Юна Мориц

превод: Надя Попова

***
Обикаляше с мен пазари,
с мен простираше пелените,
мъкна куфарите съдрани -
и си тръгна. Така се случи.
И ми каза: без мене карай,
имаш колкото мене сили.
Заздравят ти всички рани
като на куче.

Сто години бяхме в разлъка.
Сто години до друг се събуждах.
Той какъв ми е, та да ми липсва
как усмихва се, как тъжи?
Нито ден не изпитах мъка!
Нито свои сме, нито чужди,
но лицето ми като гипсово
от ярост се разтроши.

Той се върна при мен посърнал,
стар се върна, с очи унили,
изтрезнял от надежди ранни
и ми каза: без теб не случих;
как изгубеното да върна?
Нямам колкото тебе сили
и не ми заздравяват раните
като на куче.

Сто години бяхме в разлъка.
Сто години до друг се събуждах.
Той какъв ми е, та да ми липсва
как усмихва се, как тъжи?
Нито ден не изпитах мъка!
Нито свои сме, нито чужди,
но лицето ми като гипсово
от радост се разтроши.

***

Със гении не ядох и не пих,
не се присламчвах към велики хора
и с „млад поет” не се удостоих -
слуха не галех, не разнежвах взора.

Пред никого не свеждах аз глава,
не се надигах никога на пръсти,
не се докарвах никому - това
към върховете пътя ми задръсти.

На всичкото отгоре - мрачността
към дребните пленителни наслади
и възгледа критичен към света
изхвърли ме от всякакви „плеяди”.

И никакви дантели в тоя свят
не можеха душата ми корава
да омотаят и опитомят.
Бях камък воденичен, вряща лава.

Бог ми помогна да не се вредя
за фаворитка в свитата от музи
на поетични патриарси, с тях
да сключвам нежно-користни съюзи,

да стана плячка на тъми и пустоти
далеч от хоризонти и простори…
Живей с това, което казваш ти,
а не за теб което се говори!

1979

***
Повдига ми се от каймака на елита!..
Особено пък от каймака на културата,
разбит надлежно от културния хайлайф
за нуждите на елитарния каймак.
Различна е при мен обмяната на веществата,
и някакъв фермент ми липсва, за да мога
и аз наслада да изпитам, да погълна
деликатеса, както се полага на изискан ум.
Сурова риба яла съм на Север,
картофчета, изровени от нива есенна,
копривена чорба, борш от талаш
в мухлясали мазета вдън Урал…
Изсъхнал хляб с горчица,
щир и лобода,
стипчиви джанки неузрели,
ябълки дивачки от гората -
и нищо ми е нямало! ..
А пък сега, в настъпилите
времена на чудесата,
когато се продава всичко и навсякъде -
реки и планини, морета и гори,
лица, премени, небеса, храна,
включително каймака на елита -
точно от него да ми се повдига,
от този тъй добре разбит каймак…
А впрочем,
най-ефикасна срещу гадене е маточината.

MODUS VIVENDI

Климатът се обърна - като почна едно измиране
на динозаври, мамути… - Е, и какво?.. Как - какво?
На релсите щом сте тръшнали задници и протестирате,
пречите на прогреса, на разумното естество.
Климатът се обърна, измряха птеродактилите
според закона природен - не че ритат срещу режим
или крещят срещу някого: „Абе я си таковайте майката,
докато ние на релсите хубаво се належим.”
Казвам ви: не проявявайте умствена изостаналост:
промени се в страната климатът; ясно е като бял ден,
че измряха до крак динозаврите, и мамути май не останаха,
затова пък с какво уважение можем да ги поменем.
Когато променя се климатът, най-добре да си насекомо,
не е лошо да си и влечуго на епохата в суховея;
не се горещете, граждани, направете път на вагоните,
дръжте се като мамути - гарантиран ви е музея!..

1997

СТАРИТЕ ФИЛМИ

В тези филми - наивни са властите,
в тези филми - наивни са хората,
и представата тяхна за страстите,
за покварата и за позора.

Там наивни войни са на почит,
там наивно жесток е злодеят.
На стила им в наивния почерк
там предсмъртни поличби живеят.

Там разцъфва наивна империя
и въстава наивна колония,
там наивни са куп суеверия,
безобидни - урана, плутония.

Там наивен е сблъсъкът кървав
и наивно-коварни игрите,
там бръсначът наивен е щърбав
и наивен - морфинът в иглите.

И усмихваме се с превъзходство
като гледаме кадрите стари
във века на бездушно господство,
дето всяка наивност попари.

***
Всеки нахвърля се на старостта със хулни словеса:
че не била с красиви зъби, колене, коса,
че време е да слезе от житейската ни сцена.
Какво ли знаете за нейния разкош,
за тайния й пламък, хленча срязващ като с нож,
презрял безкрайните ви жалби?.. Скъпоценна
е силата на мигове и дни без суета!
За старостта възлюбена - о, да! -
за нея ви говоря - хубавицата велика;
приседнала до дружките й - камъните - в здрача бял
аз в нежната им възраст вливам се без жал,
като реката, дето към безкрая блика…