порази. Иска ми се да напиша нещо и вече съм започнал очерк за това пътуване. Там излагам и впечатленията си от Микеланжело. В най-близко време ще завърша този очерк. А другите пътувания в чужбина наслагват в душата ми всякакви впечатления, но до конкретни описания не се стига.

24. За България

– България ми е особено скъпа, защото тя ме накара да преосмисля своето собствено отношение към моята родина. Така стана, че като бях в България, изведнъж започнах да гледам по-особено на своята родина. Порази ме у вас с каква почит се отнасят към моята родина, към Русия.

25. Бъдещи намерения

– Отдавна възнамерявам да заседна над историческата си хроника за колективизацията. Втората книга ще обхваща 30-те години. В съвсем друг план съм замислил две пиеси, само не зная ще мога ли да ги напиша. Иска ми се също да напиша история на моето село, на родната си къща, на семейството си.
– В какъв план?
– В документален.
– А не като продължение на „Лад”?
– Не! „Лад” е сухо, академично изложен. А това ми се иска да бъде написано под формата на спомени и на живи рисунки. Но аз никога не разказвам за плановете си, защото те често не се изпълняват!

* * *

За щастие този път няма да бъде така, ако съдим по откъсите, които се появиха в печата. През 1982 г. вестник „Литературная Россия” (бр. 41) ни запозна с голям откъс от документалната повест „Размисли в родния край” на Василий Белов. Чета сега неговите описания и като на длан виждам родното му село, за което ми е разказвал толкова много. Възникват образите на далечни и близки прадеди на писателя, който тачи и изследва всяка клонка от родословното си дърво. Цитират се извадки от старинни книги и спомени на стари хора.
„Лад” излезе в отделно издание с много илюстрации от някога и сега, които възпроизвеждат родната къща на Василий Белов, а също и детайли от оградата, прозорчетата, вътрешна и външна дърворезба и пр. В полиграфическо отношение книгата е разкошно оформена. Издадена от московското издателство „Молодая гвардия”, тя е отпечатана в Дания и има вид на луксозен албум. Отделните записки в нея са онагледени с цветни и черно-бели фотографии и орнаменти. В Москва се запознах и с фотографа-художник на книгата Анатолий Заболоцки – бивш кинооператор, работил седем години с Василий Шукшин (снел с него няколко филма, в това число и „Калина алена”), а сега изоставил камерата, посветил се изцяло на идеята да заснеме серия от фотопортрети на руски селяни. За неговото самобитно майсторство може да се напише самостоятелен очерк.
При всяка среща в Москва или когато му се обаждам по телефона, Василий Иванович неизменно ме кани да го посетя. Засега „Лад” ми спестява необходимостта от такова далечно и рисковано пътешествие (до самата Тимониха все още път няма, минава се през поляни и ниви, ако не са разкаляни). Но веднъж, като разбра, че няма изгледи да отида във Вологда, Василий Белов дойде в Москва специално да се видим.
Тогава се убедих колко с популярен в Русия той и как хората го разпознаваха на улицата, как му доверяваха своите тревоги, грижи, болки. Показа ми бележка, която му изпратили при читателска среща: „Преди три години едни мъж ме оскърби. Той е по-силен от мен, с него не мога да изляза в открит двубой. А не мога и да му простя, не мога да забравя. Какво ще ме посъветвате – какво да направя, за да му отмъстя?” На друго листче младо момиче описваше с няколко изречения нещастната си любовна история и също искаше съвет. Предавахме си тези измачкани листчета от ръка на ръка с младия прозаик Владимир Крупин и младия литературен изследовател и критик Анатолий Петрик и дълго коментирахме с помощта на тези живи факти въпроса за „обратната връзка” между живота и литературата, между писателя и народа. Изключително скромен, Василий Белов се чувствуваше неудобно в ролята на проповедник, която му отреждаха; имаше нещо неловко дори в самото изслушване на подобни хорски болки. Но най-важното е, че той намираше съкровените няколко думи, с които не да утеши или порицае, а да покаже разбиране на личната мъка, улавяне на пулса, настройване на същата емоционална вълна. И това се оказваше достатъчно, то въздейства по-силно от абстрактни проповеди и теоретизации, тъй като не създава илюзии. Никой, освен времето, не може да намери лек при подобни случаи, отстраняването на страданието не може да стане чрез магическо слово или хапче, то ще бъде продължителен душевен процес. Имат значение и произнесените думи, естествено, със своето съдържание, мъдрост, лаконичност, точен прицел и пр. Но решаващ е тактът, душевната деликатност, виртуозното владеене на резеца, както се вижда и от пиесата „По чл. 206-и” на Василий Белов, поставена от народния артист на СССР Валентин Плучек в московския Театър на сатирата. Тези живо написани „сцени от районния живот” имат за задача да покажат как нищото може да причини много нещо, как от най-малката неделикатност, грубост, невнимателност могат да се породят гигантски стълкновения с непредвидими последици. Абсурдът нараства и нараства застрашително, оплита в мрежата си все повече хора, учреждения, инстанции и е трудно да бъде спрян. Потвърждава се с неотменна категоричност таджикската пословица: „Един луд може да хвърли камък в кладенеца, сто свестни не могат да го извадят.”
Мисля си, че тази пиеса трябва да стане достояние на българските зрители, в нея ярко се е изявило езиковото майсторство на Василий Белов, способността му да поставя ненатрапчиво съществени морални проблеми. У нас през 1981 г. бе издаден романът му за годините, предхождащи колективизацията (преведен „Предвестни дни”). Като се запознаем и с пиесите му „Над светла вода” (играна в Малий театър) и „По чл. 206-и”, ще обогатим представите си за творческия свят на писателя, ще се приближим още по-близо до неговия вътрешен лад. Както отбелязва споменатият Ан. Петрик в едни свои размишления за „Очерците по народна естетика” на Василий Белов, в сюжетните си произведения писателят изследва същите взаимоотношения между селския човек и универсалните категории, които е направил обект на синтез и в „Лад” – отношението към труда и земята, към живота и смъртта, към любовта и измяната, към семейството, родината, природата и т.н. („Векове и дни”, в. „Литературная газета”, бр. 30 от 22.VII.1981 г.). Една и съща народопсихология и философия, извлечена от изконната руска мъдрост, изпълва всичките му книги.
Към нея ни водят, мисля, и автобиографичните му бележки, диктувани така скъпернически прецизно през онова наше незабравимо варненско лято…

1982