ПЕВЕЦ
превод: Димитър Подвързачов
Гологлав, полубос, полугол, изнурен,
в скръб потънал и в мисли отровни,
край разлистнати лес сенчаст, тих и зелен,
низ скалистия път, в горещ един ден,
заминава певецът тъжовни.
А лесът, цял облян от лъчите, сияй,
кат невяста нагиздена, млада,
ветрец тих с цветовцете се милва, играй, -
вредом лей се приятна прохлада.
И от там, сякаш, чува се сладостна реч:
„- Мили пътник, дойди! Стига страда ти веч, -
зафърли тези призраци черни:
почини си всред тез миризми и лъчи,
сладък блян ще приспи твойте морни очи
в тез зелени морета безмерни!”
„Или няма килим изумруден у мен,
ил разкошен не е тоя шатър зелен!
На гърдите на пролетта млада
ще притисна аз теб - и ще чуйиш ти тогаз
мойта сладостна песен дишеща във страст,
песен, пълна с любов и наслада!”
„Този път е суров… Жежко слънце гори
там скали, камънак нажежени,
тамо остър гранит е изранил дори
твойте боси крака уморени,
а под тоя свод девствен шуми и се лей
сребробистър, игрив и прохладен ручей,
и вълните се гонят, застигат, щумят
и целуват се пак, и търчат в своя път…
Не упорствувай, пътнико мил, до конец,
а дойди: тук е рай, наслажденье. -
Забрави се, заспи!…”
Ала млади певец
не подава се на изкушенье.
Не на пир той върви, не от пир иде той:
от полето работно, къде в страшен рой
мре народът от глад - там оставен,
от огнището на нищета и разврат
бърза той вест да носи в богатий палат,
вест за мъките на брат забравен.
Бърза младий певец да запей със любов,
за страдания тежки, за труда суров
на подтиснати клети робове,
за горещи безпомощни детски сълзи,
за безсънни нощи и безрадостни дни,
за тегла и безкръстни гробове…
Тази песен терзай, мъчи бедний поет,
и зове го и тика напред, все напред…
——————————
сп. „Надежда”, бр. 2, 1900 г.
