Юрий Павлов

превод: Георги Ангелов

Скорошно интервю с Дмитрий Биков се нарича “Манифест на трудохолика” (”Новая газета”, 2009, №65). Трудохолик – това е не само самооценка на писателя, но и широко разпространено мнение за него. А многобройните разножанрови книги на Биков изглежда убедително потвърждават тази диагноза. Но ако един трудохолик публикува, меко казано, некачествена продукция, той трябва да се нарича другояче…

За ниското качество на книгата на Биков “Пастернак” вече писах (”День литературы”, 2006, №6). Новата работа на Дмитрий Лвович “Окуджава” (М., 2009) с нищо не е по-добра от предходната. Въпроси към автора и несъгласие с него се появяват практически на всяка страница. Ще представя малка част от тях, тези, които помагат да се разбере природата на феномена Дмитрий Биков.
В главата “В немилост” авторът на книгата съобщава, че “Окуджава заедно с Юрий Трифонов и Борис Можаев инициират писмо до ЦК с искане да се прекрати преследването на Твардовски. Трифонов си спомня за това в “Записки на съседа”. Но в цитирания източник се казва, че инициатор на писмото бил Юрий Буртин. Той, чрез Ася Берзер, стига до Трифонов, Трифонов – до Можаев, после в писането се включили Анатолий Рибаков и Вениамин Каверин.
Т.е. името на Окуджава в дадения контекст не се появява изобщо. И, разбира се, “искането” в писмото до Леонид Брежнев (а не до ЦК) отсъства, а патосът на посланието е предаден от Биков пределно свободно.
Ако авторът на книгата не бързаше, не фантазираше, а се стремеше към точност, той навярно би проверил информацията на Ю. Трифонов по други източници: “Изповеди на шестдесетника” на Ю. Буртин, “Новомировски дневник” на А. Кондратович, “Работни тетрадки” на А. Твардовски и коментарите към тях от дъщеря му, публикациите на В. Лакшин, неговите дневници, коментарите към тях от С. Кайдаш-Лакшина и т.н. От тях нашият трудохолик би научил, че съществуват различни версии на авторството на писмото, но във всички тях се споменават Ю. Буртин и Ю. Трифонов, а Окуджава липсва. Няма го Булат Шалвович и сред подписалите това послание до Брежнев.
Как Дмитрий Биков интерпретира известни литературни събития, ще разгледаме като пример случая с “Метропол”. В главата “Среща с Бонапарт” авторът, опирайки се на В. Аксьонов, определя така една от причините за неучастието на Окуджава в алманаха: него просто не го поканили за сътрудничество, защото го пазили. Тази версия Биков не коментира изобщо, макар че въпросите възникват от само себе си. Защо не са пазили всички участници в “Метропол” (а те са двадесет и трима)? От какво е предизвикано това отношение към Окуджава: особената ценност на неговия дар, слабост или сила на характера му или от нещо друго?
Ако Биков пише, че неучастието на поета се обяснявало различно, тази различност, мисля, следва да се илюстрира със съответстващи мнения. Може, например, да се цитира гледната точка на Юлий Едлис, чиито мемоари “Четирима с щавени кожи и други фигуранти” (М., 2003) авторът на книгата цитира неведнъж. В споменатите мемоари за интересуващите ни събития се казва: “Не всички от поканените за участие в алманаха се съгласиха, Трифонов и Окуджава ги спираше, изглежда, естественото опасение, те разбираха, че участието в такова рисковано начинание ще доведе до неизбежни неприятности”.
Биков не цитира това изказване, явно, защото озвучава сам подобна версия, леко видоизменяйки я, поначервявайки я.
Изненадва и нежеланието на жизнеописателя да прави оценка на произведенията, издадени в “Метропол”. Той само съобщава, че това бил алманах на “неподцензурната литература”.
Не мога да не отбележа, че в “Метропол” са включени и произведения, по-рано издавани в СССР, одобрени от съветската цензура, на което обръщат внимание Яков Козловски и Евгений Сидоров още при обсъждане на алманаха в Секретариата на Московската писателска организация през 1979 г.
Но главното е в друго, то именно е премълчавано от Биков и неговите литературни събратя: художественото и духовно ниво на много от материалите е изключително ниско. Това в свои изказвания отбелязаха писатели с различни идейно-естетически пристрастия: Сергей Залигин и Рима Казакова, Григорий Бакланов и Юрий Бондарев, Олег Волков и Яков Козловски, Евгений Сидоров и Виктор Розов, Леонард Лавлински и Сергей Михалков, Владимир Амлински и Владимир Гусев, Александър Боршчаговски и Николай Старшинов… Ще се огранича с цитати на изказвания от бъдещите главни редактори на “перестроечните” “Знамя” и “Новый мир” – Бакланов и Залигин: “От художественото ниво на повечето произведения можеше да се иска да бъде по-добро. Вече казах за разказите, например, на Ерофеев, които изобщо нямат никакво отношение към литературата”; “Мисля, че цяла редица автори от този алманах, които прочетох, просто не са писатели и не могат да създават професионална литература. Ако пред мен, когато ръководех семинар в Литературния институт, сложеха тези произведения, нямаше да бъде възможно да ги обсъждам в семинара, защото това не е литература, това е нещо друго”.
“Другото” точно е уловил и определил Давид Самойлов, изразявайки отношението си към “Изгаряне” на В. Аксьонов, роман, продължил една от главните линии на “Метропол”. Из дневниците на поета от 9 и 17 юни 1981 година: “Чета отвратителния “Изгаряне” на Аксьонов. Струва ли си да се домогваме към свобода на печата, за да се псува?”; “Изгаряне” на Аксьонов е бунт на пияни сперматозоиди” (Самойлов Д. Подëнные записи: В 2 т. – Т. 2. – М., 2002).
Д. Самойлов, чиито оценки са приложими към много от “шедьоврите” в “Метропол”, не може да бъде отнесен към “охранителния лагер”, както нарича Биков критиците на алманаха. Само някои либерали успяха през последните две десетилетия обективно да се произнесат за “Метропол”, без да се поддадат на конюнктурата, модата, без да се изплашат от терора на средата и времето. Юлий Едлис, приятел на Булат Окуджава и на много от “метрополците”, е един от тях. В мемоарите си той справедливо пише, че “по време на проверката той (алманахът – Ю.П.) беше съставен, с малки изключения, от напълно обикновени в художествено отношение, произведения, претенциозни или просто епатажни”.
Не зная защо Биков не назовава сред организаторите на “Метропол” А. Битов и Ф. Искандер. Не зная, но се досещам защо нашият трудохолик бърка хронологията на събитията в дадената история: задграничните гласове в защита на алманаха и “бездомната литература” прозвучаха по-рано от обсъждането в Секретариата на Московската писателска организация. Явно преувеличение, предизвикващо усмивка, е твърдението на Биков, че заради “Метропол” “спрели публикациите” на Андрей Вознесенски.
Същият Едлис в мемоарите си свидетелства точно: “Вознесенски в същия ден, когато над алманаха трябваше да се разрази държавното наказание, по някакво чудо се оказа ни повече, ни по-малко на Северния полюс, за което напечата цяла колонка патриотични стихове в “Комсомолска правда”".
Да си спомним, че още в “Пастернак” Биков нарича Вознесенски ученик на Борис Леонидович, който “не опетнил това гордо звание”. И многобройните факти от творческата биография на Вознесенски, подобни на посочения, свидетелстващи за политическата проституция на поета, Дмитрий Лвович се изхитря да не види от упор. И това е още една особеност на феномена Биков.
В най-концентриран вид същността на Биков, литературоведа и жизнеописателя, се проявява в първа глава “В единствената Гражданска…” В нея присъстват основните идеи (с изключение на една), набелязани са главните сюжетни линии на книгата. Тази глава е своеобразен конспект на следващите седемстотин страници, пренаситени от многобройни повторения и многословни, отегчителни места.
В първа глава се задава и нивото на отношение на Биков към своя герой, обусловено от мястото, което Окуджава уж заемал в поезията на ХХ век. За разкриването на това място на автора му е дотрябвал А. Блок, с личността и творчеството на когото се правят различни паралели. Равносметката е: и двамата поети изпълнявали една и съща роля. В нейното формулиране е целият Биков.
Веднага, от място преминавайки в кариер, се заявява главното: “Блок и Окуджава били считани за светци”. Естествено, че са нужни доказателства (кой ги е считал, защо светци), а тях ги няма, затова веднага се включва на задна скорост – започва игра на понижаване. От биковото уточнение става ясно, че святостта – това е “висока репутация”. Но даже ако приемем такава подмяна на понятията като съзнателна авторска провокация, това не внася яснота в разбирането на проблема.
Съжденията на Биков, неговата логика и система от доказателства имат фантазийна основа. Например, ако той твърди: “Техните изводи не се подлагали на съмнение”, – това трябва да съответства на реалността. А в случая и с Блок, и с Окуджава могат да се посочат многобройни факти, когато “изводите” “им се подлагали на съмнение”. Ще илюстрирам това с Александър Блок.
Поетът нееднократно е бил критикуван от своите бивши и настоящи приятели-символисти. Така едно от най-уязвимите места в мистико-философските настроения и теории на Блок посочил Андрей Бели в писмо от 13 октомври 1905 г.: “Тук или аз съм идиот, или – Ти играеш с мистиката, а да играят с нея тя не позволява на никого <…>. Докато Ти не разкриеш скобите, на мен все ще ми се струва, че Ти или безцелно кощунстваш <…>, или си говориш “само така”. Но тогава това ще е, така да се каже, кефене на чаша чай <…>. Не може да си и с Бога, и с дявола”.
Не по-малко сериозна критика се носела по адрес на Блок и от другата страна, от “поета от народа” Николай Клюев. Той, смята се, е оказал на Блок по-голямо влияние от който и да е от съвременниците на поета. Ще подчертая, че Блок нееднозначно е признавал правотата на Клюев, за което, в частност, съобщава на майка си в писма от 27 ноември 1907 година и 2 ноември 1908 година. Нещо повече, при преиздаването на “Земя в снега” Блок приел критиката на Клюев и премахнал тези редове, които дали повод да го упрекнат в “интелигентска порнография”.
Но и това не е всичко. “Истината” на Клюев станала неотменна част от мирогледа на А. Блок, което намерило изражение в “Стихии и култура”, във възприемането на Октомври, в “Дванадесетте” и в много други.
Въобще, съжденията на Биков за личността на Блок, за отношението му към войната и революцията, за “Възмездие” и “Дванадесетте”, за бащата на поета и прочие изненадват с нивото си от ПТУ. За полемика с Биков по тези въпроси няма място и смисъл, още повече, че разбирането си за тях вече изложих по-рано (”День литературы”, 2005, №6, “Литературная Россия”, 2006, №28, “Литературная Россия”, 2007, №16, “Литературная Россия”, 2008, №27).
В Блоковската част на книгата Биков изненадва само с едно: ни дума не се говори на тема Русия, която, както е известно, била главна за Александър Александрович. Тази празнина се обяснява просто: ако от такива позиции се характеризира личността и творчеството на Блок, веднага ще рухнат фантазийно-умозрителните схеми на Биков, в частност, идеята за еднотипност на поетичните светове на Блок и Окуджава.
Но да се върнем на идеята за святостта на поета. Продължавайки да размишлява на тази тема, Биков отново напуска мъглата, като се прави на глупак или си е такъв в действителност. Иначе е трудно да възприемем следващите му понятийни премятания: “А и не е имало в неговата личност нищо свръхестествено (курсив мой. – Ю.П.). В руската литература е пълно с много повече обаятелни (курсив мой. – Ю.П.) хора”.
Накрая фонтаните от словесна диария неочаквано спират и Биков разкрива секретът на святостта: чрез Блок и Окуджава се “транслирали звуците от небето”. Тази идея и съпътстващата я мисъл на Биков се възприема, да си спомним думите на А. Бели, като “кефене на чаша чай”, или, казано по-просто, по-меко, без епитети – като словоблудство. Аз, разбира се, помня какво казва за вярата на Окуджава Дмитрий Биков в главата “Молитва”, но мен тези интелигентски екзерсиси-екскременти, подобни на следващия, не ме убеждават: “Бог не е абсолютният командир на всичко съществуващо, а само един от участниците в безкрайната война, в която всеки от нас е войник на доброволно избрана страна; именно затова, да се моли Бога за каквото и да е, е почти безнадеждна работа: ти самият си тук, за да осъществиш неговите планове. Заслужава си да се моли Природата, цялата съвкупност от съществуващото…”
Пътем ще отбележа, че Окуджава – идеалният ретранслатор на небето от първа глава – явно не си схожда с Окуджава, поета, лирика, който зависи от градуса на политическата атмосфера, от главата “Окуджава и Светлов”.

Естествено, че в своята книга Биков се обръща към близката и далечна история, с нея осветява съдбата на главния си герой. И в трактовката на въпроса за историята авторът на “Окуджава” остава верен на себе си, демонстрирайки минимум знания и максимум произвол, съчетавайки убогите съвременни либерални стереотипи с не по-малко убогите стари.
Характерен е коментарът на Биков към филма “Нас ни венчаха не в църква” в главата “Среща с Бонапарт”. Филмът е навеял на автора на книгата следващите исторически паралели и оценки: “краят на застоя застави да се припомнят народоволците”; “всичко напомняше за времената на Победоносцев”; “победата на народоволците не е в това, че те са “против властта”, а в това, че те са по-човечни от тази власт”.
И така, следвайки отдавнашната ляво-болшевишко-либерална традиция, Биков оклеветява Константин Победоносцев, един от най-достойните държавни мъже на Русия през ХIХ век. От какво се е ръководил либералният летописец в този случай?
Може би не му харесва, че за времето на оберпрокурорството на Победоносцев църковните училища в Русия са се увеличили от 73 на 43 696, а броят на обучаваните в тях е нараснал 136 пъти?
А може би господин Биков е възмутен от това как Победоносцев в своята гениална статия е определил същността на либералната демокрация? И днес много оценки от нея звучат свръхактуално. Съдете сами: “Либералната демокрация, въдворявайки безпорядък и насилие в обществото, заедно с началата на безверието и материализма, провъзгласява свобода, равенство и братство – там, където нямат вече място ни свободата, ни равенството” (Победоносцев К. Великата лъжа на нашето време. – М., 1993).
Или пък Дмитрий Биков се е обидил на Победоносцев за грузинците? Та нали аристократизмът на Окуджава, за който многократно се говори в книгата, авторът извежда от националния произход на Булат Шалвович, а Победоносцев в писмо до Александър III “некоректно” се изказва за “аристократичния” народ: “Грузинците едва не ни се молеха, когато ги заплашваше още опасността от персите. Когато заплахата започна да отминава при Ермолов, вече се появиха признаци на отчуждение. После, когато се появи Шамил, всички пак притихнаха. Мина и тази опасност – грузинците отново започнаха да безумстват, според както с тях се отнасяхме благо, глезехме ги и ги приучихме към щедра милост за сметка на екзекутираните…”.
За пълнота, господин Биков, на себе си ли бяхте, когато писахте “за новите победоносцевци” от началото на 80-те години на ХХ век? Къде ги видяхте? Нямаше ги, за съжаление, тогава, няма ги и сега.
Що се отнася до биковата оценка на народоволците, които уж били “по-човечни от властта”, това, убийте ме, не е по силите ми да разбера. И това се казва за терористите, устроили лов на Александър II, организирали 9 покушения срещу него, в резултат на които загинали невинни хора и самият “цар-освободител”? И такъв набор от добре разпознаваеми, примитивни, мерзки клишета, подхвърляни за людоеди-сладури, се намират в разсъжденията на Биков за цялата руска история на ХIХ век.
На същото “високо” ниво, професионално и човешко, се говори в книгата и за ХХ век. Ще покажа това с пример от две глави, в които се засяга темата за съпротивата на Съветската власт. В главата “Окуджава и дисидентите” политическата опозиция е представена само с децата на съветския елит, “чиито убеждения напълно се вмествали в болшевишката парадигма” с неголеми отклонения, и тези, “които репресиите от тридесетте-четиридесетте не засегнали”, и които се ориентирали към западните идеали, конвергенция и т.н. Тоест инакомислещите, според Биков, са само две вълни дисиденти от ляволибералното направление.
За системните противници на режима, поставили си за цел свалянето на съществуващия строй, в книгата няма място. Наличието на такива борци, на първо място, руски патриоти, не се вписва в либералната историческа концепция на автора, за която ще кажа по-късно.
И тъй, Дмитрий Биков, пишещ за инакомислещите, притежаващ, по думите на В. Босенко, “феноменална ерудиция” (”Литературная газета”, 2009, №24), би трябвало да спомене поне следващите партии и движения от 50-60-те години: “Народнодемократическа партия”, “Руска национално-социалистическа партия”, групата “Фетисов”, ВСХСОН.
Напълно очевидно е, че авторът на “Окуджава” е последователен в премълчаването си на “десните” борци с режима. Така, в друга глава, “В немилост”, той, характеризирайки 1970 година, пише: “Затворени са Синявски, Даниел, Гинзбург, Григоренко, Богораз, Литвинов, Горбаневская, след година за четвърти път вземат Буковски”. В такъв подбор на имена се вижда преднамерената, мирогледно мотивирана едностранчивост, тенденциозност.
Както е известно, едновременно и заедно с част от посочените затворници в затвори и лагери през 1970 година се намират и “десни”, “русисти”: Игор Огурцов, Евгений Вагин, Леонид Бородин, Николай Иванов, Владимир Платонов и други ВСХСОНовци. И сроковете при тях са били не по-малки (с Огурцов, излежал 20 години, не може да се сравни нито един от ляволибералните дисиденти), и преди излежаването на срока тях (както, например, А. Синявски и А. Гинзбург) не ги пускали, и Окуджава с шестдесетниците, и световната общественост не застанали в тяхна защита. Ето, и Биков, следвайки старшите си другари, не иска да ги забележи.
Авторът на книгата не е трябвало да смесва лагера, затвора със заточението, в което се намирали Павел Литвинов и Лариса Богораз. Подобна волност допуска и в главата, където се говори за Йосиф Бродски.
Историческата и литературно-културологическата линия в “Окуджава” са подчинени на утвърждаването на главната идея на книгата, незаявена в първата глава. Мисля, че отношението на Биков към героя му, преди всичко, е обусловено от това, че Окуджава, както се казва в главата “В немилост”, “воювал не само със съвременниците си, а с целия руски имперски архетип”. В друга глава – “Окуджава и дисидентите” – се твърди, че Русия е неизменна “в същностните си черти”. И тази мисъл се повтаря нееднократно в цялата книга.
Разбираемо е какъв смисъл влага Биков в понятието “имперски архетип” – хилядолетната историческа Русия. Нейните черти – робство, крепостничество, неумение да се уважава личността, безсмислено и безпощадно потискане на човека и тям подобни са “подсказани” на Биков от прозата, поезията, публицистиката на Окуджава, и за това става дума в главите “Пътешествие на дилетанти”, “Среща с Бонапарт”, “Звезда на пленителното щастие”, “Закритият театър” и други.
Окуджавско-биковият модел за историята на Русия – това е добре познатият либерален, русофобски модел, многократно критикуван, в това число и от А. Солженицин и В. Максимов, които авторът на книгата “не докосва”. И напълно естествено е, че на Биков са близки различните разцветки от разрушители на държавността, на “имперския архетип”: декабристите, народоволците, терористите, ленинската гвардия, шестдесетниците, дисидентите, либералите; тези народи и отделни личности, обхванати от русофобия, от сепаратизъм. Ще илюстрирам това с два примера от главата “Закритият театър”.
Биков не коментира въобще (трябва да се предположи, че е съгласен) с изказването на Окуджава за действията на Шамил Басаев и неговите банди в Будьоновск, а също така предположението на Булат Шалвович, “съвестта на интелигенцията”, че на Басаев “някога <…> ще издигнат паметник”. Захар Прилепин (възторгващ се от Биков и в новата си книга от тази година “Terra Tartarara: Това се отнася лично до мен”) знае какво трябва да правят в такива случаи нормалните – тоест не интелигентните – руснаци…
Аналогична позиция заема Дмитрий Лвович в трактовката на поведението на Окуджава през октомври 1993. Както винаги, ръководейки се от странна логика и още по-странен, вреден, либерално-интелигентски морал, той оправдава Булат Шалвович и като един от подписалите позорното писмо на четиридесет и двамата, и като човека, който получавал наслада при вида на разстрела на Белия дом.
Мнозина, в това число руски патриоти, със съчувствена изненада си задаваха въпроса: как можеше да се случи това с Булат Окуджава, автора на “Полунощен тролейбус”, “Тук птици не пеят…”, “Молитва”, “Довиждане, момчета”, “По смоленския път” и на други любими на народа песни.
Първи посочи възможността за такава метаморфоза Михаил Лобанов. В статията си “Просветено еснафство” (”Молодая гвардия”, 1968, №4), опирайки се на реакцията на Окуджава спрямо критиката по адрес на филма “Женя, Женечка и Катюша”, той справедливо писа: “Но работа ли е на стихотвореца – да заплашва със съд” – и пророчески предупреди: “Даже някак е страшно да се попадне под властта на такава прогресистка ръка…”
Вече през 1987 г. Лобанов в статията си “История и нейните литературни варианти” (Лобанов М. Страницы памятного. – М., 1988) точно определи “болезнените точки” на историческата проза на Окуджава. Това, преди всичко, е русофобията и несъвместимостта на идеалите, утвърждавани от писателя, с традиционните ценности на родната литература и руския народ. И накрая, вече в своите мемоари, имайки предвид поведението на Окуджава през октомври 1993, Михаил Петрович направи равносметката: “Към това го водеха отдавнашното му душене на кръвта в графоманските му “исторически” опуси, където маниакално се повтаря едно и също: “кръв”, “чужда кръв”, “застояла кръв”, “аз виждам как пламнаха вашите очи при думата “кръв”, “а една ли у е нас кръвта?”, “няма думи, способни да се вдигнат по-високо от кръвта” и т.н.” (Лобанов М. В сражении и любви. – М., 2003).
А и в известните песни на Окуджава, мисля, немалко редове предизвикат въпроси. Например, в “химна” на шестдесетниците има думи, които ме смущават от не едно десетилетие: “Вдигналият меч срещу нашия съюз // е достоен за тежко наказание, // и аз за живота му тогава // няма да дам и счупена китара”.
Ако това не е разрешение за кръвта по съвест, тогава какво е? За какъв съюз иде реч, може да не се уточнява, и така е ясно…
Така че в последното десетилетие от живота на Окуджава няма нищо неочаквано, всичките му постъпки и оценки логически произтичат от особеността на личността му, мирогледа, творчеството, и, преди всичко – от ненавистта към историческа Русия. Затова Окуджава винаги се е оказвал с тези, които са вдигали “меч” срещу Съветския Съюз, Русия, народа; бил е заедно с Горбачов, Елцин, Чубайс, Гайдар… По признание на двамата последни людоеди-”реформатори”, своите деяния те проверявали по Булат Шалвович, който бил за тях най-висш съдия.
И няма да бъде преувеличено да се каже, че гибелта на милиони руснаци, отишли си от живота по-рано от предвидения срок, смъртта на тези жертви на либералния ГУЛАГ тежи и на съвестта на Окуджава.
Още една особеност на книгата на Биков: това, което се твърди в една част, противоречи на това, което се съобщава в друга. Така в главата “Закритият театър” четем: “В последните години (от живота си – Ю.П.) Окуджава мислел, че вината за всичко било не съветското, а руското: съветското само попаднало в най-болезнените точки на народа, въздействало върху най-лошите му инстинкти. За това той говори в последното си интервю”. Но от друга глава – “Окуджава и дисидентите” – следва, че до такива убеждения Булат Шалвович стигнал почти 30 години по-рано. Разбирам, че трудохоликът Биков може да забрави написаното на страница 476, затова ще се осмеля да му го припомня: “Най-страшното разбиране <…> било твърдо установилото се в края на шестдесетте (курсив мой. – Ю.П.) осъзнаване, че неговият баща, майка, чичо са били винтчета в същата машина, която ги унищожила в края на краищата; тази машина се наричала не толкова съветска власт, колкото руска история (курсив мой. – Ю.П.)”.
Несъгласуваност има не само в сроковете, но и в самите действия, в самата руска история. В главата “Олга. Ленинградски прелом”, на страница 437 четем: “Комисарите в прашните шлемове изведнъж се досетили, че заедно със стара Русия – в която отвратителното било достатъчно, каквото и да се говори! – те унищожили нещо невъзвратимо и, може би, най-главното”.
И така, ако се признае, че “комисарите” са унищожили невъзвратимото, нещо повече, главното, то, първо, за каква неизменна руска имперска парадигма може да става дума (а ние помним, че това е прозрачната идея на книгата), и, второ, какво общо има тук руската история. Не, добри ми господа, окуджавовци, аксьоновци, трифонововци, литвиновци, радековци, якировци и подобните им, не трябва всичко да стоварвате на “руската парадигма”, да прехвърляте върху руснаците и Русия отговорността на своите родители и тези народи, които те представляват, и които заедно с руснаците “поучастваха” в революцията, в Гражданската война… Поучастваха в унищожението на историческа Русия.
Още много, разбира се, ми се иска и следва да се коментира: и това, как са охарактеризирани грузинците и арменците в главата “Родители”, и това, как уж Русия завладяла Грузия, и това, което се говори в книгата за С. Есенин, М. Цветаева, М. Светлов, Ю. Казаков, В. Висоцки, С. Кирсанов, Д. Самойлов, А. Битов, В. Аксьонов, А. Синявски и други писатели. Струва си да се покаже как безбожно се преиначава историята на литературата в случаите с “Наш съвременник” и дискусията “Класиката и ние”, колко нагло са оклеветени (в духа на РАП-овските погромници от 20-те години) Станислав Куняев, “Ден” и “руската партия”… Всичко не може да се изброи.
Но аз разбирам: вестникът не е безкраен, не е поредицата “Животът на великите хора”, която дважди ощастливи със своите “тухли”, със словесното си разстройство Дмитрий Биков. Уверен съм, че предстои нова книга в същата поредица и нови награди. Това, с което се занимава Биков, е поискано от съвременната космополитична, русофобска интелигенция.
Всичко казано ме заставя да коригирам предишното си отношение към Биков. В статия за книгата му “Пастернак” нарекох Дмитрий Лвович Коробочка и Хлестаков в един флакон. Сега, след прочита на “Окуджава”, рзбирам, че с Коробочка съм се поядосал. Все пак Дмитрий Лвович още трябва да порасне до нивото на Коробочка…

29.07.2009