„ЗИМА ПРИ ВИТ”
Сега, когато цялата ни земя е покрита с дебел сняг, и безбрежното поле, и клоните на дърветата, и пътищата, и стрехите, и всичко, всичко, новата стихотворна сбирка на Ник. Вас. Ракитин, излязла наскоро, се чете с особено настроение и истинска наслада.
И в тая си сбирка („Зима при Вит”, Плевен, 1929) Ракитин е верен на своята поетическа природа. И сега той ни е дал здрава поезия, проникната с искреност и топли чувства; и сега вдъхновението му е от майката природа, вечен източник, като живота и смъртта, за поетично възсъздаване.
Тоя път той съзерцава природата зиме, „когато земята спи под белия покров”, когато небосводът е „мрачен и оловен”, когато „вятърът ръмжи, зловещо съска”, когато „небето е сякаш кошер” и „рой снежинки падат жалки”, когато „мъгла притиска плътно снежната земя”.
В съзерцанието си той е почувствал красотата на зимния пейзаж и е създал редица снимки със зимни подробности. Картинността в изображението е характерен белег на цялата Ракитинова поезия.
Много от стихотворенията му в „Зима при Вит” и в по-раншните му сбирки са само картина, живо и с подробности изразена, без да са вложени поетовите чувства. Но има, разбира се, и такива стихотворения, в които отношението на поета към картината, неговите чувствувания, са ясно изразени. В стихотворението „Утрина” поетът пее:
„Сребърното си чело разкрива
утрината хладна и мъглива.
Всичко тая нощ е побеляло:
къщи, дървеса, полето цяло.
И в простора светъл и безбрежен
вик се носи скръбен, безнадежден.
Тук потъне, тамо ей се мерне
ято врани - мойте мисли черни.”
Поетическите чувства на Ракитина, неговите преживявания са вложени и в други стихотворения: в „Снежинки” той сравнява своите „безгрешни мечти” със снежинки пеперуди, които падат от небето, което „сякаш кошер е”.
Ракитин обича зимата и нейните картини. В четиристишията на сонета, с който започва сбирката му, той сърдечно изповядва:
„Като дете заспало в сън невинен,
земята спи под белия покров.
Обичам зимата, ширът пустинен,
немирний вятър и студът суров.
След път обичам аз измръзнал, морен,
във тясна стая, де огън пращи,
да се унасям във светът просторен
на спомени, на мисли и мечти.
Той изповядва, че обича и самотността на полето, че сам се чувства самотен в света и в тая си самотност изживява своите блянове. Но в своята самотност не изпада в скръбни настроения. Последните изобщо са чужди за лириката на Ракитина.
Малки са наистина песните в „Зима при Вит”, не са разнообразни откъм мотив, не са много нови по съдържание и пак се харесват. Харесват ни се поради своята непринуденост, поради поетическите си хубости, поради стилните си накити и образната мисъл, поради улегналия си език.
„Денят умира в скръбни тръпки”, „нощта на черен кон над хълмове препуска”, „ранна вечер тъмен плащ разгъна”, „спят мъгли над горната земя” и редица още образи са истински украшения на Ракитиновата поезия, чужда за несвежите и „екзотични” видения.
——————————
в. „Литературен глас”, 24.02.1929 г.
