ВЛЮБЕНИТЕ
превод: Стоян Бакърджиев
ВЛЮБЕНИТЕ
Виждаш ли прегръдката им свята?
Не страстта, духът ги в плен държи.
Тръпнат като тънка ос телата,
край която жарка кръв кръжи.
Будни са - света ще проумеят.
Жадни са - страстта ще утолят.
Остави ги - нека да се слеят
и така - да се раздалечат.
1908
ЕНДИМИОН
Той цял е лов. През неговите вени
животно мина като през гора.
Изникват там долини, езера,
кошутата оглеждат, удивени;
струи кръвта на спящия в тревата
подире й, но мъчи я стрелата,
разтапяща се в дрямката без звук.
Богинята - девица без съпруг,
се носи в нощите на времената,
допълва се сама, лети прекрасна,
омаяна от вечерния звън;
към него наклони си тя главата
и в миг до раменете й проблясна
той - дивен, съхранен във вечен сън.
1909
ЕСЕН
Листата падат, падат, сякаш те
се ронят от градини в небесата,
с прощален жест и в есенна позлата.
Между звездите пада и Земята
и самотата й в нощта расте.
И ние също падаме така.
Ръката ти. И всичко, без да страда.
Но знам Един - това, което пада,
с безкрайна нежност той държи в ръка.
БЛАГОВЕЩЕНИЕ
Бог е далеч от теб и нас.
От своя трон висок
ръката ти в прекрасен час
благословил е Бог.
У никоя с по-нежна плът
ръката не блести.
Аз съм росата и денят,
дървото тук си ти.
Пребит от път, сега не знам
какво ми нареди
Той, който в златна риза там
на своя трон седи,
за теб, вглъбена и до днес
в безименни мечти.
Чуй: аз пристигам с блага вест,
дървото тук си ти.
Безропотно прострях крила,
изминах дълъг път
и плащът ми с лъчи обля
самотния ти кът.
Ти си сама дори и с мен:
невидим съм почти.
Чуй: аз съм повей в лес зелен,
дървото тук си ти.
Помни, че развълнувани
са ангелите там,
че тръпнат от ликуване,
но и от смут голям.
Ще стане нещо, може би,
ще почне нов живот.
Аз те приветствам - не скърби,
защото носиш плод.
Ти си прославена врата
и се разтваряш днес.
Ти си ухо за песента,
която пея - в тебе тя
се губи като в лес.
Аз дадох лъх живителен
на твоите мечти.
Бог чака, ослепителен…
Дървото тук си ти.
МОМЧЕТА
Бих искал да съм като тях на път -
те през нощите се носят на конете;
под факли като къдрици развети,
те срещу силни ветрове летят.
Пръв като в лодка да съм, като знаме,
което се развява и плющи,
и мрачно, неспокойно да блести
на мене златен шлем. Да чувствам как
мъже, родени от самия мрак,
със шлемове ту ясни като ден,
ту тъмни като нощ хвърчат след мен.
Един от тях ни сочи път с тромпет -
тромпетът блясва и крещи в нощта
и протръбява черна самота -
през нея яздим като в сън напред.
И коленичат къщите след нас,
кривят се улиците в тъмнината,
площадите побягват - в този час
копита чаткат като дъжд в земята.
