КАЛИНА
превод: Стоян Бакърджиев
Млад казак умира,
а девойка плаче.
„Ти със себе си вземи ме
в земята, юначе!”
„Ой, ако ми беше
вярна и любима,
ти над гроба ми ще станеш
гиздава калина.
Падне ли росата
рано по тревата -
твойте плитки, а не гроба
ще роси росата.
Слънце напече ли
цветенцата чисти,
ще суши не мойте кости,
само твойте листи.”
„Ой, сама не зная,
ще те утеши ли,
ако аз във свойта мъка
червенея, мили?
Ой, сама не зная,
ще ти дам ли радост,
ако аз цъфтя, когато
ми дотегне младост?
Мили, ти ще спиш ли
в гроба по-щастливо,
ако аз се зеленея -
дърво мълчаливо?”
„Ой, и майка няма
да тъжи над мене,
както ти, калинке моя,
моя нажалена…”
И трева не беше
гроба му покрила,
на калина се превърна
девойката мила.
Гледат стари хора,
гледат и децата,
че такова чудо няма
нийде по земята.
Питат: „На кого е
тоя гроб в полето,
гроб, над който бди калина
сама в студовете?
Тя цъфти със листи
къдраво зелени,
а сред белите цветчета -
плодове червени.”
Калината шушне
дълги дни и нощи:
„Ой, защо над тебе, мили,
съм безмълвна още?”
Резнат с нож дървото -
тихи звуци лее.
Който вкара нож дълбоко,
нeму песен пее.
Който клон отреже,
свирка го пленява
и калинова стреличка
гръдта му ранява.
