Габор Гараи

превод: Димитър Милов

Ако любовта те изостави, мигом
по лицето твое ще избие ситно
в тънък слой онази бяла беззащитност,
както по стената влагата избива.

Ако любовта те изостави - явно
притеснен по улиците ти ще тичаш, -
първо те омайва, после унизява
всякаква пола развратна и цинична;

и въртиш език с полепнал прах от камък,
щом заспиш, ограбва те сънят несвесен,
буден стъпваш, а не знаеш ти къде си,
по жарава ходиш, по жарава, в пламък.

До тила си чак опърлен, безвъзвратно
крайниците ти се срутват яко пепел,
от движенията ти се стапя - лепне
на уютността ти тази броня златна.

Дивите ти зъби скърцат, скърцат остро,
полетът на твоя поглед се снишава,
че отвън горещината те стопява,
а отвътре цял от студ трепериш просто.

Ако твоята любима те разлюби,
даже трудно, ще го понесеш, горкия,
ала става страшно, ако се загуби
любовта заради теб самия!

Всичко ще ти стане чуждо, сиво,
по лицето твое ще избие ситно
в тънък слой онази бяла беззащитност,
както по стената влагата избива.

Би избягал - там с подслон те чакат всички
пещери на каменното безразличие,
можеш в себе си да се загърнеш с вопли,
както звярът във кожуха свой се топли.

Но оставаш верен, даже разтревожен,
да се разделиш с любимата не можеш
и със нокти раните, зарасли късно,
ти наново и наново днес разкъсваш.

Като войн ранен си - с отговорност жива,
който своите задачи изпълнява,
докато куршумът във плътта му плава
и в сърцето му накрая се забива.